Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Have and Have Not, 1937 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитри Иванов, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ърнест Хемингуей. Избрани творби в три тома — том 2, 1989
Съставител: Димитри Иванов
Редакционна колегия: Мариана Неделчева, Димитри Иванов, Николай Попов
Редактор: Румен Митков, Невяна Николова
Художник: Антон Радевски
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Евгения Джамбазова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна Култура“ — София
Печатница „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Глава осемнадесета
Албърт беше на борда, резервоарът беше пълен.
— Ще пусна моторите да проверим как работят тези два цилиндъра — каза Хари. — Подреди ли провизиите?
— Да.
— Тогава нарежи малко стръв.
— Едра ли искаш?
— Да. За тарпони.
Албърт седеше на кърмата и режеше стръв, а Хари беше на руля и загряваше двигателите, когато чу звук като припукване на ауспух. Погледна към улицата и видя един човек да излиза от банката. Тичаше с револвер в ръка. После изчезна от полезрението. Изскочиха още двама с кожени чанти и пистолети в ръка и затичаха в същата посока. Хари погледна Албърт, който усърдно режеше стръв. Четвъртият, едрият, излезе от вратата на банката, стиснал автомат томпсън пред себе си, и както отстъпваше от вратата и се оглеждаше, сирената на банката нададе неистов вой и Хари видя как цевта на автомата заподскача и се чу немощно и кухо пукане, заглушено от сиренния вой. Мъжът се обърна и хукна, спря за още един откос към вратата на банката и когато Албърт се изправи на кърмата и каза: „Господи, обират банката! Господи, какво да правим?“, Хари чу да се задава от страничната уличка едно такси „Форд“ и го видя как се носи към кея.
Отзад имаше трима кубинци, а четвъртият беше до шофьора.
— Къде е лодката? — кресна единият на испански.
— Ето я, глупако — каза друг.
— Не е тази.
— Капитанът е този.
— Живо. Живо, за бога.
— Слизай! — каза кубинецът на шофьора. — Горе ръцете!
Когато шофьорът се изправи до колата, кубинецът мушна ножа си под колана му и като го дръпна към себе си, сряза колана и панталоните му почти до коленете. Смъкна ги още и каза:
— Не мърдай!
Двамата кубинци с чантите ги хвърлиха в кубрика и изтопуркаха след тях на борда.
— Карай — каза единият. Едрият заби автомата в гърба на Хари.
— Хайде, капи — каза той. — Давай!
— Спокойно — каза Хари. — Обърни това другаде.
— Хвърляй въжетата! Ей, ти! — кресна едрият на Албърт.
— Стой, Хари! — каза Албърт. — Не пали. Тия са, дето ограбиха банката.
Едрият кубинец се извърна с автомата към Албърт.
— Ей, недей! Недей — викна Албърт. — Недей!
Той стреля в гърдите му почти от упор и трите куршума отекнаха като троен плясък. Албърт се отпусна на колене ококорен, зяпнал. Сякаш още се опитваше да каже: „Недей!“
— Можеш и без помощник, едноръко копеле — каза едрият кубинец. И додаде на испански: — Срежете въжетата с канджата. — И пак на английски: — Хайде! Карай! — После на испански: — Опри револвера в гърба му. — И отново на английски: — Хайде, тръгваме. Ще ти пръсна главата!
— Ей сега — каза Хари.
Единият от кубинците, дето приличаха на индианци, бе опрял револвер в хълбока му откъм сакатата ръка. Дулото почти докосваше куката.
Както завиваше, въртейки щурвала със здравата си ръка, той се обърна да види няма ли да закачи коловете и видя Албърт на колене на юта, с клюмнала глава сред локва кръв. Таксито стоеше на кея, а до него дебелият шофьор по гащи, панталоните около глезените му, с ръце над главата, зяпнал като Албърт. Улицата беше все още пуста.
Коловете на кея останаха зад тях, излязоха от пристана, отминаха вълнолома с фара и поеха навътре.
— Хайде! Пришпори я! — каза едрият кубинец. — Прибави ход!
