Майк Резник
Сантяго (16)

14.

Ах, Горкия Йорик, познавам го добре,

от въртележката не иска той да слезе.

Започнал със мечти, надежди, златен прах,

Горкия Йорик вечно си остана сиромах.

Истинското му име, естествено, не беше Горкия Йорик. Родил се като Херман Лудвиг Менке и останал под това прозвище цели двайсет години. След това се включил в една актьорска трупа, която пътувала из Галактическия пръстен и станал Брюстър Мос. Казват дори, че го гледал и самият Ангел, разбира се, преди да стане известен.

Както и да е, още не навършил четирийсет, той използвал и друго име — Стърлинг Уилкс. С него станал известен и неочаквано върнал Шекспировия ренесанс на Лодин XI.

Шест години по-късно, след като поредния му халюциногенен транс дошъл прекалено много на публиката, той слязъл от сцената. Било дошло време да смени името и професията си. Така станал Горкия Йорик, а тъй като имал артистична дарба и не знаел нищо друго, освен да прави театър, след известно време се появил на Вътрешната граница като производител на реквизит. В следващите няколко десетилетия Горкия Йорик произвел хиляди фалшиви корони и тронове, безброй безопасни пистолети и купища изкуствени изумруди и диаманти.

Той също намирал работа и на голям брой търговци на наркотици, а след като халюциногенните инжекции вече не му действали, преминал на семена от алфанела и постоянната му нужда от доходи го принудила да използва талантливите си ръце и за други, по-малко престижни работи — преминал на фалшификаторство. Поради зависимостта му от дрогата, качеството на работата му непрекъснато се влошавало и вече почти никой не купувал от него. Горкия Йорик започнал да рисува по памет актьорите, които познавал и да ги продава на безценица.

Черния Орфей купил една такава нарисувана набързо картина и веднага разбрал, че е попаднал на интересен, но непоследователен талант. Отнело му почти година, докато го открие, защото по онова време Горкия Йорик обитавал най-порутения хотел на Хилденгард и все още пръскал всеки изкаран кредит за дрога. Черния Орфей се опитал да го убеди да тръгне с него и да илюстрира сагата на Вътрешната граница.

Йорик, разбира се, отказал, защото се интересувал повече кога ще се снабди със семена на алфанела, отколкото от собствената си кариера. Орфей най-накрая се предал, купил всичките му картини, поръчал портрет на Евридика (който знаел, че никога няма да види завършен) и се разделил с него завинаги. Написал за Горкия Йорик само една строфа, макар да му се искало да каже на всички какъв уникален талант остава незабелязан, но след това преценил, че така само ще увеличи популярността му, продажбите му, покупките на повече дрога и практически ще го убие.

Трябва да кажем и няколко думи в полза на Горкия Йорик, защото той все пак се опитал да завърши портрета на Евридика, но скоро похарчил всичките пари и бил принуден да го зареже. Отново се заел с фалшификаторство, но от време на време се сещал за портрета и слагал по някоя четка върху него.

Точно, когато Шуслер кацна на Рузвелт III, той отново работеше по портрета на Евридика.

— Неприятна малка планета — отбеляза Каин, когато Шуслер отвори люка и двамата със Скитника се загледаха в непрестанния проливен дъжд, който се изливаше отвън.

— Това е само началото — каза Скитника. — Ние търсим също един неприятен, малък мъж, който не бих и повярвал, че е връзката на Алтаир от Алтаир със Сантяго.

— По-добре е да повярваш, защото започвам да се съмнявам, че изобщо си ми необходим.

— И двамата с Шуслер сме ти необходими. Виж, той знаеше, че трябва да говорим с Йорик, а аз — къде можем да го открием.

— Не е ли вече време да споделиш това, което знаеш, с мен?

Скитника сви рамене.

— Не мога да ти дам точен адрес. Ще отидем в града, ще открием най-евтиния хотел и ще чакаме.

— А ако той не е там?

— Там ще е или някъде наоколо. Ще попитаме някой „продавач на мечти“ и ще го открием.

— Що за човек е този Горкия Йорик?

— Не знам. Никога не съм го виждал.

— Но си абсолютно сигурен, че ще е тук? — саркастично попита Каин.

— Веднъж работих с него, а обичам предварително да проучвам партньорите си. Затова знам, че е на Рузвелт III, а тук има само един град. Да го открием, след като едва ли разполага с някакви пари, е съвсем елементарна задача.

