Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (22)

Глава двадесет и втора

Не взе велосипеда, а закрачи по улицата. Луната беше вече изгряла и дърветата тъмнееха на фона на небето. Той отмина дървените къщи с дворчета — през жалузите на прозорците им се процеждаше светлина, — непавираните отбивки с по два реда къщи отстрани, моряшкия квартал, където зад прозорците цареше колосана добродетел, безнадеждност, царевична каша и варена писия, недояждане, предразсъдъци, праведност, кръвосмешение и утехата на вярата, закрачи покрай осветени кубински бардаци с вечно отворени врати, колиби, в които нямаше нищо романтично освен имената им: Червената къща, Чичас, мина покрай църквата от бетонни блокове, имитиращи каменна зидария — островърхите й кубета, грозни триъгълници под лунното небе, покрай широкия църковен двор и дългата грамада на манастира с красиво тъмнеещ купол под лунния светлик, после покрай бензиностанцията и ярко осветената закусвалня до празното място, където преди имаше игрище за миниголф, по светналата главна улица с трите дръгстора, музикалния магазин, петте еврейски дюкяна, трите билярдни, двете бръснарници, петте пивници, трите павилиона за сладолед, петте лоши и единия хубав ресторант, двете будки за вестници и списания, четирите оказионни магазинчета (в едното от които правеха и ключове), фотографа, сградата, където долу имаше кантори, а горе — четири зъболекарски кабинета, магазина за смесени стоки, хотела на ъгъла и стоянката за таксита пред него, после насреща, зад хотела, по улицата, водеща към градската джунгла, покрай голямата, осветена, небоядисана дървена къща — момичетата стоят на входа, механичното пиано свири и един моряк седи на улицата, — през задния двор, покрай тухлената сграда на съда със светещия часовник — стрелките показваха десет и половина, край варосаното здание на затвора, бялнало се на луната, и оттам към живия плет при входа на „Люлякови дни“ — в алеята: кола до кола.

В „Люлякови дни“ беше силно осветено, пълно с хора, и когато влезе, Ричард Гордън завари залата претъпкана, рулетката се въртеше и топчето звънко подскачаше по металните жлебчета, после колелото постепенно забави ход, топчето забръмча, скокливо изтропа и спря — чуваше се само бавното въртене на колелото и тракането на жетоните. На бара го посрещна собственикът, който сервираше заедно с двамата бармани:

— До’р вечер, до’р вечер, мистър Гордън. Какво ще пиете?

— Не знам — отвърна Ричард Гордън.

— Не изглеждате добре. Какво има? Да не се разболявате?

— Не.

— Ще ви направя нещо хубаво. Пийвате го — и сте окей. Опитвали ли сте испански абсент, ojen?

— Давай — каза Гордън.

— Пиеш и се оправяш. Готов си да се сбиеш с всеки тук — каза собственикът. — Направете на мистър Гордън един ojen от специалния.

На бара Ричард Гордън изпи три от специалния, но не се почувствува по-добре — мътното, сладникаво, студено питие с вкус на анасон не му подействува.

— Дай нещо друго — каза той на бармана.

— Какво има? Не ви ли харесва нашият ojen? — попита собственикът. — Не се ли чувствувате по-добре?

— Не.

— Трябва да внимавате какво ще пиете след него.

— Дай ми чисто уиски.

Уискито му изгори езика и гърлото, но не промени мислите му и като се зърна в огледалото зад бара, той изведнъж разбра, че сега пиенето няма да му помогне. Станалото беше станало. Отърване нямаше — ако ще да се напие до безсъзнание, свести ли се, то пак ще е с него.

На бара до него един висок, много слаб младеж с рядка руса брадичка го запита:

— Вие не сте ли Ричард Гордън?

— Да.

— Аз съм Хърбърт Спелман. Мисля, че се срещнахме на едно събиране в Бруклин.

— Напълно възможно — отвърна Ричард Гордън. — Защо не?

— Много ми хареса последната ви книга — каза Спелман. — Всичките ви книги ми харесват.

— Драго ми е — каза Ричард Гордън. — Ще пиете ли нещо?

— Нека аз поръчам за двама ни — каза Спелман. — Опитахте ли тукашния ojen?

— Не ми върви.

— Какво ви е?

— Потиснат съм.

— Опитайте пак.

— Не, ще пия уиски.

— Знаете ли, за мен това, че ви срещнах, е събитие — каза Спелман. — Вие едва ли ме помните от онова събиране.

— Не. Но може би е било хубаво. Хубавото прекарване обикновено не го помним, не е ли тъй?

