Майк Резник
Сантяго (8)

6.

Пие, псува и се бие нашата Върджин Куин^[1].

И от грях не се страхува, той приятел е любим.

Изобщо нехае дали ще се подреди,

Готова е на всичко, за да победи.

Прякорът й отново беше лепнат от Черния Орфей, защото Въртю Маккензи имаше и добри и лоши черти, но девствеността определено не беше между тях. Той я срещнал само веднъж, на системата Делфини — може би най-късото разстояние, на което се е приближавал до планетите на Демокрацията. Въртю направила силно впечатление на Черния Орфей. Тя играела карти и пиела, без изобщо да осъзнава присъствието му, но когато хванала в измама свой колега журналист, свалила го на земята с няколко ритника и в добавка строшила бутилка от уиски в главата му, си осигурила място в баладите на Черния Орфей.

Въртю Маккензи не знаела, че за нея е написан стих, но когато след няколко месеца разбрала, побесняла от яд, недоволна от прякора, който й бил даден. Все пак след една-две седмици се успокоила, защото видяла, че вече е известна личност и вратите отвъд Границата ще се отварят по-лесно пред нея.

И това наистина се случило. Наложило се първо да се разнесе слухът, че тя и Върджин Куин са една и съща личност. Но след като и това станало, Въртю Маккензи проникнала на няколко преди недостижими места на Теразейн, там научила за Сократ, а по-късно от един търговец на Джеферсън III взела и адреса му.

Прякорът не й помогна особено на Пегас, но това все пак беше свят на Демокрацията, а не на Границата. Тук не само Черния Орфей, но и повечето от героите, за които пееше, бяха напълно непознати.

Три седмици преди това, в апартамента на Сократ, двамата с Каин бяха обсъдили всичко, което знаеха. Там решиха, че Каин е по-добре екипиран и ще трябва да тръгне след професионалната убийца Алтаир от Алтаир, а Маккензи, тъй като по-добре познава обитаемите планети на Демокрацията, ще тръгне да търси търговските агенти на Сантяго.

Въртю Маккензи се зае първо със Салваторе Акоста, един от хората, на които Саргасовата роза им беше дала холограми. За няколко дни, предимно от свои източници разбра, че той е бил убит преди два месеца на Пегас.

Пегас в миналото си е бил минна планета, богата на злато и радиоактивни изкопаеми, но сега беше само един пренаселен свят от Демокрацията. Името си бе получил от доминиращата форма на живот — дребно, наподобяващо жребче тревопасно животно, което между плешките си има два израстъка. (Те му служат само за равновесие, но удивително приличат на закърнели крила.)

Планетата е от този тип, който съвсем прилича на Земята, но само на пръв поглед. Атмосферата съдържа кислород, азот и инертни газове, но те не са в нужното за човека съотношение. Двайсет минути, прекарани на открито, ще ви оставят без дъх и с болка в гърдите, един час ще е фатален за всеки с дихателни проблеми, а два часа не може да издържи дори и най-здравият организъм.

Но по някаква причина (най-вероятно, поради фантастичните пейзажи), всички смятат Пегас за прекрасно място. Тук има огромни, покрити със сняг планини, хиляди малки, лъкатушещи реки, а естествените цветове на растенията са златисто-кафяви и те напомнят за есента на Земята. Планетата се намира на половината път между минната колония Спика и огромния, финансов център Дедал II, а това още повече вдига цените на недвижимата собственост.

Първите колонизатори-миньори са живеели под земята, за да могат по-лесно да пречистват въздуха и да се предпазят от много студените нощи. Но когато започнали да пристигат постоянни заселници, процъфтяло строителството на покрити с купол градове. Първо те били пет, после шест, а седмият бил голям колкото всички други взети заедно. На всички градове дали гръцки имена, а последният, най-новият се казваше Хектор (на името на митичен войн, за когото местните историци погрешно вярват, че е бил ездачът или поне треньорът на крилатия кон).

