Майк Резник
Сантяго (15)

13.

Сонгбърд дебне, Сонгбърд убива,

Сонгбърд работи, за да плаща сметките.

Приятелю, пази се от погледа му, защото

ако си негова жертва, нямаш никакъв шанс.

Скитника се отегчи да стои на неудобния стол и се изправи. Приближи се до стената и започна да разглежда изложените там произведения на извънземното изкуство.

— Тези не ти принадлежат — отбеляза Шуслер.

— По същата логика не принадлежат и на теб. — Той протегна ръка и откачи една гравюра върху оникс, като преодоля преди това лекото съпротивление на магнитното поле, което я придържаше. — Интересна изработка. Откъде я купи твоята бивша собственичка? Хеспорайт III?

— Нейбири II.

— Същият звезден куп, нали? — доволно отбеляза Скитника. — Не бих казал, че одобрявам вкусовете й. Знаеш ли колко струва това на свободния пазар?

— Не — отговори Шуслер.

— Както и ти — обади се Каин, който седеше на масата отстрани. Беше разглобил и почистваше един от пистолетите си. — Но мога да се обзаложа, че знаеш цената му на черния пазар до последната десета част от кредита, нали?

— И още как — доволно се засмя Скитника.

— А сега върни я там, откъдето я взе — каза Шуслер.

— Само й се възхищавам.

— Което значи и оценяваш, нали?

— По силата на навика. — Той вдигна гравюрата и магнитното поле я пое от ръката му. Скитника свали друга пластика и започна да я изучава.

— Все още те наблюдавам — предупреди Шуслер.

— Много ми е приятно.

— По-добре не опитвай нищо да откраднеш.

— Никога не крада от приятелите си.

— Знам всичко за теб, Весел скитнико. Ти нямаш никакви приятели.

— Добре, ще намалеят ли притесненията ти, ако кажа, че не крада от партньорите си? Особено, ако единият е ловец на награди. — Изведнъж една малка дърворезба привлече погледа му. — Я виж ти! Животът е безкраен низ от изненади!

— Какво откри? — обърна се учуден Каин.

— Ето това.

— Не ми изглежда нищо особено.

— Аз бих казал дори, че е ужасно, но интересното е къде и от кого е било направено.

— И къде е станало това?

— На Пелинат IV.

— Никога не съм чувал за такава планета.

— Там съм израсъл, а това е работа на някой белум.

— Извънземните, които са те отгледали?

Скитника кимна и продължи да изучава дърворезбата.

— Спомням си, че я продадох преди десет или дванайсет години на Нова Родезия. Чудя се как ли е попаднала в Алтаир от Алтаир?

— Как изглеждаха тези белуми?

— Не бяха лоши същества, само че не признаваха частната собственост. Все пак съм им благодарен, защото се грижиха за мен, докато навърших седемнайсет години.

— Не виждам да си им особено благодарен, след като си ги ограбил — отбеляза иронично Каин.

— Така е — засмя се Скитника, — но от друга страна, ако Бог имаше нещо против това, което правя, нямаше да създаде застрахователните компании, а и между другото, не съм взел толкова много. Белумите бяха доста несръчни същества, но не мога да ги обвинявам, защото нямаха палци и не различаваха цветовете.

Скитника остави произведението на мястото му.

— А сега ти какво ще ми кажеш за граал?

— Те бяха общо взето хуманоидни същества — отговори киборгът. — Ако съдим по това, че се движеха изправени и на два крака. Иначе нямаха друга прилика с хората.

— Не е трудно да ти повярвам. Виж само дизайна на столовете им — направи гримаса Скитника. — А какво изкуство имаха?

— Нищо, което да те заинтересува. Те нямаха очи, а някакви подобни на радар израстъци. Докато бях на планетата, не видях нито едно произведение на изкуството, но дори и да имаше, то само щеше да показва тяхната ограниченост.

— Жалко — въздъхна Скитника. — Е, поне моите извънземни ми оставиха нещо за спомен, макар и да не го направиха доброволно.

