Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (1)

Глава първа

В онази година^[1] бяхме разквартирувани в едно село. Беше късно лято, къщата гледаше към реката, равнината и планините отвъд. Речното корито беше чакълесто, тук-там стърчаха едри заоблени камъни, бялнали се сухи на слънцето, а бистрата вода синееше бързотечна. Войниците се нижеха край къщата и продължаваха надолу по пътя, а прахът, който вдигаха, се стелеше по шумака. Напрашени бяха и дънерите, тази година листопадът подрани, и пред очите ни войниците минаваха, вдигаха прах, повееше ли ветрец, листата капеха, войниците отминаваха, а после пътят пак опустяваше, бял под шумата.

Полята бяха плодни, имаше и много овощни градини, а планините отвъд тъмнееха оголени. Там се водеше бой и нощем се виждаха проблясъците на оръдейната стрелба. В мрака те бяха като летни светкавици, но нощите бяха прохладни и нямахме усещането, че иде буря.

Понякога в тъмнината чувахме как под прозорците вървят войници, а след тях минават оръдия, теглени от машини. Нощем имаше много движение — мулета със сандъчета муниции от двете страни на самара, моторизирана пехота на сиви камиони и други камиони, покрити с платнища, които се движеха по-бавно. Денем минаваше тежката артилерия — дългите дула на оръдията, теглени от влекачи, бяха замаскирани със зелени клони, а влекачите бяха покрити със зелени филизи и шумак. На север, отвъд долината, се виждаше кестенова гора, а зад нея, на отсамния бряг на реката, още едно възвишение. За това възвишение се водеха боеве, но безуспешно, и наесен, когато започнаха дъждовете, листата на кестените опадаха, клоните оголяха, мокрото поле тъмнееше — есенно мъртвило. Над реката се стелеше мъгла, планината се заоблачи, камионите пръскаха кал по пътя, войниците бяха изкаляни, пушките им — мокри под наметките, които така се издуваха от сивите кожени паласки, провесени отпред на коланите и натъпкани с пълнители, заредени с дълги тънки куршуми, калибър 6.5 мм, че всички тия войници, които вървяха по пътя, изглеждаха като бременни в шестия месец.

Бързо отминаваха и малки сиви автомобили — обикновено един офицер седеше до шофьора и още неколцина на задната седалка. Те пръскаха повече кал дори от камионите и случеше ли се един от офицерите отзад да е много дребен и да седи между двама генерали, толкова дребен, че да не можеш да видиш лицето му, а само върха на фуражката и тесния гръб, и ако автомобилът се носеше особено бързо, това можеше да е кралят. Той квартируваше в Удине^[2] и наобикаляше към нас почти всеки ден, за да види как вървят работите, а работите вървяха много зле.

В началото на зимата започна неспирен дъжд, а с дъжда дойде и холерата. Но успяха да я ограничат и в края на краищата тя отнесе само седем хиляди войници.