— Сигурно сте прав — съгласи се Спелман. — Бяхме у Маргарет Ван Брънт. Не си ли спомняте? — попита той с надежда.

— Опитвам се да си спомня.

— Аз бях тоя, дето запали къщата — каза Спелман.

— Не може да бъде — изненада се Гордън.

— Да — продължи Спелман доволен. — Аз бях. Това беше най-хубавото събиране, на което съм ходил.

— Какво правите сега? — попита Гордън.

— Нищо особено. Ходя тук-там. Живея по малко. Пишете ли нова книга?

— Да. Стигнах до половината.

— Великолепно — каза Спелман. — За какво се разправя?

— Как стачкуват в една текстилна фабрика.

— Чудесно — каза Спелман. — На мен само социални сблъсъци ми дай. Много ги гризкам.

— Какво?

— Харесват ми — каза Спелман. — Падам си по социалната тема. А вие сте върхът. Сложихте ли вътре някоя хубава еврейка агитаторка?

— Защо? — стана подозрителен Ричард Гордън.

— Тъкмо роля за Силвия Сидней. Влюбен съм в нея. Искате ли да видите снимката й?

— Виждал съм я — каза Ричард Гордън.

— Хайде по едно питие — предложи щастлив Спелман. — Представяте ли си, да се срещнем тук! Знаете ли, аз съм щастливец. Истински щастливец.

— Защо? — попита Ричард Гордън.

— Аз съм луд — обясни Спелман. — Много е хубаво. Също като да си влюбен, само че винаги свършва добре.

Ричард Гордън се поотдръпна.

— Не ставайте такъв — каза Спелман. — Аз не съм буен. Тоест почти никога не съм буен. Хайде по още едно питие.

— Отдавна ли сте луд?

— Май че от малък съм си такъв — каза Спелман. — Уверявам ви, в днешно време това е единственият начин да бъдеш щастлив. Какво ме интересува „Дъглас Еъркрафт“? Или акциите на Ей Ти Ти? Изобщо не ме засягат. Просто взимам една от вашите книги или си пийвам нещо, или поглеждам снимката на Силвия и съм щастлив. Аз съм като птичка. По-добре от птичките. Аз съм… — Той се поколеба, сякаш търсеше подходящата дума, после продължи в скороговорка. — Аз съм едно миличко щъркелче.

Той се изчерви, после се втренчи в Ричард Гордън, мърдайки устни, а един едър рус младеж се отдели от групата в другия край на бара, дойде до него и го хвана за ръката.

— Хайде, Харолд — каза той. — Да се прибираме.

Спелман впери екзалтиран поглед в Ричард Гордън.

— Подиграва се с щъркелчето — каза той. — Страни от щъркелчето. Щъркелчето, което лети в кръг…

— Хайде, Харолд — повтори едрият младеж.

Спелман подаде ръка на Ричард Гордън.

— Не се обиждайте — рече той. — Добър писател сте. Продължавайте в същия дух. Помнете, че аз съм винаги щастлив. Не се оставяйте да ви омотаят. Пак ще се видим.

Едрият младеж го прегърна през рамо и двамата си запробиваха път към вратата. Спелман се обърна и намигна на Ричард Гордън.

— Добро момче — обади се собственикът. После се почука по главата. — Много образовано. Сигурно прекалено много е учил. Обича да чупи чаши. Но без зъл умисъл. Чупи — плаща.

— Често ли идва тук?

— Обикновено вечер. Какво каза, че бил? Лебед ли.

— Щъркел.

— Снощи беше кон. Крилат. Като на бутилките. „Бяло конче“, само че крилато. Добро момче. Много пари. Но не е с всичкия си. Близките го пратили тук с болногледача му. Казва, харесва вашите книги, мистър Гордън. Какво да бъде? За сметка на заведението.

— Уиски — каза Ричард Гордън.

Видя, че шерифът идва към него. Шерифът беше висок, мършав, извънредно приятен човек. Ричард Гордън го бе срещнал следобеда у Брадли. Бяха разговаряли за банковия обир.

— Слушайте — каза шерифът, — ако нямате работа, елате после с мен. Хората от бреговата охрана влачат моторницата на Хари Морган. Забелязали я от един танкер отвъд Матакумбе. Целият отбор е там.

— Как — провикна се Ричард Гордън, — всички ли са заловени?

— В радиограмата казват, че всички са мъртви, освен един.

— Не знаете ли кой е?

— Не се съобщава. Един бог знае какво се е случило.

— Намерили ли са парите?

— Никой не знае. Но трябва да са на лодката, щом не са се добрали с тях до Куба.