— Махни тоя револвер — каза Хари. „Мога да заседна на Скаридената плитчина, ама тоя кубинец ще ме пречука“, мина му през ума.
— Дай ход — каза едрият кубинец. После, на испански: — Залегни! Дръжте капитана под прицел.
Той самият легна на юта и свлече Албърт в кубрика. Другите трима също бяха залегнали в кубрика. Хари беше на седалката при щурвала. Той се взираше напред, извеждайки лодката от фарватера покрай входа на военната база с предупредителния надпис за яхтите и мигащата зелена светлина, покрай вълнолома, после отмина форта и червената мигалка. Погледна назад. Едрият кубинец беше извадил от джоба си зелена кутия с патрони и зареждаше пълнители. Автоматът лежеше до него и той зареждаше пълнителите, без да гледа, по усет, наблюдавайки хоризонта над кърмата. И другите се взираха над килватерната следа, с изключение на онзи, който не сваляше очи от Хари. Той беше единият от двамата, дето приличаха на индианци — направи му знак с пистолета си да гледа напред. Засега не се виждаше моторница да тръгва да ги гони. Моторите работеха равномерно и лодката се носеше с отлива. Минавайки покрай шамандурата, той забеляза, че течението се завихря в основата и тя е силно килната към открито море.
Има два бързоходни катера, дето могат да ни догонят, разсъждаваше Хари. Единият, тоя на Рей, вози пощата от Матекумбе. А другият? Да, видях го преди два дни да стои на кея при Ед Тейлър. Мислех си Устатия него да наеме. Не, има още два, сети се той. Единият е на щатското пътно управление и е на юг при островите. Другият е скрит в Гарисън Байт. Колко се отдалечихме? Той погледна към форта, останал далеч назад, към червената тухлена сграда на старата поща, която започваше да се подава над фасадата на флотската база, и жълтия хотел — най-високата точка в късия силует на градчето. Ето го и заливчето при форта, и фара, извисил се над броеница от къщи до големия зимен хотел. Има-няма четири мили, каза си наум. Задават се. Две бели рибарски моторници се насочваха към него иззад вълнолома. Не могат да вдигнат и десет възела, помисли си той. Жалка работа.
Кубинците си приказваха на испански.
— Какъв ход имаш, капи? — попита едрият, гледайки зад кърмата.
— Около дванадесет — отвърна Хари.
— А тия лодки колко могат да вдигнат?
— Десетина.
Сега всички гледаха лодките, дори и онзи, който трябваше да го държи под прицел. Но какво мога да сторя, мислеше си той. Засега нищо.
Двете бели лодки не ставаха по-големи.
— Гледай, Роберто — каза онзи, дето говореше любезно.
— Къде?
— Гледай!
Далеч зад тях във водата, толкова далеч, че едва се виждаше, се вдигнаха пръски.
— Стрелят по нас — каза любезният. — Глупаци.
— Луди хора — изуми се едроглавият. — От три мили.
Четири, каза си Хари. Цели четири.
Той виждаше как фонтанчетата се издигат над спокойната повърхност, но не чуваше изстрелите.
Жалки са, мислеше той. Дори по-лошо — смешни.
— Тая държавна лодка каква е, капи? — извърна очи от кърмата едроглавият.
— Бреговата охрана.
— Колко вдига?
— Може би дванадесет.
— Значи сме окей.
Хари не отговори.
— Не сме ли окей?
Хари не каза нищо. Държеше вляво на борд широкия купен на Санд Кий, а сигналната мачта на плитчините при Литл Санд Кий оставаше под траверс на десен борд. Още десет минути, и ще минат рифа.
— Какво ти е? Онемя ли?
— Какво ме питаш?
— Може ли някой да ни стигне?
— Самолетът на бреговата охрана — отвърна Хари.
— Ние прерязахме телефонните жици, преди да влезем в града — каза оня с приятния глас.
— Ама радиото не сте го прерязали, нали? — попита Хари.
— Мислиш ли, че самолетът може да ни стигне?
