Майк Резник
Сантяго (17)

15.

Наричат го Ангела, Ангела на смъртта.

Зърнеш ли го, поел си последния си дъх.

Има ледени очи и остър ум при това,

оръжия безброй и страст да убива.

Никой не знае откъде се е появил. Носят се слухове дори, че е роден на Земята, но няма кой да ги потвърди.

Не се знае и как е започнал и защо именно е избрал тази професия. Някои хора казват, че е бил женен, но жена му била изнасилена и убита, а той започнал да си отмъщава на цялата галактика. Други са сигурни, че е бил наемен войник и там се е научил на нечуваната си жестокост, но никой, който го бе срещал и след това бе останал жив, не твърдеше, че е откачен маниак или психопат, а точно обратното, неговият здрав разум всяваше ужас.

Не се знаеше и истинското му име, както и кога е получил прозвището си, защо е останал на Галактическия пръстен, след като Демокрацията имаше толкова колонизирани планети, където можеше да върши кървавата си работа.

Но имаше нещо съвсем сигурно — щом Ангела избереше някого за жертва, дните на този човек или извънземно бяха преброени.

В тази професия, в която репутацията се градеше върху броя на убийствата, Себастиан Каин, Жил Сан Питие и Миротвореца, взети заедно, имаха малко под седемдесет, Джони Уан-Ноут чакаше шестото си, а Ангела вече бе открил над сто бегълци. Докато другите ловци се опитваха да остават анонимни, него го познаваха на хиляди планети. Всички други имаха собствена територия, а Ангела ходеше, където си пожелаеше.

Черния Орфей го срещнал само веднъж, на планетата Барбизон, три седмици преди да убие Жил Сан Питие. Те поговорили десетина минути, но това било напълно достатъчно за поета. Читателите сигурно са очаквали да напише най-малко една дузина стихове за него, след като е написал три стиха за Сонгбърд и девет за Жил Сан Питие, а той му посветил само един куплет. Когато му поискали обяснение, Орфей се усмихнал и казал, че в тези четири реда е всичко, което трябва да се знае за Ангела.

Въртю Маккензи съжаляваше, че Бардът не е написал малко повече, защото не знаеше какво да очаква. Когато навлезе в системата Ламбда Карос, разбра, че Ангела е бил тук преди два дни. Не успя да го открие и на Кестадос IV. Три дни по-късно пристигна на Ню Еквадор, провери както винаги дали Ангела е тук в местната журналистическа агенция, получи на всички свои въпроси негативни отговори и най-накрая се прибра в хотела си. Спа няколко часа, изкъпа се, смени дрехите си и слезе в ресторанта на подземния етаж да вечеря.

Три часа по-късно Въртю седеше на една маса в ресторант „Кралската врана“ — мястото, където се събираха повечето местни журналисти. Играеше карти с двама мъже и жена, всички нейни колеги и един златотърсач, на който преди няколко месеца се беше усмихнал късметът на астероидния пояс.

— Хайде, твой ред е Въртю — настоя нетърпеливо златотърсачът.

— Не ме притеснявай, мисля. — Тя отпи от уискито си, огледа още един път картите и сложи една банкнота от сто кредита по средата на масата. — Влизам.

Всички мъже пасуваха, но жената вдигна залога с още петдесет кредита. След нова минута размисъл, Въртю плати и свали картите си.

— Гледай и недей тъгува — триумфиращо изпя жената отсреща, свали своите карти и прибра парите.

— По дяволите! — изруга Въртю и отново си наля уиски.

— Скъпа, изглежда, че оня малък плъх Теруилиджър на нищо не те е научил.

— Какво ще кажете да спрем дотук? — предложи един от мъжете, гледайки право в очите на Въртю.

— Няма да стане, вече загубих две хиляди кредита — отсече тя.

— А другите?

— На мен ми се играе, щом тя иска да си профука парите — разпалено отговори златотърсачът.

— Не мисля да губя повече.

— Тогава спри да се наливаш. Изпи сама почти цяла бутилка.

— Ако имам нужда от съветите ти, ще те попитам.

— Твоя работа. Кой раздава?

— Аз — отговори един от журналистите и започна да размесва картите.

