Майк Резник
Сантяго (5)

3.

Кой е най-дръзкият комарджия в света? — Халфпени Теруилиджър.

Кой ще приеме всеки бас, ей така? — Халфпени Теруилиджър.

Кой е тиранин за всички сега? — Халфпени Теруилиджър.

Кой е продал и своята душа? — Халфпени Теруилиджър.

— Джин.

— По дяволите! — изруга Теруилиджър и удари с длан по масата. — Хвана ме с деветнайсет. — Той подаде картите на Каин. — Ти раздаваш.

— Омръзна ми, да спрем за малко.

— Сигурен ли си?

— Да, напълно. През тези пет дни играх повече карти, отколкото през последните двайсет години. Ще спрем за няколко часа.

— Просто се опитвах да те развличам. — Теруилиджър размеси картите и ги прибра в джоба на пъстроцветната си туника. — Каква е равносметката?

— Дължиш ми около две хиляди и двеста кредита.

— Искаш ли жетони с името ми?

Каин се усмихна.

— Не, когато имаш ще ми платиш.

— Ще забъркам още една кана с кафе — Теруилиджър тръгна към кухнята и оттам скоро се чу шум от разместващи се предмети. — Корабът ти наистина не е пригоден за втори човек. — Той издаде триумфиращ вик, когато откри пакета между чувалите с кондензирана храна.

— Слагай по-малко от това нещо, много е скъпо.

— И вкусът му е скъп. Откъде е — от Белор или Канфор?

— Бразилия.

— Никога не съм чувал за такава планета.

— Не е планета, а държава на Земята.

— Какво?! Черпил си ме с истинско кафе от самата Земя? Впечатлен съм от теб, Сонгбърд, наистина добре се отнасяш с гостите си.

— Благодаря, но вече ти казах, името ми е Каин.

— Тъкмо ме подсети да те питам. Не ми приличаш на певец, гласът ти е груб — как така ти лепнаха този прякор?

— Цялото ми име е Себастиан Найтингейл Каин. Черния Орфей се влюби в презимето ми, макар че му забраних да го използва. Явно лошо съм се изразил.

— Сега като си помисля, Черния Орфей е извършил доста глупости. За мен какво е написал? Че съм тиранин, как не! Аз съм най-добрия и доброжелателен човек в галактиката. Всичко го е направил само, за да си върже римата.

— А защо не се оплакваш от последната строфа, където казва, че си продал душата си?

— Ха, това е първото нещо, от което човек се отървава, щом дойде на Границата. Тя е нещо като свръхбагаж, нищо повече.

— Губенето на карти те е направило циничен.

— Това няма нищо общо с картите, Сонгбърд. Ами ти? Убиваш хора, за да преживяваш. Къде мислиш, че е душата ти?

— На Силария.

— На планетата, където си бил революционер?

— Бях един от многото.

— Сгрешил си. Независимо от обещанията, които дава стремящият се към властта, той не се оказва много по-различен от сваления.

— Бях твърде млад.

— Трудно си те представям като неопитен младок.

— Не бях толкова неопитен, колкото идеалист.

— Горе главата! Границата е пълна с хора, които са се борили да направят галактиката по-добро място за живот.

— Човек все се надява, че някой ще знае как.

— Говориш така, все едно още вярваш в своя идеализъм.

— Не се тревожи. Всичко беше много отдавна.

Теруилиджър отиде до сензорния монитор, както бе правил на всеки половин час след като напуснаха Порт Етранже и когато не видя следа от Менмаунтин Бейтс, доволно се усмихна.

— Знаеш ли — той наля две чаши кафе и подаде едната на Каин, — никога не си споменавал защо стана ловец?

— Двайсет години бях терорист и май единственото, което вършех добре, беше да убивам.

— Жалко! Аз пък си мислех, че е защото вярваш в истината и справедливостта.

Каин потупа пистолета си.

— Научих се да използвам това оръжие, защото вярвах в истината, свободата и куп други, добре звучащи неща. Дванайсет години се борих за тях и после се обърнах назад, за да видя резултатите — замълча за момент. — Сега единственото, в което вярвам, е този пистолет.

— И друг път съм срещал разочаровани революционери, но за първи път чувам някой да се е сражавал доброволно.

— Никой не ми е платил и кредит за онова, което вършех, а и аз не съм искал.

— Не това имах предвид. Разбрах, че си участвал в няколко войни една след друга.

— Първият, за когото воювах и мислех, че може да постави нещата на мястото им, се оказа измамник. Тръгнах да търся друг и така след три революции разбрах, че Бог е създал прекалено много мошеници за една вселена. — Той се засмя мрачно. — Или аз съм схващал прекалено бавно.

— Е, поне си се сражавал на страната на доброто.

— Участвах в три глупави, безсмислени войни, от които няма защо да се гордея.

— Изглежда си бил много сериозен млад мъж.

— Всъщност, тогава имах добро чувство за хумор и се смеех много по-често от сега. Въобразявах си, че един добър човек може сам да промени нещо. И знаеш ли кое е най-смешното? Чувам, че все още има хора, които вярват в това.

— Останах с убеждението, когато те видях за първи път, че не си просто посредствен ловец на глави. Нали ти казах, познавам всеки човек само по лицето.

— Ако говорим за това, аз имах усещането, че срещу мен стои един слаб картоиграч.

— Тук грешиш, аз съм най-добрият комарджия, когото някога си срещал.