След като пристигна на планетата и нае стая в един от хотелите на Хектор, Въртю Маккензи веднага се свърза с Лиандър Смити, неин колега, който й дължеше услуга и той неохотно й бе прехвърлил наличната си информация за убийството на Акоста в нейния стаен компютър. Това, което научи, не беше кой знае какво: Акоста имал безкраен списък от тъмни сделки и повече врагове, отколкото му били необходими. Гърлото му било прерязано, когато излизал от „Перлата на морето“ — ресторант и бар, посещаван от по-неблагоразумните членове от обществото на Пегас. Убийството било определено като дело на подземния свят, защото през последните десетилетия Акоста не се срещал с други хора, освен с престъпници.

Въртю прелисти всички хотелски и ресторантски справочници, но не успя да открие къде се намира „Перлата на морето“. Очевиден сигнал, че собствениците имат добра, постоянна клиентела и не желаят излишна реклама, а още по-малко — нови посетители. Но за нейна радост в компютъра имаше план на града, гледан от въздуха и там бързо откри къде се намира ресторантът. Кварталът изглеждаше също така нов и добре поддържан, но веднага й направи впечатление, че полицейските коли патрулират по двойки, нещо, което се правеше само при рискови райони.

Пет минути по-късно се свърза с прес-аташето на местния полицейски участък и още от реакцията, когато отсреща чуха, че е журналистка от друга планета, разбра, че нищо няма да научи. Но след минута Въртю отново позвъни — този път на отдел убийства. Представи се за опечалената сестра на Акоста и настоя да получи информация докъде е стигнало разследването. Отговорът беше прост и ясен: доникъде. Остана дори с впечатлението, че ако открият убиеца на „брат“ й, само ще му стиснат ръката и ще го наградят с медал.

Най-накрая провери в пощата за съобщения от Каин, но отново нищо не откри. Следващият в списъка й агент на Сантяго се казваше Кхалиторп и беше метанодишащ. Не гореше от желание да тръгне да го търси и реши да събере още малко информация за Салваторе Акоста. Провери в компютъра разходите си досега и със свито сърце откри, че са над триста кредита. Зададе му програма да й сигнализира, когато стигне до петстотин. Отвори си бутилка каморианска водка, напълни водна чаша, взета от банята, представи си, че вътре има зелена маслина и отпи замислено една голяма глътка. Следващата й стъпка беше да се свърже с главния компютър на местната библиотека и да провери всички вестници за последните пет години, търсейки нещо за Акоста. Не откри нищо и се опита да открие сходно с неговото убийство. За последната година в Хектор бяха извършени трийсет и девет убийства, трийсет и две от тях на не повече от километър около „Перлата на морето“, а в деветнайсет оръжието на престъплението е било нож. Това я накара да мисли, че Акоста може просто да се е озовал на неподходящо място в неподходящо време и че не трябва непременно смъртта му да се свързва със Сантяго.

Навсякъде досега удряше на камък и оставаха само две възможности: да започне да търси хора, които са познавали Акоста или да зареже всичко и да тръгне след метанодишащия. Определено предпочиташе първото и поръча визуална връзка с офиса на Лиандър Смити. Секунда по-късно на екрана се появи образът на представителен мъж на средна възраст, с леко разрошена коса.

— Знам, че сигурно ще съжалявам, но все пак какво мога да направя за теб?

— Лиандър, намирам се в пълна безизходица.

— Кого се опитваш да мамиш, Въртю? Ти едва от четири часа си на тази проклета планета.

— Да, но за това време разбрах, че онова, което търся, е невъзможно да се получи по нормален начин. Мразя да разчитам на чужда помощ, но сега съм отчаяна. Ще ми помогнеш ли?

— Тази сутрин вече си изконсумира услугата.

— О, Лиандър, дължиш ми малко повече от това. Или трябва да ти опресня паметта?

— Не, моля те! Този канал не е защитен.

— Ами тогава, покани ме на обяд и ще си поговорим.

— Много съм зает.

— Е, добре, значи ще трябва да потърся някой друг, който в замяна на интересна история за известен, местен журналист ще ми направи услуга. — Въртю се протегна да прекъсне линията.