В този момент вратата на бара се отвори и вътре влезе добре облечен мъж, който се огледа, а после тръгна право към масата с петимата картоиграчи. Никой не му обърна внимание, докато не се приближи на няколко метра.

— Извинете, ще имате ли нещо против, ако се включа? — попита учтиво той.

— Сядай — отговори му Въртю и се учуди защо всички останали го гледат като втрещени.

— Впрочем, казаха ми, че ей там започва много интересна игра и са необходими добри картоиграчи.

— Къде? — нервно попита златотърсачът.

— Ей там — мъжът посочи една маса в края на залата и всички като по команда се изправиха и тръгнаха към нея.

— Какво става, дявол да го вземе? — Въртю се надигна, за да ги последва.

— Не, ти остани.

Мъжът седна на един от освободилите се срещу нея столове. Въртю започна да го изучава под мижавата светлина на лампите. Беше висок, но малко по-нисък от Каин, добре сложен физически, но не с телосложение на културист, косата му беше руса почти до бяло, веждите му едва се забелязваха, не можеше да определи точно на колко години изглежда. Студените му, пронизващи очи не бяха нито сини, нито сиви, а някакъв неопределим нюанс. В лицето му нямаше нищо особено и то дори изглеждаше привлекателно, но безжизнения му поглед веднага разваляше това впечатление.

Беше облечен в елегантен сив костюм, който в началото й се стори почти черен, под сакото си носеше сребриста жилетка, ушита в консервативен стил, ботушите му, макар че сега не бяха лъснати до блясък, изглеждаха по-скъпи от тези на Веселия Скитник. На малкия пръст на лявата му ръка имаше платинен пръстен с наистина великолепен диамант.

— Ти си Ангела — заяви тя. Не беше въпрос.

Мъжът кимна.

— Мислех, че изглеждаш по-различно.

— В какъв смисъл?

— Не приличаш на убиец.

— А как изглежда един убиец?

— Малко по-слаб, с жестока физиономия и… — през опияненото й съзнание неочаквано премина една мисъл. — Дошъл си да ме убиеш ли?

— Вероятно не. — Той извади дълга, тънка цигара. — Нали нямаш нищо против, ако пуша?

Въртю поклати глава.

— Добре. — Той неочаквано рязко се наведе към нея. — Ти ме следиш от една седмица. Защо?

— Защо си останал с такова впечатление?

Ангела се усмихна мрачно.

— Преминала си през Ламбда Карос два дни след като аз я напуснах, кацнала си на Кестадос IV и си питала за мен, а сега си тук. Какво друго ми остава да мисля?

— Проста случайност.

Погледът му я прониза.

— Сигурно ти приличам на голям глупак, за да ми отговаряш така. Нека те попитам още веднъж, защо ме следиш?

— Аз съм журналистка, а ти много романтична личност. Помислих си, че ще излезе добър репортаж.

— Питам те за последен път и те съветвам добре да си помислиш, преди да отговориш.

— Караш ме да се чувствам ужасно нервна.

— Аз също ставам много нервен, когато някой ме следи. Защо го правиш?

Въртю видя, че чашата й е празна и се протегна към бутилката, но Ангела я изпревари и я сложи в далечния край на масата.

— Исках да се срещна с теб — призна тя накрая.

— Защо искаше да се срещнеш с мен?

— Мисля, че можем да си помогнем взаимно. Ти си тръгнал след Сантяго, аз също.

— Тогава сме конкуренти.

— Не, мен не ме интересува наградата. Искам само интервю от него, а може би и от теб.

— Нямам никакъв интерес към твоите журналистически амбиции. Не виждам защо изобщо мислиш, че ще дойдеш с мен?

— Мога да ти помогна с информация.

— Съмнявам се.

— Ще поемеш ли този риск?

— Да, без проблеми. Но не мога да ти позволя да се върнеш при Каин и да му разкажеш, докъде съм стигнал.

— Кой е този Каин? — невинно попита Въртю.

— Един много глупав мъж, тръгнал на път с доста излишен багаж. И на него ли предложи същото, което и на мен?

— Да, но и Скитника получава нещо. Художествената колекция на Сантяго, май.

— Той ли те изпрати да ме шпионираш?