— Мога да кажа същото — каза корабът с приятен, мелодичен глас.

— Все пак къде се намира тази планета, на която са те сглобили? Никога не съм знаел, че има система Калкос.

— В звездния куп Корбелус.

— А, ходил съм веднъж. Чувал ли си за Фонд Хоуп?

— Да, но никога не съм пътувал дотам.

— Не беше ли написал нещо за нея Черния Орфей? — заинтересува се и Каин. — Имаше някакъв стих за Денеб Арабиан или Делфини Арабиан, не мога да си спомня добре.

— Дарли Арабиан — поправи го Скитника. — Планетата Фонд Хоуп била колонизирана от три големи фамилии, които веднага започнали война помежду си. Един ден на патриарха Дарли му хрумнала идеята да поръча няколкостотин булки от каталог. След седмица и другите фамилии направили същото и така денем всички мъже се сражавали, а нощем правели деца, тоест бъдещи войници.

— А защо всички имат толкова странни имена?

— Черния Орфей ги измислил. На Земята се смята, че конете са произлезли от три породи: Дарли Арабиан, Биърли Търк и Годолфин Барб. Така той кръстил и родоначалниците на трите фамилии. Аз имах делови отношения само с Барб.

— С какво си търгувал? От думите ти не останах с впечатление, че имат време за изкуство.

— Когато разбрах, че няма нужда от наемни войници, му предложих един кораб, натоварен с оръжие, за да продължи битката си.

— И какво стана?

— Армията ги конфискува месец, след като ги доставих.

— Не предполагах, че армията е стигала до Корбелус.

— Наложи им се, защото един техен склад за лазерни оръжия беше напълно изпразнен.

— Сега разбирам защо Сантяго те е уволнил — намеси се Каин.

— Защо? Какво имаш предвид?

— Да крадеш от армията не е в твоя стил. Това е било операция на Сантяго. Предполагам, че той е искал оръжията за себе си, но ти си се полакомил и си ги продал.

— Да искаше да сгрешиш повече, нямаше да можеш — засегна се Скитника.

— Нима се опитваш да ме убедиш, че ти си атакувал военен склад?

— Не, всичко беше организирано от Сантяго — призна Скитника. — Но продажбата на оръжията не бе причината, която ни раздели.

— Пак извърташ — каза Каин.

— Учуден съм, че Сантяго или Годолфин Барб не са поръчали смъртта ти — отбеляза Шуслер.

— Не, Барб го направи, но за негово съжаление убийците му решиха да атакуват жилището ми на Голдънрод, а в него съм сигурен, че и Ангела ще има проблеми да влезе.

— А откъде си сигурен, че това са били хора на Барб, а не на Сантяго?

— Просто все още съм жив. Сантяго никога нямаше да се откаже. — Скитника се загледа в разпилените по масата части от пистолета на Каин. Той беше свършил с първия и сега смазваше втория. — Знаеш ли, още като те гледах как се справи с Алтаир от Алтаир, исках да те питам нещо.

— Слушам.

— Защо използваш огнестрелно оръжие? Не е ли вече доста остаряло?

— Първо, защото съм свикнал с него и стрелям много точно, второ, за разлика от лазерните и звуковите пистолети, няма нужда от зареждане и трето, никога не може да се изтощи.

— Да, но издава ужасен звук.

— И какво от това?

— Мислех, че в твоята професия трябва да си безшумен.

— Само, когато преследвам жертвата си. Започна ли да стрелям, не ме интересува какво става. — Каин се усмихна. — Не ме сравнявай с твоите убийци, Скитник. Аз работя в рамките на закона и няма от кого да се крия, след като си свърша работата.

— Много добре — възхити се Скитника.

— Бих използвал лазерно оръжие, само ако стрелям на много голямо разстояние. Но това още не ми се е случвало, затова предпочитам куршумите.

— Какво ли оръжие е използвал Ангела срещу Жил Сан Питие? — попита киборгът.

— Скоро ще разберем, Шуслер — успокои го Каин. — Черния Орфей едва ли ще остави това събитие неотразено в глупавите си стихове.