— Хей, чакай малко! Има ресторант на последния етаж на сградата, в която работя, ще се видим там в един и половина.

— Чудесно, ти ме каниш, нали? Аз съм едно бедно, безработно момиче и не мога да си позволя дори да обядвам в ресторант.

Побърза да прекъсне връзката, преди да чуе отговора му, защото вече имаше 493 кредита разходи за използване на компютъра. Помоли чрез програма за десет процента отстъпка (макар и да знаеше, че едва ли ще я получи), взе асансьора до четвъртия етаж и се качи на „висящата туба“ — така наричаха тук монорелсовата железница. Докато пътуваше към офиса на Смити, забеляза, че небето въпреки обедния час е черно, а вън от купола вилнееше силна буря. Чудеше се как ли щяха да оцелеят малките, крилати тревопасни, след като навън нямаха никакви естествени убежища.

Когато пристигна в сградата на Лиандър Смити и бе проверена старателно от охраната, взе асансьора от фоайето до последния етаж. За всеки, роден на Границата, ресторантът би изглеждал впечатляващо, но не и за Въртю. Още от пръв поглед й се стори, че както и на други места, и тук са се престарали — масите бяха малки и неудобни, коридорите между тях — тесни, мебелировката — прекалено пищна, а сервитьорите, както винаги прекалено самоуверени и двойно повече на брой от необходимото. Смити още не беше тук, но все пак бе резервирал маса за двама. Шефът на залата я настани и Въртю си поръча смесен коктейл от бара.

Лиандър Смити се появи пет минути по-късно. Първо отиде до бара, а после седна при нея.

— Колко се радвам да те видя, Въртю. Доста години изминаха — заговори я той с обичайната си фалшива усмивка.

— Аз също се радвам да те видя, Лиандър. Моите поздравления, все по-успешно започваш да лъжеш.

— Нека се държим културно, тук всички ме познават.

— Няма проблеми.

Лиандър сведе очи към менюто, след това извика сервитьора и поръча и за двамата.

— Доста време измина, Въртю. Мисля, че вече има пет години.

— Шест.

— Четох някои от по-известните ти материали. Много ми хареса онзи за войната с боргейвите.

— Гадни зверове, нали?

— Как успя да се приземиш с първата вълна на нашествието? Обикновено допускат само най-главните кореспонденти.

— Подкупих един симпатичен млад майор.

— Е, това обяснява всичко. Всъщност, ти винаги си знаела как да постигнеш онова, което искаш. Какво стана с мъжа, с който живееше тогава, омъжи ли се за него?

— С доста мъже съм живяла, но все още не съм се омъжвала.

— Жалко. — Той извади от джоба си красива табакера и й предложи цигара.

— Не, благодаря.

— Много са добри, внос от системата Какаб Касту.

— Предпочитам моите. — Въртю измъкна от джоба си омачкан пакет обикновени цигари.

— Тези не са ли прекалено силни?

— Не, свикнах с тях, когато бях на Границата и сега всички други са ми отвратителни.

— Била си на Границата?!

— Да, почти година.

— И какво прави там?

— Същото, което и на Пегас. Събирам информация за много важен репортаж. Там си намерих и много интересен партньор.

— Винаги съм мислел, че работиш сама.

— Да, но сега имам нужда от помощ.

— Познавам ли го?

— Едва ли. Чувал ли си името Сонгбърд?

— Ако това е псевдоним, не съм чел нищо от него.

— Той не е журналист, а ловец на награди.

— Господи! С какво си се захванала?

— Ако ти кажа, трябва да спрем да си разменяме любезности и да се заемем с това, за което съм дошла.

Смити въздъхна тежко, но кимна.

— Добре, рано или късно ще ме изнудиш, хайде да свършваме по-бързо. Салваторе Акоста е само дребен мошеник, който не заслужава дори заупокойната си молитва. След кого си тръгнала?

— Сантяго.

— Така си и мислех. Ти и още десет хиляди журналисти.

— Аз съм различна, защото ще го открия.

— Желая ти много късмет.

— Не ми трябват пожелания, а информация.