Въртю поклати глава.

— Не, сама реших така. — Още веднъж й се наложи да погледне в пронизващите му, безжизнени очи. — Прецених всеки от вас и разбрах, че трябва да вървя с победителя. Ако някой ще убие Сантяго, мисля, че това ще си ти.

— И ти ще останеш напълно лоялна към мен? — саркастично попита Ангела. — Или ще изчакаш, докато откриеш някой с по-големи шансове?

— Не е честно — нацупи с Въртю.

— А да продадеш партньора си е, нали? Чудя се какво не е наред при Каин, щом всички така бързо го напускат. Знаеш ли, че веселия Скитник също си е тръгнал?

— Кой ти каза това?

— Имам си източници. Сега го очаквам отново да ме потърси, за да види не съм ли променил мнението си относно предложението му за съвместна дейност. Но ще му отговоря с „не“.

— Това отнася ли се и за мен? — Въртю се огледа наоколо, търсейки нещо, което да върне самочувствието й, но само й стана по-зле като видя, че всички клиенти мълчаливо, един по един напускат бара.

— Не съм много сигурен. Може да имаш някаква информация, която ми е полезна.

— И аз така мисля — предпазливо подхвърли Въртю.

— Не говоря за Сантяго, защото ти не знаеш нищо.

— А за какво говориш?

— За Себастиан Каин. Приближил съм се до Сантяго, след няколко планети, след няколко седмици или месец ще го открия. — Ангела дръпна от цигарата си. — Но и Каин си върши работата. Сега е с Шуслер, кораба-киборг и вече е бил при оня наркоман от Рузвелт III. Справил се е с Алтаир от Алтаир — добави той с нотки на възхищение в гласа.

— Мога да ти разкажа много неща за него.

— Така и предполагам.

— Какво ще ми позволиш в замяна?

— Репортаж за смъртта на Сантяго.

— А няколко статии за теб?

— Не си насилвай късмета. Аз искам да получа информация за Каин, но тя не ми е нужна.

— Една статия?

Ангела не отговори, но очите му отново я пронизаха.

— Добре, няма да пиша нищо.

— Избра най-мъдрото решение.

— А сега, щом се разбрахме, че ще пътуваме заедно, може ли да те попитам накъде ще тръгнем оттук?

— Ще знаем само след няколко минути.

— Нима зависиш от това, което ще ти кажа?

Ангела поклати глава.

— Ни най-малко. Вече ти обясних, че не знаеш нищо, което да ме интересува. Но тук, на Ню Еквадор има един мъж, с когото трябва да говоря. Очаквам го да дойде всеки момент.

— Защо?

— Защото му казах, че трябва да дойде.

— Винаги ли всички правят това, което им кажеш?

— Повечето.

— А тези, които отказват?

— Скоро съжаляват, че са го направили. Е, мисля, че е време да ми кажеш нещо за Каин.

— Веднага ли?

— Когато решиш, че си изтрезняла. — Той направи знак на бармана. — Дамата желае чаша кафе, без мляко и захар.

— А за вас, сър?

— Мисля, че бутилка вино. Ако може, полусухо бяло от Алфард.

— Веднага, сър — отговори нервно барманът. Той се върна след минута, постави кафето пред Въртю и наля малко от виното в чашата пред Ангела.

— Това не е вино от Алфард — каза той, когато отпи една глътка.

— Съжалявам, но нямаме, сър. Това е от Валкирия, където също имат прекрасни лозя и престижни винарни.

Ангела отново надигна чашата си и барманът със свито сърце очакваше реакцията му.

— Добре, оставете го. Колко ви дължа?

— Нищо, това е за сметка на заведението.

— Сигурен ли сте?

— Напълно, сър. Удоволствие е да ви обслужвам.

— Благодаря — кимна Ангела и го отпрати.

— Не е много справедливо — каза Въртю.

— Кое?

— Че аз пия кафе, а ти — вино.

— Все още ли мислиш, че всичко в живота е справедливо?

— Можех да си пия уискито и да играя карти. — Въртю посочи с глава към своите колеги.

— Те няма да искат да си при тях.

— Защо мислиш така? Нали са ми колеги?