— Кога пристигат?

— О, има още два-три часа.

— Къде ще докарат лодката?

— Във военното пристанище, предполагам. Където е стоянката на бреговата охрана.

— Къде да ви намеря, за да дойда и аз?

— Ще мина да ви взема.

— Ако не съм тук, ще съм при Фреди. Май няма да изтрая тук дълго.

— Тази вечер при Фреди ще вилнеят. Пълно е с ветерани, надошли са от островите. Те винаги буйствуват.

— Ще ида да видя какво става — каза Ричард Гордън. — Днес не съм в настроение.

— Само не се замесвайте — каза шерифът. — Ще мина да ви взема оттам след два ча̀са. Да ви закарам ли?

— Може.

Промъкнаха се през тълпата и Ричард Гордън седна в колата до шерифа.

— Как мислите, какво се е разиграло на борда на оная моторница? — попита той.

— Един бог знае — каза шерифът. — Доста зловещо изглежда.

— Друга информация няма ли?

— Нищо — отвърна шерифът. — Гледайте какво става там.

Намираха се срещу ярко осветена зейнала врата и се виждаше, че при Фреди е навалица чак до тротоара. Мъже в сини джинси, някои гологлави, други със стари войнишки кепета или предпазни каски, се трупаха на тезгяха в тройна редица, а грамофонът автомат свиреше с пълна сила „Остров Капри“. Тъкмо когато спряха, един човек изхвръкна през отворената врата, а отгоре му — друг. Те се изтърколиха на тротоара и тоя отгоре, хванал с две ръце другия за косата, заблъска главата му в плочника. Разнесе се отвратителен звук. В кръчмата никой не им обръщаше внимание.

Шерифът слезе от колата и сграбчи за раменете човека, който беше отгоре.

— Стига — каза той. — Ставай веднага.

Човекът се надигна и изгледа шерифа.

— Абе що не си гледаш работата?

Другият — с окървавена коса, от едното му ухо тече кръв и се размазва по луничавото лице — се наежи срещу шерифа.

— Я не ми закачай приятеля — изхриптя той. — Какво? Да не мислиш, че не мога да нося бой.

— Носиш, Джой — каза човекът, който го бе ударил. — Слушай — обърна се той към шерифа, — ще ми дадеш ли един долар, а?

— Не — отвърна шерифът.

— Тогава върви на майната си — изруга онзи, после се обърна към Ричард Гордън: — Ами ти бе, приятелче?

— Ще ви почерпя — отговори Гордън.

— Хайде — каза ветеранът и хвана Гордън за ръката.

— Ще намина по-късно — каза шерифът.

— Добре, ще ви чакам.

Докато се промъкваха към края на тезгяха, червенокосият с луничките и с кървавото ухо сграбчи ръката на Гордън.

— Ти си мой човек — каза той.

— Няма му нищо — каза другият ветеран. — Той издържа на бой.

— Издържам, ще знаеш — каза окървавеният. — С тоя номер им излизам.

— Ама не можеш да си го върнеш — обади се някой. — Ей, стига си се блъскал.

— Пуснете ни — каза окървавеният. — Тоя е мой човек. — После пошушна в ухото на Ричард Гордън: — Какво има да си го връщам? Много нося, ще знаеш.

— Слушай — каза другият ветеран, когато най-сетне се добраха до залетия с бира тезгях, — трябваше да го видиш по обед на лавката при пети лагер. Съборих го, че като го почнах с една бутилка по главата. Абе все едно, че тъпан биеш. Да съм го ударил има-няма петдесет пъти.

— Повече — каза окървавеният.

— И не му направи впечатление.

— Нося аз — каза другият. И пошепна в ухото на Ричард Гордън: — Това е тайна.

Ричард Гордън им подаде две от трите халби, които шкембест негър с бяла дреха наточи и бутна към него.

— Кое е тайна? — попита той.

— Моят номер — отвърна окървавеният. — Специалитет.

— Има си някакъв номер — каза другият ветеран. — Не лъже.

— Да ти го кажа ли? — пошепна окървавеният в ухото на Ричард Гордън.

Гордън кимна.

— Не ме боли.

Другият кимна.

— Кажи му го докрай.

Червенокосият почти долепи окървавените си устни до ухото на Гордън.

— Понякога дори ми е приятно. Какво ще кажеш на това, а?

До Гордън стоеше висок, тънък мъж с белег на лицето от окото до брадичката. Той погледна изотгоре червенокосия и се ухили.

— Отначало беше номер — каза той. — После стана удоволствие. Да му се догади на човек.