— Сигурно ти си научила много повече за Акоста, отколкото аз самият знам.

— Забрави го Акоста, с него ударих на камък. Трябва ми някой друг.

— Например?

— Някой, който се е срещал със Сантяго.

Смити се усмихна широко.

— Това е все едно да ми поискаш един милион кредита и аз да ти ги дам.

— Виж, този човек ми трябва само, за да ме насочи къде да го търся и нищо друго. Наградата не ме интересува, а само моя репортаж.

— И защо си мислиш, че някой от тази планета има връзка със Сантяго?

— Защото, въпреки че се възхищавам от този прекрасен град, той не е курортен комплекс. Акоста е търгувал с крадени стоки, базата му е била тук, дошъл е да вземе или донесе пари. Може да не е контактувал директно със Сантяго, но някой друг тогава от тази планета го е правил. Ти можеш да ми помогнеш, като ми дадеш името му.

— Нима твърдиш, че Акоста е работел за Сантяго?

— Казах индиректно, съмнявам се, че са се срещали. Искам името на човека, който ръководи престъпния свят на Пегас.

— Харисън Брет.

— Има ли криминално досие?

— Да.

— Разказвай. Арестуван ли е?

— Трийсет пъти.

— Съдебни процеси?

— Два.

— Лежал ли е в затвора?

Лиандър сведе глава.

— Не.

— На кого плаща? — попита бързо Въртю.

— На всички — вдигна рамене журналистът.

Маккензи се усмихна.

— Хайде, Лиандър, какво ти става? Аз съм Въртю, а не някоя глупачка от твоя офис. Кажи ми това, което искам.

— Защо просто не притиснеш Брет? — попита той с тон, който подсказваше, че знае не по-зле от нея защо.

— Да притисна Брет, а? И как ще стане това, като не е ходил в затвора и сигурно е купил цялата полиция? — Тя го изгледа. — Дай ми име.

— Не знам друго име.

— Това изобщо не ми харесва, Лиандър, не постъпваш разумно.

— Наистина не знам — оправда се той.

— Аз пък знам едно друго име — Лиандър Смити. Знам и една историйка за него. Искаш ли да я чуеш?

— Не, моля те, Въртю. — Той започна по-често да дърпа от цигарата си.

— Но защо? Много ще ти е интересно. Става дума за пробутване на фалшиви веществени доказателства и като резултат — невинен човек отиде в затвора.

— Боже Господи, престани, ще ни чуе някой. Нали ти знаеше, че е невинен и въпреки това ме прикри?

— О, той напълно заслужаваше да отиде зад решетките. Полицията напразно се опитваше да пипне това копеле от години. А те прикрих, защото обичам някой да ми дължи услуга.

— Знаеш ли, Въртю, никога не съм те харесвал. Винаги си била прекалено амбициозна, винаги си гледала да ме измамиш или си крояла нещо зад гърба ми.

— Не мога да го отрека. Старая се от всеки да извлека максимална изгода.

— Но какво ще стане, когато стигнеш до върха и вече няма върху кого да стъпваш?

— Това едва ли ще се случи скоро, а и аз добре ще се защитавам.

— Сигурно не съм единственият, който ти дължи услуга?

— Само още няколко приятели.

— И тях ли изнудваш по този начин?

— Аз не те изнудвам, Лиандър, имам и други следи. Щом не искаш да ми помогнеш, не го прави. Забрави, че съм те молила.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Е, разбира се, ще трябва да посетя твоите началници. Аз съм журналистка и щом имам история, няма причина да я крия. Не се тревожи, няма да отидеш в затвора, но по-добре си потърси друга професия.

— Някога направила ли си нещо безвъзмездно?

— Да.

— И на колко беше, на шест?

— Още по-малка, но веднага се усетих, че съм сгрешила.

— Кого трябваше да убие твоят ловец на награди, за да станете партньори?

— Никого, той дори пощади един мъж, когато аз пристигнах, но това ни отдалечава от темата. Трябва ми име.

Лиандър нервно запали цигара от угарката на предишната.