Те стигнаха до терминала, наеха си кола и тръгнаха към града, който носеше същото име като планетата. Изглежда, че някой архитект, плановик или кмет е имал големи планове за Рузвелт III. Космодрумът беше огромен и с толкова много хангари, че можеше да се справи с десет пъти по-голям трафик, отколкото беше необходимо. Градът се пресичаше от гигантски магистрали, от които нямаше никаква нужда, а в центъра се извисяваха два масивни небостъргача, които щяха да изглеждат не на мястото си дори на Делурос VIII. Но само преди няколко века идеята за разширението на Демокрацията постепенно западнала, Рузвелт III станал едно незначително винтче в могъщата машина на човечеството и се превърнал в малка, полузабравена планета. Това, което в бъдеще щяло да бъде мегаполис, сега се бе превърнало в град на разбитите надежди, еднотипни жилищни блокове, мрачни магазини, незабележими с нищо административни сгради, които обградили двата небостъргача, като лешояди, чакащи ги да паднат, за да започнат пиршеството си. Скитника, доверявайки се на инстинктите си, направи още един завой с колата, навлезе може би в най-западналия район на града, спря и изключи двигателя.

— Чувствам, че вече сме само на няколко метра от него — каза той на Каин, подаде му един електронен дъждобран и включи своя.

— Едва ли може да има по-гадно място от това — отбеляза Каин и огледа натрупалите се по прозорците любопитни скитници и пияници.

— Мисля, че не съм особено подходящо облечен за случая — реши Скитника и огледа със свито сърце новата си копринена туника, грижливо изгладените панталони и ръчно изработените си ботуши.

— Не само ти мислиш така — Каин посочи към един грамаден мъжага, който стоеше подпрян на близката стена и ги наблюдаваше, без да обръща внимание на проливния дъжд, изливащ се върху главата му.

— Предполагам, че няма да оставиш тази измет да ми стори нещо лошо?

— А какво би направил, ако сам се озовеш в подобна ситуация? — полюбопитства Каин.

— Не бих казал, че съм толкова безпомощен. — Скитника измъкна от джоба си нещо, подобно на топка за голф. Подхвърли я във въздуха, хвана я ловко и отново я прибра.

— Запалителна бомба?

— Да, при това от най-мощните. Ще запали целия квартал въпреки дъжда, но в случая не е подходяща, защото ще изпечем и Горкия Йорик.

— Според теб сме съвсем близо до него, но тук има най-малко петдесет бордея и кръчми. Откъде ще започнем?

— Първо нека попитаме.

Скитника влезе в първата кръчма, ала след като размени няколко думи с бармана, се върна.

— Разбра ли нещо?

— Все още не, но не се тревожи. Имаме време.

Влязоха в още две дупки без успех, а щом стигнаха третата, Скитника още от вратата се усмихна. На витрината имаше картина на гола жена с големи гърди.

— Приближаваме се, Каин. Този стил ми е познат.

— Нима колекционираш негови картини?

— Само най-добрите, но това беше отдавна.

Двамата влязоха, Скитника отиде при бармана, поговори с него, плати му петстотин кредита и тръгна към изхода.

— Готово. Живее на края на улицата в хотел „Хълмът на свети Хуан“. Този човек ми каза, че когато няма пари за семена от алфанела, разменя картини срещу алкохол.

— Тази не е лоша — отбеляза Каин, гледайки голото тяло.

— Определено е добра, като се вземе предвид факта, че когато я е рисувал, едва ли е можел да си каже и името. Предложих на собственика да купя картината, но той отказа. Останах с впечатление, че е портрет на негова приятелка.

— Или служителка.

— Двете не значат ли едно и също, особено на място като това?

Двамата тръгнаха към хотел „Хълмът на свети Хуан“. Само един мъж се опита да ги спре, но нещо в лицето на Каин го накара да размисли. Така стигнаха дотам без инциденти.

Доста отдавна фоайето на хотела изглежда не беше почиствано, а дори още по-отдавна — боядисвано. Подът, особено около входа, бе отрупан с боклуци, а навсякъде миришеше на гниещи отпадъци и мухъл. Пред рецепцията беше постлан малък килим с неопределим цвят, а по стените имаше избелели правоъгълници там, където преди това бяха стояли картини и холограми. Креслата и дивана бяха изтърбушени, а камерата на видеофона — разбита.

Скитника огледа всичко това, прецени, че напълно подхожда за жилище на Горкия Йорик и се приближи към бюрото на рецепцията. Брадясалият мъж, който седеше там, го посрещна с изражение на необикновена досада.

— Добър ден — поздрави учтиво Скитника. — Ужасно време, нали?

— И ти влезе тук, за да ми кажеш всичко това?

— Не, всъщност търся един стар приятел.

— Дано го намериш.

— Името му е Йорик.

— Голяма работа.