— Много си бил деликатен бе — каза първият ветеран. — В коя част си служил?

— Какво да ти обяснявам, я се виж, че си гроги — каза високият.

— За вас нещо? — предложи Ричард Гордън на високия.

— Благодаря — каза той. — Имам си.

— Не забравяй и нас — каза единият от двамата, с които бе влязъл Гордън.

— Още три бири — поръча Ричард Гордън, черният ги наточи и ги бутна към тях. Такава теснотия беше, че не можеш си вдигна чашата, и Гордън беше притиснат до високия мъж.

— От някой параход ли си? — попита го високият.

— Не, тук се настаних. А вие от островите ли?

— Пристигнахме тая вечер от Тортугас — каза високият. — Такава олелия направихме, че там вдигнаха ръце от нас.

— Той е червен — обясни първият ветеран.

— И ти щеше да си червен, ако имаше ум в главата — каза високият. — Изпратиха там една група от нас, за да се отърват, ама ние вдигнахме страшна олелия — усмихна се той на Ричард Гордън.

— Забий му един на тоя! — викна някой.

Ричард Гордън видя как близо до него един юмрук се стовари върху нечие лице. Двама други изтеглиха ударения настрани от тезгяха. Като се измъкнаха от тълпата, единият отново го удари силно по лицето, другият в тялото. Той се свлече на циментовия под и закри главата си с ръце, а единият от мъжете го ритна под кръста. През цялото време онзи не гъкна. Единият от мъжете го изправи на крака и го притисна към стената.

— Охлади го тоя кучи син! — извика той и когато човекът се опря пребледнял на стената, вторият приклекна, замахна с десен отдолу, ниско до пода, и намери пребледнелия странично в челюстта. Той се свлече на колене, изтърколи се бавно напред и около главата му започна да се образува локвичка кръв. Двамата го оставиха там и се върнаха на тезгяха.

— Имаш удар, момче — каза първият.

— Тоя кучи син идва в града, внася си цялата заплата в спестовната каса в пощата а после виси тук и пие на аванта — каза другият. — За втори път го охлаждам.

— Тоя път много го охлади.

— Ама как го подредих само — челюстта му хлътна като торба орехи — каза другият щастливо.

Човекът лежеше до стената и никой не му обръщаше внимание.

— Пък мен да ме удариш, все едно нищо — обади се червенокосият ветеран.

— Мълчи бе, крушо — каза побойникът. — Имаш вренга^[1].

— Нямам.

— Писна ми от боксови круши — каза охладителят. — Няма да си натъртвам юмруците я!

— Призна ли си, че само ще ги натъртиш — каза червенокосият. — Ей, мой човек — обърна се той към Ричард Гордън, — ще повторим ли, а?

— Чудесни момчета, нали? — каза високият. — Войната е пречистваща и облагородяваща сила. Питам се дали само такива като нас стават за войници, или сме станали такива от службата.

— Не знам — отвърна Ричард Гордън.

— Бас държа, че тук и трима души няма да намериш, дето да не са доброволци — каза високият. — Това е елитът. Каймакът на утайката, с който Уелингтън победил при Ватерлоо. Мистър Хувър ни изпъди от Антикости^[2], а мистър Рузвелт ни изпрати тук да се отърве от нас. Лагерът е развъдник на епидемии, ама тия нещастници не щат да мрат. Една част ни откараха в Тортугас, но не щеш ли, там пък сега взе, че стана по-здравословно. Пък и ние не искахме да останем. Така че ни върнаха. Чудят се как да постъпят. Трябва да се избавят от нас. Сам разбираш, нали?

— Но защо?

— Защото сме отчаяни хора — каза високият. — Нямаме какво да губим. Съвсем сме оскотели. По-лоши сме от оная измет, дето тръгна след Спартак. И за това дори не ставаме, защото толкова са ни били, че единствената ни утеха е пиенето, а единствената ни гордост — да носим бой. Но не всички сме такива. Някои от нас ще си го върнат.

— Има ли много комунисти в лагера?

— Само четиридесетина — каза високият. — От две хиляди. Трябват дисциплина и себеотрицание, за да си комунист. От алкохолик комунист не става.

— Не го слушай — обади се червенокосият ветеран. — Тоя е долен радикал.

В другия край на тезгяха един ветеран започна разправия с Фреди за плащането.

— Толкова изпи — каза Фреди.

Ричард Гордън погледна лицето на ветерана — той беше много пиян, очите му кръвясали, търсеше повод да се сбие.

— Мръсен лъжец! — извика той на Фреди.

