Майк Резник
Сантяго (18)

16.

Елате в бърлогата на студената Върджин Куин

да видите неща, които не сте и сънували.

Пари е натрупала тя до небето,

бандитска кралица без капчица срам.

Хората често питат Черния Орфей за този стих, защото той е толкова различен от оригиналната строфа посветена на Въртю Маккензи. В самото начало и той недоумявал какво се е случило, след като това не били негови думи, но не след дълго се досетил кой може да ги е съчинил и решил да си замълчи, вероятно, за да обърка още повече направилите кариера академици, които постоянно го цитираха и критикуваха.

Щом Ангела се изпусна, че постоянно му трябват пари, Въртю реши да го убеди, че има достатъчно. Тя надраска набързо това четиристишие, плати на няколко места и се погрижи то да стигне до ушите му.

За нейно съжаление не получи желания ефект. Ангела само отбеляза, че вероятно става дума за друга Върджин Куин. Когато Скитника чу добавката, подхвърли, че парите едва ли са единственото, което Въртю е натрупала до небето. Каин сподели с Шуслер, че само Черния Орфей вече описва качества, типични за всеки срещнат, само Седящия бик, вождът на Великата сиукска нация не се усъмни, че Бардът е бил прав, защото за него Върджин Куин беше най-безсрамното същество в галактиката.

Ако искаме да бъдем искрени, единственият положителен ефект, който имаше този стих за Въртю, бе, че сама си осигури още една частица безсмъртие в баладата за Вътрешната граница.

Между другото всичко вървеше по план по време на тяхното двудневно пътуване до Сънибийч. Ангела подробно я разпитваше за всяка черта от характера на Каин, всеки откъс от неговото минало, всяка надежда или споделена мечта за близкото бъдеще. Макар Въртю да си мислеше, че го познава достатъчно добре, обясненията й бяха вяли, неясни и дразнеха Ангела. Той можеше да разбере хората, които убиваха за пари, за отмъщение и от омраза, които убиваха, защото това им харесваше и заради собственото си его, но Каин беше различен и не попадаше в нито една от тези категории.

От друга страна, Въртю се опитваше да научи колкото се може повече за Ангела, особено защо беше станал убиец, а след това безпощаден ловец на награди. Той никога не отказа директно да й отговори, но или изобщо не обръщаше внимание на въпросите й, или само я пронизваше с безжизнените си очи, карайки я веднага да смени темата.

Най-накрая те навлязоха в орбитата на Сънибийч, която се оказа претоварена от необичаен за планета от Границата трафик. Навсякъде другаде досега бяха кацали направо на повърхността, а тук за това беше необходимо разрешение.

Предавателят им записука и един мъжки глас ги подкани да се легитимират.

— База „Сънибийч“, тук е кораб „Южен Кръст“, напуснал Спика VI преди двеста осемдесет и един стандартни галактически дни, командир Уилям Дженингс, човек — отговори му Ангела.

— Регистрационен номер?

Ангела прочете единайсетцифрения номер.

— Причина за посещението?

— Туризъм.

— Подготвени ли сте да кацнете на повърхността или ще ползвате орбитален хангар?

— Корабът е готов за кацане на космодрум с клас над седми.

— Останете на същия курс, докато потвърдим тези данни.

Връзката се прекъсна.

— Кой е Уилям Дженингс? — попита Въртю.

— Това съм аз, докато преминем през митницата.

— Предполагам, че и регистрационният номер е измислен?

— Той не е истински, което е съвсем различно от измислен. Винаги мога да докажа, че е истински, а също и че се казвам Уилям Дженингс.

— Но защо не им каза кой си в действителност? Все още не си извън закона.

— Така ще подплаша жертвите си и ще уведомя конкуренцията си.

— Тогава защо не се движиш навсякъде инкогнито?

— Щом вече съм си свършил работата на някоя планета, повече нищо не ме интересува.

Радиостанцията изпука отново.

— Внимание, „Южен кръст“. Колко още разумни същества има на борда?

— Още едно.

— Моля, легитимация.

— Въртю Маккензи, журналистка, човек, качи се на кораба преди два стандартни дни на Ню Еквадор.

— Защо сте посетили Ню Еквадор?

— Туризъм.

— Евентуален срок за престой на Сънибийч?

— Нямам представа.

— Нужен е точен отговор.

— Възнамерявам да остана десет дни.

— Основната парична единица на Сънибийч е плантадженетска златна лира. Имате ли нужда от смяна на валута?

— Да, необходимата сума за входните такси.