— Защото говориш с мен. Сега те чакат подходящ момент, за да си тръгнат.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Значи това се случва постоянно?

— Да.

— Тогава ти трябва да си много самотен човек.

— Компенсира се от други неща. Вероятно Каин ти е казал същото?

— Не мисля, че той би се съгласил с теб.

— Тогава защо е станал ловец на награди? — оживи се Ангела.

— Иска да направи нещо важно или запомнящо се — отвърна Въртю с цинична усмивка.

— Дано ни пази Бог от хора с добри намерения.

— Вече са толкова много, че скоро може да останеш без работа.

— Не виждам подобна опасност. — Ангела отпи от виното си и запали угасналата си цигара. — Да се върнем отново към Каин. Финансовите следи на Сантяго се следват много по-лесно. Защо той се е насочил към контрабандата му?

— Защото за нея е получил първата си по-сериозна информация.

— Информацията е нещо съвсем лесно за получаване.

— Може би за теб е така, но не и за него.

— Опитваш се да ми го представиш като голям некадърник, а аз имам съвсем друго мнение. Особено като отчитам докъде е стигнал.

— Ловците са толкова различни. — Въртю извади кутия с цигари от джоба си. — С Каин е голяма мъка да го убедиш да убие някого, а за теб съм чувала, че не можеш да спреш да убиваш.

— Имаш погрешно мнение за мен. Убивам само бегълци.

— А Жил Сан Питие?

— И глупаци.

— Чувал съм много неща за него, и добри и лоши, но никой не го е наричал глупак.

— Защото повечето хора се страхуваха от него.

— Защо го уби?

— Предложи ми да станем партньори, аз отказах и той ме заплаши. А това е глупост.

— Убил си го, защото те е заплашил?!

— Ако беше видяла как замахва с желязната си ръка към главата ми, щеше да си на друго мнение.

— Може би само се е опитвал да те сплаши?

— Да ме сплаши?! Когато човек заема някаква позиция, той трябва да е готов да си понесе последствията. Жил Сан Питие ме заплаши, че ще ме убие. Какво трябваше да направя?

— А как го уби?

— Бързо и ефективно. А сега, ако нямаш нищо против, бръкни в чантата си и изключи записващото устройство. Решихме да говорим за Каин, а не да обсъждаме моята биография.

— Е, поне опитах — отвърна безгрижно Въртю и изключи уреда.

Ангела си наля още една чаша вино, а четиримата картоиграчи използваха този момент, за да излязат безшумно от заведението.

— Каква беше реакцията на Каин, когато разбра, че трябва да се срещне с Алтаир от Алтаир?

— Не беше изплашен, ако това имаш предвид.

— Не говоря за страх. Всеки, който се е захванал с тази работа, се научава да го контролира. Искам да кажа, беше ли развълнуван?

— Не. Развълнуван е непозната дума за него. Остана безразличен.

— Колко жалко!

— Защо? Нима да убиваш е интересно?

— Убиването е нещо, което се върши максимално бързо и прецизно. Но да убиеш някого от класата на Алтаир от Алтаир… — лицето му се оживи, — който е на ниво равно с твоето, е нещо интересно, като вид особено изкуство, а аз обожавам изкуството.

— Значи затова си тръгнал след Сантяго, защото той е най-голямото възможно предизвикателство?

Ангел поклати глава.

— Не. В този случай предизвикателството е само допълнителен стимул. Нужна ми е наградата.

— Не ми се вярва — скептично го изгледа Въртю. — Знам толкова неща за теб. Нима очакваш да повярвам, че единствено парите те интересуват?

— Това, което вярваш, е без никакво значение за мен.

— Но ти имаш най-малко десет милиона кредита!

— Моите кредитори не биха те подкрепили.

Вниманието му изведнъж беше привлечено от нисък, плешив, закръглен човек с червеникаво лице, който влезе и предпазливо се огледа наоколо. Ангела му направи знак с ръка и той се приближи към масата.

— Г-н Брешински?

— Да, аз съм. Казаха ми, че сте искали да говорите с мен.

— Освен това са ви казали и какво ме интересува.

— За съжаление трябва да ви отговоря, че нямам достъп до тази информация.

— Но нали вие сте финансовият директор на местния клон на банка „Миставън“?