— Осемдесет и пет цента — настоя Фреди.

— Гледайте сега какво става — каза червенокосият ветеран.

Фреди разпери ръце на тезгяха. Той наблюдаваше ветерана.

— Мръсен лъжец! — повтори ветеранът и посегна към една бирена чаша, за да я хвърли. Когато улавяше халбата, дясната ръка на Фреди описа полукръг над тезгяха и стовари върху главата на ветерана голяма солница, увита в парцала за забърсване.

— Чиста работа — каза червенокосият. — Изящно го направи, нали?

— Да го видиш само как ги фрасва със срязаната билярдна щека — каза другият.

Двамата ветерани, между които се бе свлякъл нокаутираният, изгледаха стръвно Фреди.

— Защо го охлади?

— Спокойно — каза Фреди. — Сега по едно за сметка на заведението. Хей, Уолас! — извика той. — Подпри това момче до стената.

— Красиво, нали? — обърна се червенокосият към Ричард Гордън. — Как сладко го направи.

Един плещест младеж извлече нокаутирания през тълпата и го изправи на крака. Човекът го изгледа с празен поглед.

— Тръгвай да се проветриш малко.

Предишният охладен седеше до стената, свил глава в ръцете си. Плещестият младеж отиде при него.

— Изчезвай и ти — каза му той. — Тук само се насаждаш.

— Челюстта ми е счупена — изфъфли охладеният. Устата му кървеше.

— Имаш късмет, че още си жив след тоя удар — успокои го плещестият. — Хайде, изчезвай.

— Счупена ми е челюстта — повтори онзи тихо. — Счупиха ми челюстта.

— По-добре си върви — подкани го младежът. — Тука само ще си изпатиш.

С негова помощ човекът със счупената челюст се изправи и излезе на улицата, залитайки.

— Имало е вечери, по десетина такива съм ги виждал да лежат там до стената — каза червенокосият ветеран. — Една сутрин видях как черният дебелак миеше там с кофа. Не съм ли те виждал да миеш с кофа, а? — обърна се той към дебелия негър.

— Да, сър — отвърна негърът. — Сума пъти. Но никога не сте ме виждали да се бия с някого.

— Нали ти казах? — ухили се червенокосият ветеран. — С кофа.

— Изглежда, че пак се задава весела вечер — каза другият ветеран. — Как мислиш, мой човек? — обърна се той към Ричард Гордън. — Ще кажеш ли по още едно?

Ричард Гордън чувствуваше, че се напива. Лицето му, отразено в огледалото пред него, започваше да му изглежда чуждо.

— Как се казвате? — запита той високия комунист.

— Джакс — отвърна високият. — Нелсън Джакс.

— Къде сте били преди да попаднете тук?

— О, къде ли не — отвърна той, — Мексико, Куба, Южна Америка… къде ли не.

— Завиждам ви — каза Ричард Гордън.

— Защо ще ми завиждаш? По-добре се залови за работа.

— Написал съм три книги — каза Ричард Гордън. — Сега пиша за Гастония^[3].

— Добре — каза високият, — това е хубаво. Как каза, че ти е името?

— Ричард Гордън.

— О! — възкликна високият.

— Какво значи това „о“?

— Нищо — отвърна високият.

— Да не би да сте ми чели книгите? — запита Ричард Гордън.

— Да.

— Не ви ли харесаха?

— Не.

— Защо?

— Не ми се ще да казвам.

— Защо, кажете.

— Защото са лайна — каза високият и се обърна.

— Върви ми тази нощ — каза Ричард Гордън. — Голямата нощ в живота ми. Какво каза, че ще пиеш? — попита той червенокосия. — Имам още два долара.

— Една бира — отвърна червенокосият. — Слушай, ти си мой човек. Аз пък ти харесвам книгите. Да върви по дяволите това радикално копеле.

— Нямаш ли някоя твоя книга у теб? — запита другият ветеран. — Ще я прочета, ако имаш. Писал ли си в „Героите на Дивия запад“ или в „Асовете на войната“? „Асовете на войната“ всеки ден да го чета, няма да ми омръзне.

— Що за птица е тоя, високият? — попита Ричард Гордън.

— Нали ти казах, радикално копеле — отвърна вторият ветеран. — Лагерът е пълен с такива. Момчетата все се канят да ги изпъдят, пък после забравят.

— Какво забравят? — попита червенокосият.

— Всичко забравят.

— Мене виждаш ли ме? — попита червенокосият.

— Да — отговори Ричард Гордън.

— Можеш ли да си представиш, че имам най-милата женичка на света?

— Защо не?

