Ърнест Хемингуей
Да имаш и да нямаш (3)

Глава трета

Махнах на Франки, който запрати хвъргалото на борда, излязох от пристана и легнах на фарватера. Един английски товарен кораб тъкмо излизаше. Задминах го. Газеше дълбоко със захарния си товар, обшивката му ръждива. Един лимон^[1] в стар син пуловер ме гледаше от юта как ги задминавам. Излязох от пристанището, минах покрай Моро и легнах на северен курс за Кий Уест. Оставих щурвала и отидох на носа да намотая швартовото въже, после се върнах и изправих курса. Хавана се изнизваше зад кърмата, потъвайки под планините.

Моро се изгуби, после изчезна хотел „Насионал“ и остана само капитолийският купол^[2]. Нямаше силно течение в сравнение с предишния ден, когато бяхме на риболов, лъхаше лек бриз. Видях две рибарски мауни, връщаха се в Хавана от запад — значи течението беше слабо.

Изключих газта и спрях мотора. Защо да хабя бензин? Да ни носи течението. Стъмни ли се, мога да се ориентирам по маяка Моро, а ако ни отнесе още по-далеч — по светлините на Кохимар, и оттам да взема курс към Бакуранао. Като гледах какво е течението, направих си сметката, че по мрак лодката ще е изминала на дрейф дванадесетте мили до Бакуранао и ще видя светлините на Баракоа.

И така, отнех газта и се качих на бака да хвърля един поглед. Виждаха се само двете рибарски лодки на запад, които се прибираха, а отвъд, на брега, се белееше куполът на Капитолия. Течението носеше жълти водорасли, над водата кръжаха птици, но не бяха много. Поседнах на рубката и загледах водата, но не видях риба, освен ония, кафявичките, дето се навъртат около жълтите водорасли. Братко, не ги слушай тия, дето казват, че от Хавана до Кий Уест било хвърлей място. Бях едва в началото на пътя.

След малко слязох в кубрика и заварих там Еди.

— Какво има? Какво стана с мотора?

— Повреди се.

— Защо не си вдигнал люка?

— По дяволите! — изругах аз.

Сещате ли се какво беше направил? Върнал се, промъкнал се в каютата през предния люк и легнал да спи. Донесъл си и две бутилки уиски. Влязъл в първата bodega^[3], купил ги и се върнал на лодката. На тръгване се събудил от мотора и пак заспал. Сега, понеже го спрях, течението като носи лодката, тя се полюлява и той се събудил.

— Знаех си, че ще ме вземеш, Хари — каза ми той.

— Ще те вземат дяволите. Та ти и в пътния лист не си вписан. Що ли не те накарам да скочиш през борда!

— Голям си шегаджия, Хари — рече той. — Ние, старите моряци, трябва да се държим един за друг, че иначе лошо.

— Ти ли бе, с тоя твой език! Кой ще ти затвори устата, като се почерпиш?

— Можеш да разчиташ на мене, Хари. Изпитай ме и ще видиш, че съм сигурен човек.

— Дай ми двете бутилки — наредих аз. Мислех си за друго.

Той ги донесе, аз отпих от отворената, после ги оставих долу пред щурвала. Погледнах го, както си стоеше насреща ми. Стана ми мъчно — и за него, и защото знаех, че няма как — трябваше да го направя. По дяволите, знаехме се от времето, когато още беше човек.

— Какво му е на мотора, Хари?

— Няма му нищо.

— Тогава какво има? Защо ме гледаш така?

— Братко — казах му аз и ми беше много жал за него, — да знаеш, че много зле си се насадил.

— Какво имаш предвид, Хари?

— Не знам още — отвърнах аз. — Сам не знам.

Двамата поседяхме така, но не ми се щеше да говоря. Като премислих, още по̀ не ми се говореше. После слязох долу, взех автомата и уинчестъра калибър 30/30, който винаги държах в кабината, и без да им свалям чохлите, ги напъхах под тавана на рубката, където обикновено слагахме прътовете на щурвала, че да са ми подръка. Държа ги в чохли от овча кожа — вълната от вътрешната страна подстригана и напоена с масло. На лодката само така можеш да ги предпазиш да не ръждясат.

Проверих затвора на автомата движи ли се свободно напред-назад, сложих му пълнители и вкарах патрон в цевта. Заредих и унчестъра и му напълних магазина. После измъкнах изпод дюшека 38-калибровия „Смит енд Уесън“, дето ми беше от времето, когато бях в полицията в Маями, почистих го, смазах го, заредих го и го окачих на колана.

— Какво става? — попита Еди. — Кажи, какво става?

— Нищо — казах аз.

— Защо ти е тоя арсенал?

— Винаги нося оръжие на борда. Да стрелям птиците, дето нападат стръвта, или акули, пък и за всеки случай — какво ли не става в крайбрежни води?

— Я ми кажи, да те вземе дяволът, какво има? — запита Еди. — Какво има?

— Нищо — отговорих аз. Старият „Смит енд Уесън“ ме пошляпваше по бедрото, когато лодката се заклащаше. Гледах Еди и си повтарях: не сега. Още ми трябва.

— Имаме да свършим една работа — казах аз. — В Бакуранао. Когато дойде времето, ще ти обясня какво трябва да правиш.

Не исках да му казвам предварително, защото наплаша ли го, после каква полза от него?

— От мен по-верен човек няма да намериш, Хари — увери ме той. — Нямаш друг приятел като мен. Винаги съм с теб.

Погледнах го — дълъг, трепери, едва гледа — и не казах нищо.

— Слушай, Хари, дай да опъна само веднъж — помоли ме той. — Колкото за кураж.

Дадох му и зачакахме да се стъмни. Залезът беше хубав, повя вечерникът и щом слънцето наближи да се скрие, пуснах мотора и бавно подкарах към брега.