— Моля, останете на същата орбита.

— Чувствам се все едно отново съм на планета от Демокрацията — отбеляза раздразнено Въртю.

— Досадно е — съгласи се Ангела. — Когато си имам своя собствена планета, няма да търпя подобен бюрократизъм.

— Твоя собствена планета?!

Ангела кимна.

— Предполагам не си останал с илюзията, че Демокрацията ще ти даде цяла планета, ако убиеш Сантяго?

— Не.

— Тогава за какво говориш?

Ангела се обърна и я погледна така, все едно се готвеше един път завинаги да сложи край на досадното й питане, но вместо това нареди на компютъра да направи холограма на определен сектор от Галактическия пръстен.

— Погледни тук — той посочи едно малко, светещо кръгче. — Това е звезда тип Ж-IV. Има единайсет планети, четвъртата се нарича Далечен Лондон. Сега населението й наброява около триста хиляди души. Управляваше се от фамилия монарси, но последният почина преди година, оставяйки огромни дългове. Правителството е дало обява за нов крал, но има едно условие…

— Новият монарх да заплати всички наследени дългове.

— Точно така.

— Колко пари са ти необходими?

— Когато взема наградата за Сантяго, ще имам достатъчно.

— И след това ще се пенсионираш, ще водиш тих живот, управлявайки колония от селяни?

— Винаги съм искал да управлявам своя собствена планета.

— Е, добре. Най-малкото ще има една планета, на която човек няма да виси така, преди да получи разрешение за кацане. Мислил ли си и за други неща, които да подобриш?

— Засега не съм, но едно мога да ти гарантирам.

— Така ли?! Какво?

— По улиците ще е напълно безопасно да се върви по всяко време на денонощието.

— Едва ли ще ми се иска някога да наруша законите на твоята планета. А какво мисли населението за твоята идея?

— Ако направи сравнение с бившия монарх, сигурно ще я одобри.

— Иначе?

— Ще се научи да се приспособява.

Радиото отново изпука.

— „Южен кръст“, имате разрешение за кацане. Координатите се подават в този момент към вашия компютър. Край на връзката. Приятно прекарване на Сънибийч.

Две секунди по-късно корабът рязко намали скоростта си и започна да се спуска.

— Надявам се, че имаш редовен паспорт — обади се Ангела. — Предполагам, че митничарите няма да се различават особено от контрола на полетите.

— Разбира се. Всичко е наред.

Но не всичко беше наред, защото на митницата провериха паспорта й и установиха, че след Пегас изобщо не е минавал през скенера. След десетминутен спор, Въртю най-накрая успя да си върне документите и да излезе в огромната зала на космодрума, но от Ангела вече нямаше и следа. Тръгна покрай множеството амбулантни търговци, които продаваха всичко, от трудно смилаеми сладкиши до неразбираеми дърворезби и тогава го видя да си купува цигари от трикрако, розово същество.

— Това място е направо тъпкано с извънземни — отбеляза тя. — Не съм очаквала подобно нещо на провинциална планета като Сънибийч.

— Грешиш. Разрешено им е само да продават стоките си в безмитната зона, но не и да напускат космодрума.

— О, забравих да ти благодаря за помощта, когато минавахме през митницата — добави Въртю със сарказъм.

— Моите документи бяха напълно редовни.

— Можеше поне да ме изчакаш.

— Партньорите чакат, спътниците — не.

Ангела плати цигарите си, сложи кутията във вътрешния си джоб и тръгна към изхода. Когато пристигнаха на паркинга за коли под наем, той неочаквано се обърна рязко назад.

— Ти няма да тръгнеш с мен. Наеми си кола, а след това стая в „Уелкъм ин“.

— Защо не отидем поне до града заедно?

— Защото те следят.

— Какво?!

— Чу ме много добре.

— Аз не съм видяла никого.

— Но аз го видях.

— Тогава откъде знаеш, че следят мен, а не теб?

— Защото, когато аз излязох от митницата, той остана да те изчака.

— Как изглеждаше?

— Не можах да го огледам добре.

— Тогава откъде си сигурен, че ме следи?

— Това ми е работата.

— И сега какво, просто така ще си тръгнеш?

— Нали все пак ти си тази, която следят?

— Надявам се, че твоите бъдещи поданици не очакват кралят им да е добрия рицар от приказките.

— Предполагам, че не.

Ангела тръгна към колата, която беше наел.

— Хей, чакай малко — извика след него Въртю. — Какво да правя с този човек?