— Какво не харесваш в нашия приятел Орфей?

— Може да е твой приятел, Скитнико, но не и мой.

— Но защо? Той те направи известен. След сто години стиховете ще са единствения начин, по който хората ще знаят, че ти, Шуслер и аз изобщо сме съществували. Това, според мен, е форма на безсмъртие.

— Безсмъртието е качество, което често се надценява — констатира Шуслер с мрачен глас.

— Много от хората, които познавам, не биха се съгласили с това заключение — поклати глава Скитника.

— Много от хората, които познаваш, винаги са вървели една крачка пред палача си — отговори му киборгът.

— Много от хората, които той е познавал, вече са се срещнали с палача си — намеси се Каин.

— За теб също може да се каже, че си екзекутор, Каин. Все още не мога да ти простя това, което направи на Деклан IV.

— Защо? Имал си някаква полза от Уитакър Дръм?

— Това старото име на Сократ ли беше? Не, в никакъв случай, никой човек не е незаменим, но ти си унищожил една робелианска кана, която търсех от три години.

— Видя ми се най-обикновен порцелан. Бях при Сократ за нещо по-важно.

— Порцелан?! Какво говориш? Има само още пет такива кани в цялата Вселена.

— Така ли? Струва ми се, че съм виждал много повече.

За момент Скитника изглеждаше заинтересуван, но после тъжно въздъхна.

— Предполагам, че за теб всички кани са напълно еднакви.

— Да, навярно е така. — Каин сглоби пистолета, зареди го и долепи ухото си до него, за да чуе тихото изщракване. — Както за теб всички хора са еднакви.

— Не те интересува, че сега в Демокрацията има около един трилион човека, а само пет такива кани.

— Повече ти трябва да се тревожиш, защото за мен няма опасност да остана без работа.

— Тревожа се единствено от това, че си унищожил безценно произведение на изкуството.

— Унищожих един човек, който отдавна трябваше да умре.

— За него дори нямаше и награда.

— Смятай убийството му като дело в полза на хуманността.

— Не знаех, че се увличаш по филантропизма.

— Има много по-важни неща от парите.

— Да, но всички те струват пари. — Скитника изпъна ръце над главата си и се протегна. — Хей, Шуслер, имаш ли нещо за ядене? Чувствам, че огладнях.

— Имам пълния комплект от соеви продукти.

— Нямаш ли някакво месо?

— Не, но мога да приготвя ястия, които поразително ще приличат на месо.

— Чувал съм това и преди — измърмори недоволно Скитника.

— Добре, ще опитаме това, което имаш — съгласи се Каин. — Скоро едва ли ще кацнем на нормална планета, със супермаркет.

Скитника се обърна към командния пулт.

— А можеш ли да направиш нещо, което да прилича на раци в сос от сметана?

— Мога да опитам. А за теб, Себастиан?

— Не знам. Което ти е най-лесно.

— Какво ще кажеш за една чудесна пържола?

— Предпочитам една „чудесна салата“. Мразя пържолите от соя.

— Когато тръгнете към кухнята, ястията ви ще бъдат готови.

— Какви ги говориш? — възмути се Скитника. — Нали сега ги поръчахме?

— Граалската технология позволява приготвянето на изкуствена храна да става за секунди. Соевите продукти спомагат това да бъде още по-бързо.

Скитника и Каин си размениха учудени погледи и тръгнаха към кухнята, която представляваше една тясна и празна стая, без обичайния за другите кораби кухненски интериор.

— Къде ще ядем? — попита Скитника.

От пода веднага изникна миниатюрна масичка.

— Съжалявам, но ако извадя и столове, няма да има място за двама ви.

— Добре, ще ядем прави. А къде е храната?

— Сега ще излезе.

На една от стените се образува отвор и отвътре блестящ метален ръкав извади две странни по форма чинии.

Скитника се протегна към своята порция с раци, но веднага се отдръпна и изруга.

— Ох, забравих да ви предупредя. Чиниите са горещи.