Скитника се протегна, хвана мъжа за реверите и го вдигна от стола.

— Горкия Йорик. Не искам да те притеснявам, но нямаме време.

Туниката на брадясалия започна да пука по шевовете.

— Стая 317.

— Благодаря, беше много любезен. — Той се огледа отново. — Предполагам, че никой от асансьорите не работи?

— Този в средата работи.

— Отлично.

Скитника кимна на Каин и двамата тръгнаха към грохналите от старост асансьори.

— Много мразя да използвам такива груби методи. Ти нали ми прикриваш гърба?

— Той няма да направи нищо.

— Защо мислиш така? Може да крие пистолет под бюрото си.

— И да е имал, било е доста отдавна. — Вратата на асансьора се затвори и той потегли нагоре с ужасно скърцане. — Знаеш ли, ще се чувствам много по-добре, ако на връщане слезем по стълбите. Иска ли да се отърве от нас, като ни прати да се возим на това нещо май е най-лесният начин.

Стигнаха до третия етаж и тръгнаха по коридор, значително по-мръсен от фоайето. Стените бяха нашарени с надписи и рисунки, вратите на повечето стаи бяха разбити, а миризмата на мухъл бе заменена от тази на фекалии и урина.

— Стая номер седемнайсет, ето я там — посочи Скитника. — Нашият приятел има късмет, получил е стая с изглед към улицата.

Стигнаха до вратата и той почука, а когато не последва отговор, набра цифрите 317 на компютърната ключалка и тя веднага се отвори.

— Винаги съм обожавал централната охранителна система, а ти?

До прозореца, на един разнебитен стол седеше хилав, изпит мъж с ужасно бледо лице и разкривени зъби. Беше чисто гол, стъклото бе счупено и дъждът го мокреше, но той не обръщаше внимание, защото рисуваше портрета на изключително красива жена. Нанасяше боята с почти мълниеносни движения, но явно недоволен от това, което се получаваше, често я размазваше с пръсти. По пода бяха разхвърляни кутии с изкуствени диаманти, рубини, сапфири, изумруди, частите на една машина за позлатяване, а също и много бижутерски инструменти.

Мъжът погледна за секунда своите гости, нанесе още няколко мазки, а после с досада захвърли палитрата си на земята.

— Добър ден, Йорик — поздрави го Скитника. — Чудех се ще можеш ли да ни отделиш няколко минути от времето си?

Йорик очевидно се обърка, защото започна трескаво да оглежда картините си.

— Не си дошъл да вземеш портрета си, нали?

— Не, защото не съм го поръчвал.

— Аз познавам ли те отнякъде?

— Сигурно си чувал за мен. Казвам се Веселия скитник.

Йорик наведе глава.

— Веселия скитник, Веселия скитник… — замърмори голият мъж. — Не, не си спомням. Но теб те познавам — той посочи Каин.

— Така ли?! Откъде?

— Ти си Сонгбърд. Бях на Белефонтейн, когато уби Валето Каро. Ех, това се казва стрелба! — Изведнъж лицето му отново помръкна. — Стрелба, стрелба, стрелба, стрелба… Какво правиш тук, Сонгбърд?

— Нужна ми е малко информация. — Каин седна на ръба на леглото му.

— Аз също имам нужда от нещо — намигна Йорик. — Нещо малко, нещо сладко, нещо, което се дъвче.

— Може и да се споразумеем.

— Може, може, може. Може и да се споразумеем. Да сключим сделка, искаш ли?

— Много добра идея.

— Но защо този е тук? — той посочи към Скитника.

— Харесва твоите картини.

— О, така ли? Харесва ги, значи. Ти си Скитника, нали?

— Същият и единственият.

— Добре, същи и единствени Скитнико — заговори Йорик, — кажи ми, музеят в Ринеголд откри ли същата и единствена „Принцеса на Северния бряг“, която фалшифицирах за теб?

— О, тя още си стои в стъклената витрина, пазена от денонощна стража.

— А ти се сдоби с истинския камък, така ли?

— Разбира се.

— Разбира се, бира се, раз се. — Йорик изведнъж скочи на крака. — Куриерът ми беше убит.

— Моите съболезнования. Не вярвам да мислиш, че аз имам пръст в тази работа.

— Нали ти гарантира неговата сигурност?

— Гарантирах само, че ще го допусна в крепостта си. А след като е излязъл, проблемът си е негов.

— Изобщо не си получих парите.

— Не знам, аз платих на твоя човек, с това задълженията ми свършиха. — Скитника бръкна в джоба си. — Но както и да е, не искам да ставаме още отсега врагове. Това ще изчисти ли сметките ни? — Той отвори шепата си и на нея имаше три малки жълто-кафяви семенца.