— Докато се мръкне, има вероятност — отвърна Хари.
— Как мислиш, капи? — попита Роберто, едроглавият.
Хари мълчеше.
— Казвай, как мислиш?
— Защо остави тоя кучи син да ми убие помощника? — обърна се Хари към любезния, който сега стоеше до него и следеше курса по компаса.
— Млъкни! — каза Роберто. — И теб ще убия.
— Колко пари взехте? — запита Хари любезния.
— Не знаем. Не сме ги броили още. Все едно, не са наши.
— Вярно си е — каза Хари.
Бяха отминали фара и той взе курс на 225° както винаги когато отиваше в Хавана.
— Искам да кажа, че не го правим за нас. За една революционна организация.
— И помощника ми ли за нея убихте?
— Много съжалявам — каза момчето. — Не мога да ти кажа колко ми тежи.
— Не се и опитвай — каза Хари.
— Виждаш ли — заговори тихо момчето, — този Роберто е лош човек. Добър революционер, но лош човек. Избил е толкова хора по времето на Мачадо[1], че е почнало да му харесва. Приятно му е да убива. Разбира се, той убива в името на делото. На правото дело.
Той погледна към Роберто, който седеше сега на едно от рибарските столчета на кърмата, сложил томпсъна на скута си, загледан в белите лодки, които — забеляза Хари — съвсем се бяха смалили.
— Какво имаш за пиене? — викна Роберто от кърмата.
— Нищо — отвърна Хари.
— Тогава ще пия от моето — каза Роберто.
Единият от кубинците се беше свил в нишата над резервоарите. Вече го бе хванала морската болест. Другия също, но още се държеше.
Зад тях Хари видя как една лодка с оловен цвят се отдели от форта и се насочи към белите лодки. Катерът на бреговата охрана, каза си. И той е жалка работа.
— Дали ще дойде самолетът, как мислиш? — попита момчето с приятния глас.
— След половин час ще мръкне — отвърна Хари и се настани по-удобно на седалката зад щурвала. — Какво мислите да правите? Да ме убиете ли?
— Не бих искал — отговори момчето. — Мразя убийствата.
— Какво правиш там? — обади се Роберто с половинка уиски в ръка. — Сприятеляваш се с капитана, а? Какво искаш? Да се храниш на капитанската маса ли?
— Поеми руля — каза Хари на момчето. — Нали виждаш курса? Двеста двадесет и пет. — Той се изправи и тръгна към юта.
— Дай да пийна — каза Хари на Роберто. — Ето го и катера на бреговата охрана, но не може да ни догони.
Гневът, омразата и достойнството бяха лукс — той кроеше план.
— Разбира се, че не може — каза Роберто. — Гледай ги тия бебета. Хвана ги морската болест, а? Искаш да пийнеш? А други последни желания нямаш ли, капи?
— Шегаджия — каза Хари и отпи продължително.
— Полека! — запротестира Роберто. — Повече нямам.
— Аз имам — успокои го Хари. — Пошегувах се.
— Не се шегувай с мен — изгледа го подозрително Роберто.
— Притрябвало ми е.
— Какво имаш?
— „Бакарди“.
— Извади го.
— Спокойно — отвърна Хари. — Защо се зъбиш?
Той тръгна към носа и прекрачи тялото на Албърт. Като стигна до щурвала, погледна компаса. Момчето се беше отклонило на около двадесет и пет градуса от курса и компасът играеше. Не е моряк, помисли си Хари. С това печеля време. Виж само килватера!
Килватерната диря бягаше в две пенести лъкатушни дири зад тях, където тънкият конус на фара се забиваше в хоризонта. Лодките чезнеха в далечината. Нещо мрежесто се открояваше там, където бяха мачтите на радиопредавателя. Двигателите работеха равномерно. Хари мушна глава долу и посегна за едната бутилка „Бакарди“. После се върна с нея на кърмата. Отпи и я подаде на Роберто. Както стоеше на юта, погледна Албърт и му призля. Изгладнял нещастник, мина му през ума.