— Имам, представи си — каза червенокосият. — И това момиче е лудо по мен, като робиня ми е. „Я дай още една чаша кафе“, викам й аз. „Окей, скъпи“, вика тя и вече го носи. И все така, за каквото и да е. Ще ме лапне. Нещо да ми се прище — за нея е закон.

— Само че къде ли е сега? — обади се другият.

— Е, на̀ — каза червенокосият, — там е работата, приятел. Къде ли е сега?

— Не я знае къде е — поясни вторият ветеран.

— Само това да беше — каза червенокосият. — Не знам и къде я видях за последен път.

— Не я знае дори в коя страна е.

— Но едно ще знаеш, приятел — каза червенокосият, — където и да е, това момиченце ми е вярно.

— Това е светата истина — каза другият. — Можеш главата си да заложиш, че е така.

— Понякога си мисля — продължи червенокосият, — че е Джинджър Роджърс и е заминала да се снима в киното.

— Защо не? — обади се другият.

— А друг път просто я виждам как си седи тихичко и ме чака у дома.

— Поддържа пламъка в домашното огнище — каза другият.

— Точно така — потвърди червенокосият. — Тя е най-милата женичка на света.

— Слушайте — каза другият, — и моята си я бива.

— Вярно.

— Тя умря — каза вторият ветеран: — Да не говорим за нея.

— Ти женен ли си, приятел? — обърна се червенокосият ветеран към Ричард Гордън.

— Разбира се — каза той.

Както се бяха наредили край тезгяха, през четирима души той видя червендалестото лице, сините очи и русите, мокри от бира мустаци на професор Макуолси. Професор Макуолси гледаше право пред себе си и Ричард Гордън го видя как допи бирата, повдигна долната си устна и обра пяната по мустаците си. Ричард Гордън забеляза колко ясносини очи имаше той. Докато го гледаше, усети как нещо неприятно го стегна в гърдите. И за пръв път разбра как се чувствува един мъж, като гледа онзи, заради когото жена му го напуска.

— Какво има, приятел? — попита го червенокосият.

— Нищо.

— Нещо не си добре. Личи си, че ти е лошо.

— Нищо ми няма — каза Ричард Гордън.

— Изглеждаш така, като че си видял призрак.

— Виждаш ли го онзи там с мустаците? — попита Ричард Гордън.

— Оня ли?

— Да.

— И какво? — попита вторият ветеран.

— Нищо — отговори Ричард Гордън. — Проклет да е. Нищо.

— Той ли ти прави мръсно? Можем да го охладим. Ще му скочим тримата, пък ти ще го риташ.

— Не — каза Ричард Гордън, — това няма да помогне.

— Ще го докопаме, като излезе — каза червенокосият ветеран. — Не ми е симпатичен с това лице. Личи си, че е мръсник.

— Мразя го — каза Ричард Гордън. — Той ми съсипа живота.

— Ние ще го обработим — каза вторият ветеран. — Тоя страхлив плъх. Слушай, Риж, я вземи две бутилки. Ще го пребием. Та кога го направи, казваш? Хайде по още едно, а?

— Имаме един долар и седемдесет цента — каза Ричард Гордън.

— Тогава по-добре да вземем половинка уиски — предложи червенокосият ветеран. — Така само се наливам, и нищо.

— Не — каза другият, — бирата си е добра за тебе. Това е точена бира. Стой си на бира. Ела да го набием онзи там, пък ще се върнем да пием по още една.

— Не, не го закачайте.

— Не може така, приятел. Не сме такива хора ние. Нали каза, че тоя плъх е съсипал оборота.

— Живота ми, не оборота.

— Ух, извинявай! Съжалявам, приятел.

— Той е мошеник и сигурно е ограбил банката — каза другият ветеран. — Бас държа, че има награда за залавянето му. Бога ми, днес му видях снимката в пощата.

— Какво си търсил в пощата? — попита червенокосият подозрително.

— Не може ли човек да получи писмо?

— Що не си получаваш писмата в лагера?

— Да не мислиш, че съм ходил в спестовната каса?

— Какво си търсил в пощата?

— Ей така, отбих се.

— На̀ ти тогава! — рече приятелят му и замахна към него, доколкото можеше да замахне в навалицата.

— Ей ги, двамата съкилийници пак почнаха — обади се някой.

Двамата се счепкаха, заваляха юмруци, ритници и удари с глава, докато ги изблъскаха навън.

— Нека се бият на тротоара — каза плещестият младеж. — Тия копелета се бият по три-четири пъти на вечер.