— Дай ми, дай, дай, дай, дай, дай, дай! — замърмори Йорик, грабна ги и се втурна към гардероба. Отвори висящата на една панта врата, скри двете семена в куп мръсни дрехи, а третото сложи в устата си.

— Откъде ги измъкна? — учудено попита Каин. — Нима си знаел още на Алтаир, че ще се срещнем с него?

— За какво мислиш, че дадох петстотин кредита на оня барман?

— За информация.

— Информацията за това къде е този нещастник струва само двайсет и пет кредита, останалото беше за семената от алфанела.

Йорик седеше като вцепенен на пода, въртеше семенцето между езика и бузите си и го чакаше да подейства. Лицето му се промени, очите му постепенно се избистриха.

— Благодаря ти, Скитнико. Знаеш ли, понякога си мисля, че единственото време, когато съм нормален, е докато дъвча семена.

— Добре, но засега не го дъвчи — обади се Каин. — Искам първо да поговорим.

— Както кажеш, Сонгбърд. Ох, колко добре ми стана. Не зная как съм живял, преди да открия това нещо.

— Разумно.

Йорик затвори очи и се засмя.

— А, да, убиецът с високия морал. Знам всичко за теб, Сонгбърд. Ти пусна гратис приятеля ми.

— Гратис ли? — попита учуден Скитника.

— Куентин Сисеро — кимна с глава Йорик, ала остана със затворени очи. — Откри го, но не го уби. Добър човек си ти, Сонгбърд.

— Какво? Оставил си Куентин Сисеро да се измъкне?!

— Не беше толкова просто. Държеше заложничка.

— Това не е причина, за да не го застреляш — поклати глава Скитника. — Това копеле уби двама от най-добрите ми хора.

— Съжалявам за тях.

— Съжаляваш?! Единият носеше в себе си петдесет хиляди кредита мои пари.

— Но заложничката остана жива — допълни Йорик.

— Виждаш ли какво става?! — възкликна Скитника. — Ти оставяш престъпниците да се разхождат на свобода, а от това страдат честните бизнесмени.

— Ще си взема урок за следващия път.

— След кого си тръгнал сега, Сонгбърд? Ако искаш, ще ти кажа как да откриеш Алтаир от Алтаир.

— Вече го направих.

— Виж ти! И какво се оказа — човек ли беше или извънземно? Аз така и не разбрах.

— Аз също.

— Но пък беше красива.

— Много.

— Колко ти платиха за нея?

— Нищо.

Йорик се усмихна.

— Значи си тръгнал след Сантяго. Вече всичко започна да ми се прояснява. Убил си я, говорил си с нейния кораб и сега си при мен.

— Точно така.

— Дошъл си да ти кажа къде да отидеш?

Каин кимна, но щом не чу отговора му, Йорик рязко отвори очи.

— Как ще го убиеш, Сонгбърд?

— Не мога да знам, преди да съм го открил.

— Ами ако има заложница?

— Има ли?

Йорик се засмя.

— Как бих могъл да знам?

— Тогава защо ме питаш?

Йорик впи очите си в Каин и дълго го наблюдава.

— Ти си добър човек, Сонгбърд. Мисля, че трябва да ти кажа това, което искаш.

— Благодаря ти.

— Но аз също съм добър човек и ще е добре, ако ми платиш три хиляди кредита.

— Хиляда и петстотин — реагира светкавично Скитника.

— Млъкни! — сряза го Каин, извади портфейла си и отброи шест банкноти по петстотин кредита.

— Благодаря ти, Сонгбърд. — Йорик се опита да сложи парите в джоба си и едва сега осъзна, че е чисто гол. Той се изправи и ги пъхна на същото място, където преди бе скрил и семената от алфанела. — Мъжът, който ти трябва, се казва Триокия Били.

— Чувал съм за него.

— Тук всички го познават, Сонгбърд. За Били има много награди.

— Каква е връзката му със Сантяго?

— Работи за него.

— Пряко ли?

Йорик кимна.

— Направих две матрици за печатане на сталинови рубли от Нова Грузия и Триокия Били ги занесе на Сантяго. А когато Сантяго имаше поръчки за Алтаир от Алтаир, Триокия Били ме използваше за свръзка.

— Къде е сега той?

— На Сейф Харбър^[1]. Чувал ли си за тази планета?

— Не, никога.

— Една от последните е на Уестминстърската система.

— А там как ще го открия?

— Това е най-лесното. Жил Сан Питие го срещнал преди осем години, ударил го един път по челото със стоманения си юмрук и така Били си получил прякора. Черния Орфей решил, че белегът му прилича на трето око.