— Какво има? Уплаши ли те? — попита едроглавият кубинец.
— Да го изхвърлим зад борда, а? — предложи Хари. — Няма смисъл да го возим.
— Добре — съгласи се Роберто. — Умно.
— Хвани го под мишниците — каза Хари. — Аз ще хвана краката.
Роберто остави томпсъна на широката задна палуба, наведе се и повдигна трупа за раменете.
— Да знаеш, че на тоя свят най-тежкото нещо е мъртвецът — каза той. — Вдигал ли си някога умрелия си вуйчо, кали?
— Не — отвърна Хари. — А ти вдигал ли си умрялата си леля?
Роберто изтегли трупа на кърмата.
— Корав човек си ти — каза той. — Какво ще кажеш, да пийнем?
— Давай — отвърна Хари.
— Слушай, съжалявам, че го убих. Като убия тебе, ще съжалявам още повече.
— Стига с тия приказки — каза Хари. — За какво ми ги говориш такива?
— Хайде — каза Роберто. — Едно, две, три.
Когато се бяха навели и избутаха трупа зад кърмата, Хари ритна автомата през борда. Той плесна заедно с Албърт, но докато Албърт се превъртя два пъти, преди да потъне в бялата, кипнала, разпенена вода, всмукана от завихрянето зад витлото, автоматът потъна мигновено.
— Така е по-добре, а? — каза Роберто. — Направихме го тип-топ. — И след това, като видя, че автомата го няма: — Къде е? Какво го направи?
— Кое?
— La ametralladora! — премина той на испански от възбуда.
— Кое?
— Знаеш кое.
— Не съм го виждал.
— Ти си го бутнал зад кърмата. Ще те застрелям на място, още сега.
— Спокойно — каза Хари. — За какъв дявол ще ме убиваш?
— Дай си пистолета — обърна се на испански Роберто към един от кубинците, дето ги беше хванала морската болест. — Дай си бързо пистолета.
Хари стоеше и се чувствуваше по-висок и по-широк от всякога. Усещаше как потта се стича под мишниците и лази надолу по хълбоците му.
— Увличаш се — каза на испански кубинецът, дето му беше лошо. — Уби помощника. Сега искаш да убиеш капитана. А кой ще ни закара?
— Остави го намира — каза другият. — Ще го убиеш, като стигнем оттатък.
— Той бутна автомата зад борда — каза Роберто.
— Нали взехме парите. Защо ти е автомат сега? В Куба автомати колкото щеш.
— Казвам ви, ще сгрешите, ако не го убиете веднага, чувате ли? Дайте ми револвер.
— Стига де. Ти си пиян. Напиеш ли се, все искаш да убиеш някого.
— Пий още едно — каза Хари и погледна аленото слънце, което тъкмо докосваше водата зад сивите вълни на течението. — Гледай там. Когато се скрие цялото, ще светне яркозелено.
— Да върви по дяволите — изруга едроглавият кубинец. — Мислиш, ще ти се размине, а?
— Ще ти купя друг автомат — каза Хари. — В Куба са само по четиридесет и пет долара. Спокойно. Сега сте добре. Вече никакъв самолет от бреговата охрана няма да дойде.
— Ще те убия — изгледа го Роберто. — Нарочно го направи. Затова ме накара да вдигнем оня.
— За какво ти е да ме убиваш? — каза Хари. — А кой ще ви закара оттатък?
— Би трябвало да те убия още сега.
— Спокойно — каза Хари. — Отивам да погледна моторите.
Той отвори люка, слезе долу, притегна гресьорките, пипна двигателите, докосвайки приклада на томпсъна. Още не, помисли си. Не, по-добре да изчакам. Боже, какъв късмет! На Албърт сега му е все едно, след като умря. И жена му няма да дава пари за погребение. Това копеле с голямата глава! Тоя главанак, тоя убиец! Божичко, как ми се иска да го гръмна още сега! Но по-добре да почакам. Изправи се, качи се горе и затвори люка.
— Как си? — сложи той ръка върху тлъстото рамо на Роберто.