— Те са си побойници — обади се един друг ветеран. — Рижият можеше да се бие едно време, ама сега има вренга.

— И двамата са вренгуняци.

— Рижият се зарази на ринга — каза един нисък, набит ветеран. — Оня имаше вренга, направо целият изгнил по гърба и раменете. При всеки клинч си отриваше рамото в носа и в плювалника на рижия.

— Глупости. Той пък защо му влиза с лице?

— Щото в близък бой рижия си държеше главата ей така, надолу. А оня само налита.

— Глупости. Това са измислици. Няма случай някой да е хванал вренга на ринга.

— Ти така си мислиш. Рижият беше такова чисто момче, дето не си виждал. Аз го познавам. В една част бяхме. И беше добър боксьор. Ама като ти казвам добър, значи добър. Женен, пък жена му една мила. Ама мила, ти казвам. И оня Вени Сампсън го зарази с вренга. Ей това е истината, както е истина, че ме виждаш да стоя пред теб.

— Седни тогава — обади се друг ветеран. — Ами Помияра как я хвана?

— Хвана я в Шанхай.

— Ами ти?

— Аз не съм вренгуняк.

— А Мехура къде я хвана?

— От една в Брест, като се връщахме.

— Вие пък само за това говорите. Вренга, та вренга. Има ли значение вренгата?

— Както я караме сега, никакво — каза един ветеран. — И с нея и без нея все тая.

— На Помияра дори му е по-добре. Няма от какво да се плаши.

— Какво е това вренга? — обърна се професор Макуолси към съседа си.

Човекът му обясни.

— Интересно какъв й е произходът на тази дума — каза професорът.

— Не знам — каза човекът. — Още като бях новобранец, така казваха. Някои викат врегуняк. Ама повечето казват вренга.

— Любопитен съм откъде ли е дошла — каза професор Макуолси. — Повечето такива думи идват от староанглийски.

— Защо викат вренга? — обърна се съседът на професор Макуолси към друг ветеран.

— Не знам.

Никой не знаеше, но на всички им беше приятна създалата се атмосфера на сериозно филологическо обсъждане.

Сега Ричард Гордън беше до професор Макуолси. Когато Рижия и Помияра се сбиха, бяха го избутали нататък и той не бе могъл да устои.

— Привет — каза му професор Макуолси. — Какво ще пиете?

— С вас не — каза Ричард Гордън.

— Може би сте прав — каза професор Макуолси. — Виждали ли сте такова нещо?

— Не — отговори Ричард Гордън.

— Много е странно — каза професор Макуолси. — Те са удивителни. Аз съм тук всяка вечер.

— Не ви ли се случва нещо?

— Не. Защо?

— Стават пиянски побоища.

— Никога нищо не ми се е случвало.

— Двама мои приятели преди няколко минути искаха да ви бият.

— Така ли?

— Съжалявам, че ги спрях.

— Това едва ли щеше да промени нещата — каза професор Макуолси със своеобразния си тон. — Ако ви е неприятно, че съм до вас, ще се преместя.

— Напротив, по-добре стойте.

— Хубаво, ще остана.

— Били ли сте някога женен? — запита го Ричард Гордън.

— Да.

— И какво стана?

— Жена ми умря. През осемнадесета година, когато беше епидемията от инфлуенца.

— Защо сега искате пак да се жените?

— Мисля, по̀ ставам за семеен. Може би сега ще съм по-добър съпруг.

— И избрахте моята жена.

— Да — отвърна професор Макуолси.

— Върви по дяволите — изруга Ричард Гордън и го удари в лицето.

Някой сграбчи ръката му. Той рязко я изтегли, но някой го фрасна зад ухото. Видя, че професор Макуолси все още седи на мястото си и мига зачервен. Посягаше за нова бира, да замени онази, която Гордън беше разлял, и Ричард Гордън сви ръка да го удари отново. В същия миг нещо пак гръмна зад ухото му и всички светлини блеснаха, завъртяха се и угаснаха.

Опомни се пред кръчмата на Фреди. В главата му звънеше; претъпканата кръчма беше размазана, а стомахът му се обръщаше. Хората го гледаха. Плещестият младеж стоеше до него.

— Слушайте — казваше му той, — не правете скандали тук. Малко ли са ни тия пияни побойници.

— Кой ме удари? — попита Ричард Гордън.

— Аз ви ударих — каза здравенякът. — Този човек е наш редовен посетител. Успокойте се. Не ви трябва да се биете тука.

Крепейки се с усилие на крака, Ричард Гордън видя, че професор Макуолси се отделя от навалицата при тезгяха и идва към него.