— Искам да съм сигурен, че няма да ме намесваш. Не съм ти казал аз това име.

— Имаш ми думата — увери го тя и нетърпеливо се наведе напред. — Името.

— И това е последното нещо, което правя за теб, никакви услуги повече?

— Обещавам.

— Димитри Сокол.

— Влиятелен ли е?

— И още как. Мултимилионер, президент на няколко големи компании, заемал е отговорни политически постове, сега се говори, че ще го назначат, тоест ще си откупи мястото за посланик на Лодин IX.

— Добре, добре. Какво имаш срещу него?

— Официално — нищо.

— Хайде, Лиандър, изплюй камъчето и забрави, че си ми казал. Жени?

Смити поклати глава.

— Не, изобщо.

— Малки момченца, наркотици?

— Не, само пари. Няколко големи банкови измами на системата Биндер, но за да проникнеш зад корпоративните му машинации и два живота няма да ти стигнат. Останах със смътното убеждение, че е участвал в няколко убийства, но не съм категоричен. Със сигурност взема големи подкупи, но всичко това беше преди. От около три години се опитва да промени имиджа си и засега успява.

— А сега иска да стане посланик?

— Така ми казаха.

— Добре, Лиандър, дай ми няколко имена и дати и скоро пътищата ни ще се разделят.

— Нямам нищо конкретно, всичко това са клюки.

— Добре, но все пак ми ги кажи.

— По дяволите, защо не взех една таблетка отрова.

— Защото щях да те видя и да сменя чашите.

Обядът им пристигна и докато се хранеха, Лиандър Смити изложи повечето детайли от сделките на Сокол. Въртю не си водеше бележки, но той знаеше, че и след месец тя ще е в състояние да изрецитира данните наизуст.

— Ще се опитам да си уредя среща със Сокол още утре следобед — каза Въртю, когато свършиха с десерта и отново преминаха на напитките.

— Няма да те приеме.

— Едва ли ще откаже интервю на журналистка от Делурос, щом разчита да стане посланик.

— Откога ставаш поданик на Делурос?

— От утре сутринта.

— Преди да те приеме, ще провери дали това е истина.

— Знам, затова ще препрограмираш моите документи за самоличност във вашата компютърна мрежа. Ако се усъмни в мен, там ще е първото място, където ще погледне.

— По дяволите, няма да го направя! — почти извика Смити, но после понижи глас, след като видя, че всички в ресторанта ги наблюдават. — Това вече е извън договореното. Нали ми обеща, че повече услуги няма да има?

— Истина е, няма да те заплашвам, щом веднъж съм дала думата си.

— Тогава всичко е наред — твърдо заяви той. — Няма да подправям документите ти.

— Както решиш, но ако Сокол се усъмни в моята самоличност, ще му кажа да иска препоръки от теб. Не вярвам да не свърже две и две и да не разбере, че ти ме изпращаш.

— И ще го направиш, нали? Наистина ще го направиш!

— Никой не може да ме спре. Трябва да открия Сантяго, заложила съм цялата си кариера.

— Защо не си избереш друга кариера? Създай си семейство, отгледай си деца, вместо да изнудваш старите си приятели. Господи, жал ми е за твоя партньор.

— Не се тревожи за него, той много добре се грижи за себе си. Защо не запазиш симпатиите си за такова сладко, невинно момиче като мен?

— Всичко друго, но не и невинно.

— Ще си спомниш утре сутринта да промениш мястото ми на раждане, нали?

— Добре, добре, имам ли някакъв избор?

— Още едно нещо, Лиандър.

— Какво ще бъде този път? Да си извадя очите, за да поиграеш на топчета?

— Не, сега нямам време за игра — гласът й изведнъж стана сериозен. — Мисля, че всичко ще мине добре, но за всеки случай, ако не се върна, свържи се със Себастиан Каин.

— Кой, по дяволите, е той?

— Моят партньор, ето ти корабната му регистрация. Сега се намира в системата Алтаир.

— И какво да му предам?

— Не бях ли ясна? Може да умра без никой да ме оплаче, но без някой да отмъсти за мен, няма да стане.