Главанакът го погледна и не отговори.
— Видя ли как светна зелено? — попита Хари.
— Махай се — каза Роберто. Беше пиян, но недоверчив като животно, което усеща, че нещо не е наред.
— Дай на мен — приближи се Хари към момчето на щурвала. — Как се казваш?
— Можеш да ме наричаш Емилио — отвърна момчето.
— Слез долу и ще намериш за ядене — каза му Хари. — Има хляб и говеждо. Направи кафе, ако искаш.
— Не искам.
— Аз ще направя после — каза Хари.
Той седеше на щурвала — лампичката на компаса сега светеше — и държеше курса; морето — леко развълнувано от попътния вятър. Хари гледаше как нощта се спуска над водите. Караше без светлини.
Хубава нощ за път, мислеше си той, чудна нощ. Щом се стъмни съвсем, отклонявам на изток. Иначе още час, и ще се покаже заревото над Хавана. Най-много два. А види ли светлините, тоя кучи син може да вземе да ме убие. Провървя ми, че се отървах от автомата. Ей това беше щастлив удар. Какво ли е сготвила за вечеря моята Мария? Сигурно много се тревожи. Няма да яде от тревога. Колко ли пари са измъкнали тия копелета? Смешно — не ги броят. Ама че начин да събираш пари за революция. Невероятни хора са това кубинците. И тоя Роберто — много е мръсен. През нощта ще му видя сметката, пък после каквото ще да става. Това, разбира се, няма да помогне на тоя нещастник Албърт. Лошо, дето го изхвърлихме така. Не знам отде го измислих.
Той запали цигара и запуши в мрака.
Подрежда се добре, мислеше той. По-добре, отколкото очаквах. Хлапето е добро. Да можех така да направя, че ония двамата да са откъм едната страна. Да имаше начин да ги събера накуп. Не бива да допускам грешка. Колкото по-спокойни ги накарам да се почувствуват преди това, толкова по-добре.
— Искаш ли един сандвич? — попита момчето.
— Не — отвърна Хари. — Дай го на твоя човек.
— Той пие. Няма да иска да яде — отвърна момчето.
— Ами другите?
— Морска болест.
— Приятна нощ за път — каза Хари. Беше забелязал, че момчето не гледа компаса и продължаваше да отклонява лодката на изток.
— Щеше да ми е приятно, ако не беше станало онова с твоя помощник.
— Беше добър човек — каза Хари. — Пострада ли някой в банката?
— Адвокатът. Как му беше името? Симънс.
— Убит?
— Мисля, че да.
Така, помисли си Хари. Мистър Устатко. Какво, по дяволите, е очаквал? Как е могъл да помисли, че няма да го очистят? Така е, като си играеш с лоши момчета. Така става, щом прекалено често се пишеш за много хитър. Мистър Устатко. Сбогом, мистър Устатко.
— Как стана?
— Сигурно се досещаш как — отвърна момчето. — Това не е като с твоя помощник. Виж, за него ми тежи. Не че Роберто е толкова лош. Просто фазата, в която революцията е сега, го е направила такъв.
— Сигурно е добър човек — каза Хари и си помисли: ама и аз ги говоря едни! Как ми се побра в устата това, дето го казах? Но за всеки случай трябва да го предразположа. — Каква революция подготвяте? — попита той.
— Ние сме единствената истинска революционна партия — обясни момчето. — Искаме да се отърсим от всички стари политици, от целия американски империализъм, който ни задушава, от тиранията на армията. Искаме да започнем начисто и да дадем на всекиго възможност за човешки живот. Искаме нашите guajiros, селяните де, да не са повече роби, да разпределим големите захарни плантации между хората, които ги обработват. Но не сме комунисти.
Хари вдигна очи от пеленгатора на компаса и го погледна.
— Как ще постигнете това? — попита той.
— Сега събираме пари за борбата — каза момчето. — Ето защо сме принудени да си служим със средства, с които по-късно въобще няма да си служим. Използуваме и хора, които по-късно не бихме използували. Но целта оправдава средствата. И в Русия трябваше да действуват така.