— Съжалявам — каза му той. — Не съм искал да ви ударят. Не ви упреквам, че го приемате така.

— Върви по дяволите! — каза Ричард Гордън и тръгна към него.

Това беше последното нещо, което помнеше, защото здравенякът се изправи насреща му, поотпусна рамене и пак го удари. Този път Гордън падна по очи на циментовия под. Здравенякът се обърна към професор Макуолси.

— Всичко е наред, шефе — рече той гостоприемно. — Няма да ви досажда повече. Какво му става?

— Трябва да го заведа у тях — каза професор Макуолси. — Дали ще се оправи?

— Разбира се.

— Помогни да го качим в някое такси — каза професор Макуолси.

Те подхванаха Ричард Гордън от двете страни и заедно с шофьора го настаниха в допотопния форд.

— Сигурен ли си, че ще се оправи? — попита професор Макуолси.

— Като решите да го свестите, опънете му добре ушите. Пръснете го с вода. И гледайте да не налети пак на бой, като се свести. Не му давайте да ви докопа, шефе.

— Няма — каза професор Макуолси.

Главата на Ричард Гордън беше клюмнала под неестествен ъгъл на задната седалка на таксито и дъхът му хриптеше. Професор Макуолси подложи ръка под главата му, да не се блъска.

— Къде отиваме? — попита таксиджията.

— На другия край на града — каза професор Макуолси. — Покрай парка. Дето продават риба по улицата и после надолу.

— Ясно, значи „Роки Роуд“ — каза шофьорът.

— Да — каза професор Макуолси.

При първото кафене професор Макуолси каза на шофьора да спре. Искаше да си купи цигари. Той положи внимателно главата на Ричард Гордън върху седалката и влезе в кафенето. Когато се върна и понечи да влезе в таксито, Ричард Гордън го нямаше.

— Къде отиде? — запита той шофьора.

— Ей го там, върви по улицата — каза шофьорът.

— Настигни го.

Когато таксито се изравни с Ричард Гордън, професор Макуолси слезе и се приближи до него. Гордън залиташе по тротоара.

— Хайде, Гордън — каза той, — да се прибираме вкъщи.

Ричард Гордън го изгледа.

— Вкъщи, а? — залитна той.

— Качвате се и право у дома.

— Върви право на майната си.

— Настоявам да дойдете — каза професор Макуолси. — Искам да се приберете благополучно.

— Къде ти е бандата? — каза Ричард Гордън.

— Каква банда?

— Твоята. Дето ме биха.

— Това беше човекът на Фреди. Не допусках, че ще ви удари.

— Лъжеш — замахна Ричард Гордън към червендалестото лице пред себе си, но не го улучи.

Политна, падна на колене, после бавно се надигна. Беше си натъртил коленете на тротоара, но не усещаше.

— Ела да се бием — каза той на пресекулки.

— Аз не се бия — каза професор Макуолси. — Само се качете в таксито, и аз си отивам.

— Върви по дяволите — каза Ричард Гордън и тръгна по улицата.

— Оставете го — каза шофьорът. — Вече нищо му няма.

— Дали ще се оправи?

— О, нищо му няма — каза шофьорът.

— Безпокоя се за него — каза професор Макуолси.

— Без бой не можете го вкара. Нека си върви. Няма му нищо. Брат ли ви е?

— В известен смисъл — каза професор Макуолси.

Той проследи с очи Ричард Гордън, който се отдалечи, залитайки, и изчезна в сянката на големите дървета. Бяха от онези, чиито клони се проточват надолу и врастват в земята като корени. Мислите, които се въртяха в главата му, докато го гледаше, не бяха приятни. Това е смъртен грях, мина му през ума, тежък и смъртен грях и голяма жестокост. Макар че религията в края на краищата го допуска, аз не мога да си простя. От друга страна, хирургът няма право да прекрати операцията от страх да не причини болка на пациента. Но защо в живота всички операции са без упойка? Ако бях по-добър човек, щях да го оставя да ме набие. Щеше да му поолекне. Горкият несретник. Горкият човек, останал без дом. Не трябваше да го пускам сам. Но пък да го карам да ме понася? Срам ме е, отвращавам се от себе си. Разкайвам се за това, което направих. То може да свърши зле. Но да не мисля за това. Сега ще се върна към упойката, която употребявам вече седемнадесет години и няма да употребявам много дълго още. Макар че това може би ми е станало вече порок и само си търся оправдания. Но поне е порок, който ми подхожда. Да можех да помогна на този беден човек, на когото правя зло.

— Карай обратно при Фреди — каза той.