Брешински кимна с глава.

— Тогава знаете на коя планета е открил първата си фирмена сметка Димитриос Галос.

— Но това е строго поверително. Забранено ми е от закона да давам информация за клиентите на банката.

— Ще направите едно изключение за мен.

— Не мога да го направя, разберете ме.

— Защо изобщо дойдохте тогава?

— Защото никой не отказва на Ангела.

— Тогава не ми отказвайте сега, защото започвам да губя търпение.

— Ще остана без работа!

— Помислете си без какво друго можете да останете.

Брешински сякаш се смали.

— Коя е тази жена с вас? Не мога да ви дам толкова секретна информация пред трети човек — заяви накрая той.

— Аз лично гарантирам нейното мълчание.

— Сигурен ли сте?

— Току-що ви дадох думата си.

Брешински замълча и с разтреперани ръце избърса избилата по челото му пот.

— Може ли поне да се договорим за някаква компенсация? Цялото ми бъдеще е поставено на карта, ако някой разбере какво съм ви казал.

— Разбира се — отвърна Ангела. — Не съм толкова коравосърдечен.

— Добре. Ще имате ли нещо против, ако седна?

— Няма да е необходимо. Аз не се пазаря. Ще ви дам една оферта, приемете я или си вървете.

— Добре. Какво ще ми предложите в замяна?

— Вашият живот, г-н Брешински.

Дребният човек подскочи от изненада и гърлото му заклокочи.

— В-вие с-се ш-шегувате, нали?

— Никога не се шегувам, когато си върша работата.

Брешински го погледа няколко секунди, после тежко въздъхна.

— Сметката първоначално е била открита на Сънибийч.

— Много съм ви благодарен, г-н Брешински. Действително ми бяхте полезен.

— Сега може ли да си вървя?

Ангела кимна и банкерът с бързи крачки напусна бара.

— Наистина ли щеше да го убиеш, ако не ти беше казал това, което искаше?

— Разбира се.

— Нали каза, че убиваш единствено бегълци?

— И глупаци, а всеки човек може да се включи в една от двете категории.

— И Сантяго ли?

— Почти всеки.

— Станал си много циничен.

— Сигурно е от хората, с които се събирам — саркастично отбеляза той и запали нова цигара. — Утре при изгрев-слънце отлитаме за Сънибийч.

— Тогава е по-добре да отида в хотела и да си събера багажа. А какво да направя с кораба си?

— Това си е твой проблем.

— Благодаря много.

— Ако се чувстваш нещастна от нещо, винаги можеш да си останеш на Ню Еквадор.

— В никакъв случай. Нали сме партньори? Идвам с теб.

— Аз нямам партньори. Ти си ми спътничка и нищо повече. Ще останеш при мен дотогава, докато имам полза от теб. — Ангела се изправи. — Чакай ме при кораба ми на разсъмване.

— Как да разбера кой е твоят кораб? — попита Въртю, когато той тръгна към вратата.

Ангела се обърна и мрачно се усмихна.

— Нали си падаш по анкетите и разследванията? Ще го намериш сама.

Въртю Маккензи се огледа наоколо и разбра, че освен нея и бармана в бара няма никой друг. Остана няколко минути неподвижна, опитвайки се да прецени всичко, което досега беше научила за Ангела. В съзнанието й нямаше и капка съмнение, че именно той ще открие Сантяго и ще го убие, без да му трепне окото. Но за първи път откакто се беше заела със задачата да направи този репортаж, не знаеше какво да предприеме. Ангела я ужасяваше както никой друг човек или извънземно досега.

Тя прехвърли през главата си различните варианти, които включваха да се върне отново при Каин и Скитника, да продължи нататък сама или да зареже всичко и да похарчи останалата й сума, сравни ги с възможността да остане с Ангела и накрая стигна до заключението, че макар това да не беше най-безопасното решение, то може би щеше да се окаже най-правилното и печелившото. Изправи се, заобиколи от другата страна на масата, на две големи глътки изпи останалото в бутилката вино и тръгна към хотела. По пътя си мислеше с каква информация за Каин и Сантяго ще може да убеди Ангела да не се отказва толкова бързо от нея.