Той е радикал, помисли си Хари. Точно така — радикал.
— Сигурно програмата ви е хубава — каза той, — щом се готвите да помагате на работника. Колко съм стачкувал едно време, когато в Кий Уест имаше фабрики за пури. С радост щях да направя каквото мога, да бях знаел какви хора сте.
— Мнозина биха ни помогнали — отговори момчето. — Но на сегашния етап на движението не можем да се доверяваме на хората. Съжалявам много, че този етап е неизбежен. Мразя тероризма. Неприятни са ми и методите, с които набавяме необходимите пари. Но няма избор. Не можеш да си представиш колко тежко е положението в Куба.
— Знам, че е лошо — каза Хари.
— Няма как да знаеш колко е лошо. Там цари кървава тирания; от която и в най-глухото ъгълче не можеш се скри. И трима души не могат се събра на улицата. Куба няма външни врагове и армия не й е нужна, но има двадесет и пет хилядна армия и всичко, от ефрейтор нагоре, смуче кръвта на народа. Всеки, редникът дори, хукнал да прави пари. А тия от запаса — мошеници, разбойници и доносници от времето на Мачадо, обират каквото армията реши, че не си струва да го задига. Първо да се отървем от армията, пък после ще почваме каквото ще правим. Някога са ни управлявали с тояги. Сега с пушки, пистолети, картечници и щикове.
— Лошо — каза Хари и продължи да отклонява на изток.
— Нямаш представа колко е лошо — продължи момчето. — Аз обичам нещастната си родина и бих направил всичко, всичко, за да я освободя от сегашната тирания. Правя неща, дето ги мразя. Но бих правил и такива, дето са ми хиляди пъти по-омразни.
Ама ми се пие, мислеше Хари. Какво ме интересува неговата революция. И това ми било революция! За да помогне на работника, обира банка, убива тоя, дето работи с него, а после убива и тоя клетник Албърт, дето никому зло не е сторил. Убива един работник. И дори не помисля за това, че има семейство. Какви хора! В Куба управляват кубинци. Мамят се един друг. Продават се един друг. Значи си получават заслуженото. По дяволите техните революции! Едно знам аз — трябва да си храня семейството, а не мога. Пък тоя ми бае за неговата си революция. Майната й на революцията му.
— Трябва да е много лошо — каза той на момчето. — Ще поемеш ли руля за минутка? Пие ми се.
— Разбира се — отвърна момчето. — На колко да държа?
— Двеста двадесет и пет — каза Хари.
Вече беше тъмно и посред течението имаше мъртво вълнение. Той мина покрай двамата кубинци, приковани от морската болест на пейките, и отиде отзад при Роберто, който седеше на рибарското столче. Водата се пенеше край лодката в мрака. Роберто седеше, опрял крака на другото рибарско столче, обърнато към него.
— Дай да си пийна малко — каза му Хари.
— Махай се — каза той дрезгаво. — То е за мен.
— Добре — съгласи се Хари и тръгна напред за другата бутилка.
Долу в тъмнината той притисна бутилката към себе си с ампутираната дясна ръка, отпуши тапата, която Фреди беше извадил и отново напъхал, и отпи. Време е, каза си той. Няма смисъл да чакам. Малкият си изпя урока. Онзи главанак е пиян. На другите двама им е лошо. Сега е моментът.
Той отпи пак и ромът му дойде добре. Стопли го и му помогна, но в корема си още усещаше студ и празнота. Беше се вкочанил отвътре.
— Искаш ли една глътка? — попита той момчето на щурвала.
— Не, благодаря — отвърна момчето. — Не пия.
На светлинката на компасната лампичка Хари го видя, че се усмихва. Хубаво момче. И приятно говори.
— Аз ще си пийна — каза той. Отпи една голяма глътка, но тя не можа да прогони пронизващия студ, който беше плъзнал от стомаха към гърдите и бе обхванал всичките му вътрешности. Остави бутилката на пода на кубрика.