— Това е изцяло твой проблем. Но ако бях на твое място, щях да разбера какво иска, преди да го заведа в хотела си.

— Но нали и ти ще си в същия хотел? — отчаяно попита тя. — Ако не успея да го заблудя, ще знае къде си и ти. А такава информация може да е доста ценна за някого.

— Няма да съм в същия хотел.

— Така ли?! Къде ще отседнеш?

— Това е информация, която не споделям със спътниците си.

— Но тогава как ще те открия?

— Аз ще дойда при теб на залез-слънце. Чакай ме във фоайето на „Уелкъм ин“.

— Ако съм още жива.

— Да, ако си още жива — съгласи се Ангела.

Той хвърли куфара си на задната седалка, седна зад волана, прокара кредитната си карта пред сензора и колата веднага тръгна. Въртю остана неподвижна около десет минути, като хвърляше страхливи погледи наоколо, после също си нае кола и се качи на магистралата към центъра на града. Вече беше на половината път, когато осъзна, че не си е взела багажа от космодрума, но реши да направи това по-късно. Идеята й беше да влезе в някой магазин или кафене с възможно по-голяма витрина и така да види човека, който я следеше.

Който бе нарекъл планетата Сънибийч^[1], явно е имал чувство за хумор. Повърхността беше истинска пустиня и накъдето и да обърнеше погледа си, Въртю виждаше само пясъци. Климатикът на колата отчаяно се бореше с горещината, но тя отново навлизаше в купето на огнени вълни. От справочника за планетата бе разбрала, че единствената промяна във времето бяха честите пясъчни бури.

Въртю паркира колата и едва не припадна, докато стигна до малък елегантен ресторант. Седна на крайна маса до прозореца, така че да може да наблюдава и улицата, и входната врата.

Само пет минути по-късно там надникна позната физиономия, украсена с рошава рижа коса. Теруилиджър я забеляза и тръгна право към нейната маса.

— По дяволите! — посрещна го Въртю, едновременно успокоена, но и раздразнена. — Ти ли ме следиш?

— Да — отвърна той, едва поемайки си дъх. — Трябва да говоря с теб.

— Аз нямам какво да ти кажа.

— Така си мислиш — сряза я Теруилиджър, но без да сваля погледа си от вратата. Той направи знак на сервитьора. — Ресторантът разполага ли с друг салон?

— Какво имате предвид, сър?

— Салон, който да не се вижда от улицата.

— Да, но го отваряме за вечеря.

Теруилиджър размаха банкнота от сто кредита под носа му.

— Отвори го, а щом седнем, можеш отново да го затвориш.

Сервитьорът взе парите и без да каже нищо повече, ги отведе в малка зала, която имаше само пет маси, подготвени за вечеря.

— От стоте кредита дай две бири, останалото е за теб.

Сервитьорът вдигна учудено едната си вежда, но излезе от помещението.

— Какво търсиш тук, дявол да го вземе? — избухна Въртю, когато останаха сами.

— Чаках те. Бях планувал да остана още два дни, ако не се появиш, а след това да отскоча до Холмарк.

— Защо се влачиш след мен?

— Имам си причини.

— Познаваш Ангела. Ще ме убие, ако научи, че ти си тук.

— Не се страхувам от Ангела. С него можеш да се разбереш.

— А какво те притеснява?

— Менмаунтин Бейтс.

— Все още ли е след теб?!

— Иска ли питане? Той вече прекоси половината Вътрешна граница, за да ме преследва и сигурно е похарчил повече пари, отколкото му дължа.

— Но изглежда, и ти от доста време се мъкнеш след мен. Ходи ли на Ню Еквадор?

Теруилиджър поклати глава.

— Не, тръгнах след теб от Кестадос IV, после Менмаунтин започна да ми диша във врата и реших да те изпреваря с няколко дни, за да съм в безопасност. Скитника ми каза, че Ангела ще отиде или на Сънибийч или на Холмарк, в зависимост от това какво е научил на Ламбда Карос, затова дойдох първо тук. Мислех си, че е курортна планета, а то какво излезе. Трябва да одерат жив този, който я е нарекъл така. Бесенето ще е малко за него.

— Все пак защо изобщо тръгна след мен?

— Това беше идея на Каин.

— Изпрати те да ме шпионираш ли?

— Не, „шпионираш“ е грозна дума. — Теруилиджър извади една колода карти и нервно започна да ги размесва. — Ако те шпионирах, щях да се крия, а виж — аз идвам и ти казвам, че съм тук.

— За да не се учудя, ако чуя чупене на гръбнак?