— Благодаря, много навреме. — Скитника извади копринена кърпичка, носеща неговите инициали и внимателно хвана чинията. — Ако обичаш, вилица и нож.

— Съжалявам, но Алтаир от Алтаир не използваше подобни прибори. Мога да ви предложа само това.

От стената се показа табла с някакви зловещо изглеждащи инструменти. Скитника вдигна един от тях.

— Чудесно! Все едно да ядеш супа с китайски пръчици.

Каин взе един комплект прибори и започна да яде салатата си.

— Хей, как го правиш?

— Употребяват ги на системата Терони. Един приятел ловец ми показа как става.

— А как да ги използвам за соса си?

— Не знам, това сам ще трябва да разбереш.

Скитника направи три неуспешни опита, но най-накрая успя да поднесе към устата си парче изкуствено ракообразно.

— Е? — попита нетърпеливо Шуслер. — Какво ще кажете?

— Не е лошо — отвърна Каин, който дъвчеше замислен своята изкуствена салата от домати.

— Още щом видях чинията, разбрах, че това не са раци, но можеше да е и по-зле — измърмори Скитника.

— Можеш ли да ми направиш една услуга? — обади се Шуслер.

— Зависи — отвърна предпазливо Скитника.

— Кажи ми какъв е вкусът на раците.

— Ако искаш да бъда искрен, вкусът е като на соеви биопродукти, имитиращи раци със сос от сметана.

— Моля те. Аз синтезирам, приготвям и сервирам храната, но не мога да я вкуся. Опиши ми вкуса, който усещаш.

— Нали ти казах вече. Леко наподобява раци…

— Как можеш да имаш толкова слабо въображение? — огорчено го прекъсна Шуслер. — Кажи ми какъв е вкусът на соса, лютив ли е, гъст ли е или сладък? На какъв вид раци прилича? Липсва ли му нещо?

— Не е нищо, което да запомниш, а каквото и да сложиш на изкуствената храна, едва ли ще има значение.

— Моля те, опиши ми вкуса, който чувстваш.

— Принуждаваш ме да те обидя. Храната едва се яде, а ти искаш да ти я описвам. Караш ме да съжалявам, че изобщо седнах да ям това гадно ядене.

— Но ти ми дължиш поне това.

— Нищо не ти дължа. Сега тази гадост има още по-отвратителен вкус, благодарение на твоето любопитство.

Каин изгуби търпение, протегна се, набоде едно парче от изкуствените раци и го сложи в устата си. Сдъвка го замислено и започна да обяснява какви са вкусовите му усещания. Скитника взе чинията си и отиде в командната кабина, за да довърши яденето си на спокойствие.

След около двайсет минути, Каин влезе при него.

— Той още ли ми се цупи? — поинтересува се Скитника.

— Защо не го попиташ сам?

Скитника се обърна към мястото, където бяха човешките останки на Шуслер.

— Хей, нали няма да ме събудиш през нощта, за да ме питаш какво сънувам?

Отговор не последва.

— Виж ти, не бях чувал да има сърдит космически кораб.

— Не разбираш ли, че го засегна? — каза Каин.

— Не без негова помощ. Ако веднъж бях направил това, което иска, след това нямаше да ми остави и минута спокойствие.

— Не е толкова трудно да му отговориш. Животът му никак не е лек.

Скитника го изгледа замислено.

— Знаеш ли, съвременните убийци сте много странни хора.

— Опитвам се да ти кажа, че той може да поиска да му опишеш усещанията си, като спре притока на кислород.

— Няма да го направи, защото иска да умре по разписание. Наистина ли смяташ да го убиеш, след като откриеш Сантяго?

— Нали вече казах, че ще го направя.

— Знам какво си казал.

— Аз винаги държа на думата си.

— Но едва ли ще ти достави удоволствие.

— Никога не съм изпитвал удоволствие да убивам.

Скитника се замисли над този отговор и следващите няколко минути прекара в изучаване на своя партньор, като го сравняваше с това, което знаеше за Ангела и се чудеше дали Въртю Маккензи наистина не е направила по-добрия избор.