— Обаче с лекота те побеждавам.

— Оставям те да спечелиш.

— То се вижда.

— Не ми ли вярваш? Тогава, гледай! — Теруилиджър извади колодата, размеси я за няколко секунди и раздаде по пет карти. — Ще залагаш ли?

Каин вдигна ръката си, разгърна я бавно и откри, че държи четири попа и вале.

— Може би.

— Какво ще кажеш за две хиляди и двеста кредита?

— Хайде да започнем от сто.

— Сигурен ли си?

— Това е горната ми граница.

Теруилиджър свали картите си, бяха четири аса и дама.

— Но защо тогава изобщо ме остави да спечеля?

— Защото професионалните картоиграчи са много внимателни, когато мамят професионални убийци — отвърна Теруилиджър. — А и се чувствах самотен. След като се разнесе слухът, че съм разорен, никой от аматьорите не сяда срещу мен, а при професионалистите тези номера не минават.

— А защо ме оставяш да печеля на джин, откакто сме напуснали Порт Етранже?

— Така те поддържам в добро настроение и ти благодаря, задето ми спаси живота. — Теруилиджър се ухили. — И без това нямам пари да ти платя.

— Ха, проклет да съм — избухна в смях Каин. — Затова не искаше компютърът да раздава картите! Копеленце такова, мамил си ме през цялото време. От мен да мине, опрощавам ти дълга.

— Предпочитам да си остане.

— Това пък защо?

— Имам си причина.

— Както желаеш. Искам друго да те питам.

— Казвай.

— Как успя да затънеш с двеста хиляди, когато игра с Менмаунтин?

— Ох, не искам да си спомням. Знаеш ли какви са шансовете някой да ти излезе с флош, когато имаш четири аса?

— Предполагам, минимални.

— И си дяволски прав. Ако играеш карти всеки ден, може да ти се случи четири, пет пъти в живота, не повече. А с моя глупав късмет, се получи точно срещу трошача на гърбове.

— И как се измъкна без твоят да бъде счупен?

— Изчаках Бейтс да отговори на зова на природата, казах на другите, че отивам до бара и като гаранция, оставих портфейла си с фалшивите кредити. Преди някой да се усети, бях извън орбита. Знаеш ли, пикочният мехур на Менмаунтин Бейтс трябва да се съхрани за науката — ами той изпи седем литра бира преди да стане.

— Извини ме за въпроса, но като видях какво правиш с картите, защо не приложи и на него някой трик?

— Хм, виждал ли си Менмаунтин?

— Не съм.

— Той не е от хората, срещу които можеш да си пробваш късмета. Ако се ядоса, по-добре да не си на една ръка разстояние.

— Но сумата е доста сериозна.

— Не си струваше риска. Все едно да отидеш на територията на Ангела, за да очистиш някого.

— Доколкото знам, сега той се мотае на моя територия.

— Това е друго нещо.

— Защо?

— Защото той е Ангела. — Теруилиджър се изправи и си наля нова чаша с кафе. — И между другото, всички знаят, че е тръгнал след Сантяго. Не можеш при такива работи да обвиняваш друг ловец, че навлиза в района ти. Ангела със сигурност има следа. Което ме подсеща за нещо друго — добави внимателно той. — Виждам какво разстояние си изминал, само за да говориш със Стърн. Това ме кара и да ти задам въпроса: „Има ли някаква връзка между Дънкан Блек и Сантяго?“

— Не виждам какво ти влиза в работата.

— Погледни ме добре. Нима ти приличам на съперник?

— По-скоро ми приличаш на човек, готов да заложи и душата на майка си.

— Отговори ми, а аз ще ти обещая, че няма да кажа на никого.

— Останах със смътното убеждение, че на твоите обещания не може да се гледа като на чиста монета.

— По дяволите, Каин, много е важно!

— За кого?

— И за двама ни.

Каин го изгледа мълчаливо и след малко кимна.

— Да, свързан е със Сантяго.

— Хубаво — въздъхна облекчено Теруилиджър.

— Какво му е хубавото?

— Ами, първо ще ти напомня, че ти дължа над две хиляди кредита, а от покойник дълг не се взима.

— Давай по същество.

— Причината да знам къде се намира Дънкан Блек е, че всъщност знам мястото, където е погребан. — Той вдигна отбранително ръка. — Прав си, трябваше да ти го кажа още на Порт Етранже, но това щеше да е абсолютна грешка. Сега Менмаунтин Бейтс щеше да ме яде за вечеря.

— Още не е късно да обърна кораба и да те сервирам за десерт.

— Успокой се, Сонгбърд, всичко е наред. Това беше и причината да те питам имат ли връзка Сантяго и Блек.

— Обясни ми по-подробно.

— Виж, ако той ти дължеше пари или искаше да му отидеш на гости, значи щеше да си без късмет, а аз — в сериозна беда. Нали ме разбираш? Та това говедо е мъртво повече от три години. — Теруилиджър си пое дъх. — Но сега, след като знам за какво ти е, все още мога да ти помогна.

— Как?

— Имаше една жена, която живееше с него. Тя въртеше голяма част от неговата търговия. Смятам, че ще знае всичко, което и той.

— Жива ли е?

— Преди два месеца си беше жива и здрава.

— Къде ще я намерим?

— На системата Кловис. Там, където отиваме.

— На Бела Дона ли?

— Не съвсем.