— По дяволите, не ми напомняй.

— Добре, ти не ме шпионираш, дошъл си да се насладиш на прекрасния морски климат. Някакви други цели?

— Да преценя ситуацията.

— Интересно. И каква е преценката ти?

— Работата е ясна. Ти напусна нашия кораб и си на страната на Ангела.

— И сега какво? Ще тичкаш обратно да кажеш това на Каин?

— Нямам друг избор.

— Разбира се, че имаш. Можеш да се върнеш при него и нищо да не му кажеш.

— И да рискувам да загубя десетте си процента? Няма да стане.

Сервитьорът влезе в залата и сложи пред тях чаши и две бутилки бира.

— Благодаря — каза Въртю и нетърпеливо отпи от бутилката.

— Мога ли вече да получа поръчката ви, сър?

— Няма да поръчваме нищо друго.

— Позволете ми да отбележа, че това е ресторант, а не кръчма.

Теруилиджър измъкна още една стокредитова банкнота и я сложи на подноса му.

— Отбелязвай каквото си искаш.

Сервитьорът кимна, прибра парите и с професионална грация напусна залата.

— Докъде е стигнал Каин? — попита Въртю, след като пресуши бирата си.

— Кой знае? Не съм го виждал откакто излетях от Алтаир III.

— Ангела спомена, че е получил ценна информация от един наркоман на Рузвелт III.

— Това за мен е новина.

— Не знаеш ли къде е сега? Как се свързваш с него?

— Чрез Шуслер.

— Шуслер? Кой пък е този?

— Шуслер е нещо средно между той и това.

— Киборгът-кораб на Алтаир от Алтаир?

— Същият.

— Предполагам, че той също има информация в компютъра си?

— Напълно е възможно.

— А това е още едно предимство за Каин — измърмори Въртю, повече на себе си, отколкото на комарджията. — По дяволите! И той напредва по-бързо, отколкото си мислех. Защо смяташ го е изоставил Скитника?

— Не знаех, че го е направил.

— Не може да се каже, че си богат източник на информация.

— Моята работа е да я събирам, а не да я разпространявам.

— Може да го е изгонил — каза Въртю след минута мълчание.

— Кой кого да е изгонил?

— Каин. Може да е решил, че Скитника вече не му е нужен, ако киборгът притежава цялата необходима информация.

Сервитьорът отново влезе при тях и се приближи до масата.

— Нали ти казах да ни оставиш за малко сами? — ядоса се Теруилиджър.

— Извинете ме, но ако вие сте г-н Теруилиджър, има съобщение за вас.

Лицето на комарджията пребледня.

— Лично ли го получихте?

— Не, току-що дойде от космодрума.

— Изчезвай!

— Но, сър, съобщението…

— Изчезвай, не искам да го чуя! — изкрещя Теруилиджър.

Сервитьорът сви рамене и излезе от залата.

— По дяволите!

— За какво беше всичко това?

— Менмаунтин Бейтс. Изпратил е някой да ме следи и сега е кацнал на космодрума, знаейки, че съм тук.

— Твоят приятел Бейтс изглежда е изключително умствено надарен. Защо ще се издава, че те е открил?

— Ти не си го виждала. Той в никакъв случай не може да остане незабелязан.

— Но чак пък да ти съобщава предварително за приближаването си…

— Израз на чувството му за хумор. Прави си шега с мен. Мисли си, че ще бъда ужасѐн. — Теруилиджър замълча за момент. — И аз наистина съм ужасен.

— Какво ще правиш сега?

— Ще изпия още няколко бири и ще си плюя на петите.

— Обратно при Каин?

— Да, той е моят ангел-хранител. Или…

— Какво или?

— Каин е на повече от хиляда светлинни години оттук, а ти имаш свой собствен ангел. Обещавам ти, че няма да те издам на Каин, ако сега ме защитиш.

— За какъв период?

— Докато напусна системата.

— Има една подробност.

— Каква? — подозрително попита Теруилиджър.

— Преди да излетиш от Сънибийч, искам да чуя как предаваш съобщение на Каин, че съм заблудила Ангела и все още работя за него.

— В случай че Каин стигне там първи?

— И това е възможност.

— Не знам, така рискувам да си загубя десетте процента.

— Бейтс е на космодрума. За какво са ти десет процента, ако си мъртъв?

Теруилиджър размеси картите си.

— Добре, става. Но ти ще можеш ли да накараш Ангела да ме защити?

Въртю се усмихна самодоволно.

— Той ще направи всичко, което му кажа.