— Дръж курса — каза той на момчето. — Отивам да погледна моторите.
Отвори люка и слезе долу. После подпря люка с дългата кука, дето лягаше в едно гнездо на палубата. Надвеси се над моторите, попипа водния шланг и цилиндровите блокове. Затегна с оборот и половина гресьорките. Стига си отлагал, каза си той. Мъж ли си? Или топките ти се дръпнаха под сливиците?
Погледна през люка. Почти можеше да докосне пейките над бензиновите резервоари, където лежаха двамата с морската болест. Момчето беше с гръб към него, на високото столче, и ясно се очертаваше срещу нактоузната светлинка. Извръщайки се назад, Хари видя на тъмния фон на водата силуета на Роберто, изтегнал се на кърмата.
Двадесет и един в пълнител, това прави четири къси реда — не повече от пет на откос, каза си той. Леко на спусъка. Добре. Хайде, на работа, поплювко! Ех, какво не бих дал за още една глътка! Късно е сега за глътки. Вдигна лявата си ръка, изтегли ремъка докрай, сложи длан под скобата на спусъка, издърпа предпазителя с палец и откачи томпсъна. Приклекна в машинното и се прицели внимателно в тила на момчето, както му се очертаваше главата срещу компасната светлинка.
Автоматът изригна дълъг пламък, гилзите затракаха по люка и се изтърколиха при моторите. Още преди тялото на момчето да се килне от седалката, той се беше обърнал и стиснал подскачащия, плюещ огън автомат, стреля от упор във фигурата върху лявата пейка. Замириса му на изгоряла дреха, обърна се и изстреля един откос към другата пейка, където човекът се беше надигнал и се мъчеше да измъкне револвера си. Залегна и хвърли поглед назад. Главанака го нямаше на столчето. Виждаше да се открояват двете столчета. Момчето зад гърба му лежеше неподвижно. За него нямаше съмнение. Човекът на едната пейка се гърчеше. На другата пейка с крайчеца на окото си виждаше човек, проснат по лице, наполовина извън борда.
Хари се мъчеше да открие едроглавия в тъмнината. Сега моторницата обикаляше в кръг и кубрикът се поосвети. Хари затаи дъх и се взря. Сигурно е той, онова нещо на палубата в ъгъла, дето тъмнее в мрака. Продължи да се взира и сянката се помести мъничко. Той беше. Пълзеше към него. Не, към онзи, дето висеше наполовина през борда. Да му вземе револвера. Като се сниши още повече, Хари го наблюдаваше как пълзи, докато се увери напълно. После тегли един къс ред. Огнестрелният откос го освети на ръце и колене и когато пламъците и изстрелите секнаха, Хари го чу как се мята тежко.
— На̀ ти, кучи сине! — каза Хари. — Убиец с голяма морда.
Сега около сърцето му вече не леденееше, вцепенението бе отстъпило място на познатата звънка празнота и той коленичи и заопипва под дървената рамка на четвъртития резервоар за друг пълнител. Намери пълнител, но усети по ръката си някаква студена влага. Пробил съм резервоара, каза си той. Трябва да изключа моторите. Не знам къде е кранът на резервоара.
Натисна скобката, изхвърли празния пълнител, сложи новия, покатери се през люка и излезе от кубрика. Докато стоеше с томпсъна в лявата ръка и се оглеждаше, преди да пусне люка с куката на дясната си ръка, кубинецът, който лежеше на лявата пейка и беше прострелян три пъти през лявото рамо — другите два куршума бяха отишли в бензиновия резервоар, — седна, прицели се внимателно и го простреля в корема.
Хари залитна назад и седна. Сякаш го бяха ударили в корема с тояга. Гърбът му се опираше о тръбната рамка на рибарското столче и когато кубинецът стреля отново срещу него и разцепи столчето над главата му, той посегна надолу, намери томпсъна, вдигна го внимателно и като подпираше предната ръкохватка с куката, изстреля половината от новия пълнител в човека, който седеше приведен на пейката и спокойно стреляше насреща му. Оня се свлече като парцал и Хари заопипва пода на кубрика, докато напипа едроглавия, който лежеше по очи, докопа с куката на ампутираната си ръка главата му, притегли я, опря дулото на автомата до нея и натисна спусъка. Опрян до главата, томпсънът издаде звук, като че удряш тиква с тояга. Хари остави автомата и легна по хълбок на пода на кубрика.
— Аз съм кучи син — каза той, долепил устни до планшира. — Вече бивш кучи син.
Трябва да изключа моторите, иначе ще изгорим, мина му през ума. Има още надежда. Има някаква надежда. Божичко! Една дреболия, а всичко развали. Едничкото нещо, дето не предвидих. Господ да го убие! О, проклето да е това кубинско копеле! Кой можеше да допусне, че не съм го довършил?
Той се изправи на ръце и колене, пусна едното крило на люка, което се затвори с трясък, и изпълзя по корем върху него към седалката при щурвала. Улови се за нея и се изправи, изненадан, че така леко се движи. После, вече изправен, изведнъж усети слабост, наведе се напред, опрял ампутираната ръка на компаса, и натисна двата прекъсвача. Двигателите спряха и той чу как водата се плиска о двата борда. Друго нищо не се чуваше. Лодката се извъртя от една не голяма вълна, която северният вятър беше подгонил, и започна да се люшка.
Той увисна на щурвала, после се отпусна на седалката и се облегна о планката на пеленгатора. Усещаше как силите го напускат, повдигаше му се. Разкопча си ризата със здравата ръка и опипа раната най-напред с длан, после с пръсти. Почти не кървеше. Всичко е вътре, помисли си той. По-добре да легна, може да се съсири.
Сега луната беше изгряла и той виждаше кубрика.
Там беше… не е за приказване.
Я да легна, преди да съм паднал, каза си той и се смъкна в дъното на кубрика.
Той лежеше по хълбок и когато лодката се накланяше, луната огряваше вътре и той ясно виждаше всичко.
Не можеш се размина, мярна му се в ума. Така де, ама че навалица. После се замисли: ами тя какво ли ще прави? Питам се, Мария какво ли ще прави? Може да й изплатят наградата. Проклет да е тоя кубинец. Ще се оправи някак, умна жена е тя. Всички щяхме да я караме някак си. А това поначало си беше щура работа. Не беше за мойта уста лъжица. Не трябваше да опитвам. Ама почти до края го изработих. Никой няма да узнае какво е станало. Да можех да направя нещо за Мария. В тая лодка има много пари. Дори не знам колко. С тия пари всеки ще е добре. Дали няма да ги задигне бреговата охрана? Една част, сигурно. Да можех да кажа на жената какво се случи. Какво ли ще прави? Не знам. Да си бях потърсил работа на някое корабче, дето зарежда с бензин, или нещо такова. Да се бях отказал от курсовете. С лодка вече не можеш да изкараш честни пари. Ама се люлее тая кучка! Поне да не се клатеше толкова. Бълбука ми отвътре. Аз, мистър Устатко и Албърт. Всички, дето се забъркахме. И тия копелета. Беля работа излезе. Такава беля, че не може повече. Човек като мен е да държи бензинова станция например. Глупости — аз и бензинова станция. Виж, Мария ще завърти някаква работа. Стара е вече да търгува с кълките си. Ама се е заклатила тая кучка! Трябва само по-спокойно. Колкото мога по-спокойно. Разправят, не пий вода и лежи спокойно. Особено водата.
Отново погледна това, което луната осветяваше в кубрика.
Е, няма пък аз да чистя, каза си. Спокойно. Ей това е. Да не се пресилвам. И колкото може по-спокойно. Още не е загубено всичко. Лежиш спокойно и не пиеш вода. Той лежеше по гръб и се стараеше да диша равномерно. Гълфстриймът клатеше лодката и Хари Морган лежеше по гръб в кубрика. Отначало се опита да се държи със здравата ръка, за да не го клати толкова. После се отказа и се остави да го люлее.