— А колко града има на Сейф Харбър?

— Няма, има, няма, има…

— Посмучи семето, взе да се отнасяш.

Йорик започна шумно да мляска и скоро очите му се проясниха.

— Исках да кажа, че изобщо няма градове. Има само две, три по-големи села, местните хора са фермери. Попитай за Триокия Били в някоя кръчма и ще го откриеш. Нещо друго ще ти трябва ли?

— Не, не мисля.

— Чудесно. — Йорик се усмихна. — Трябва да подъвча това нещо, защото вече не действа.

Каин се изправи.

— Благодаря ти за помощта.

— За Сонгбърд съм готов на всичко.

Каин се обърна към Скитника, който се бе облегнал на олющената стена.

— Хайде — подкани го той.

— Ти върви, аз трябва да поговоря малко по работа с моя приятел Йорик.

— Ще те изчакам във фоайето.

— Може да отнеме и дни, докато се споразумеем.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Смятам да поръчам няколко картини.

— Тогава побързай и да се махаме оттук.

— Нали го видя? За да получа това, което искам, ще трябва да се грижа за него, докато работи.

— Както желаеш. Но нямам намерение да вися в тази кочина, само за да попълниш колекцията си.

— Тръгни за Сейф Харбър. Аз ще наема кораб и ще се срещнем там.

— Ако изляза сам от този хотел, всичко, за което сме се разбрали, отпада.

— Ако убиеш Сантяго, преди да се срещнем, отпада, но ако го открием заедно, остава в сила.

— Само за половината от договореното.

— Ти нямаш полза от това, което искам.

— Тогава ще открия някаква.

Скитника изглеждаше объркан.

— Сейф Харбър е само поредната спирка. Все още имаш нужда от мен.

— Не повече отколкото ти от мен — напомни му Каин и се намръщи. — Защо правиш всичко това? Каква е стойността на тези картини?

— Е, не струват колкото Сантяго, но ние може да го открием след години, а аз ще те настигна след няколко дни.

— За половината.

Скитника въздъхна.

— Добре, добре, но ще ме оставиш аз да си избера какво искам.

— Съгласен съм.

— Ако напуснеш Сейф Харбър, преди да съм пристигнал, остави ми съобщение.

— Къде да ти го оставя?

— Накарай Шуслер да ми го препрати на Голдънрод.

Каин се обърна към Йорик.

— Щом изляза оттук, всичко, което става между вас, не ми влиза в работата, но искам да те предупредя, че да оставиш три хиляди кредита в една стая със Скитника е все едно да оставиш парче месо в клетка с хищници.

— Засегнат съм от думите ти, Каин.

— Засягай се колкото искаш, но ако случайно си религиозен, недей отрича, защото Господ ще те убие. Йорик, какво ще кажеш да оставя парите на съхранение в хотела?

— Ха, пред тези от хотела, Скитника изглежда като невинно агънце — засмя се Йорик.

— Нямаш ли някой приятел?

— Не.

— Добре, тогава ще ги депозирам в банката на космодрума. Предполагам, че там имат гласовата ти идентификация?

— Добра идея. Но ми остави хиляда кредита. Не искам, когато свърша семената, да ходя чак до космодрума.

— Той ще ти ги вземе.

— Хилядата кредита? — изненада се Йорик. — Не, Скитника няма нужда от тях.

— Не го познаваш — възрази Каин. — Нуждата тук не играе никаква роля.

— Нали все пак това са мои пари? Остави ми хиляда кредита.

Каин отвори гардероба и взе четири банкноти по петстотин кредита.

— Ще поставя условие да теглиш парите, само ако си сам.

— Благодаря ти, Сонгбърд.

— Няма ли да преброиш телефонните жетони, преди да си тръгнеш? — саркастично попита Скитника.

— Не, но ще накарам Шуслер да направи бърза проверка дали има липсващи произведения от колекцията на Алтаир от Алтаир.

Каин се обърна и излезе от стаята. Скитника веднага отвори гардероба и извади друго семе на алфанела.

— Ето, смучи това, но не го дъвчи, преди да сме свършили.

Йорик извади старото семе, което беше побеляло, внимателно го сложи на перваза и лапна новото. Скитника се приближи до прозореца и изчака, докато колата на Каин премина покрай хотела.

— Какви картини те интересуват, Скитника?

— Никакви.

— Тогава защо остана?

— Триокия Били е мъртъв. Миротвореца го очисти преди четири месеца.

— О, горкият Били. Толкова харесвах белега на челото му. Защо не изтичаш да кажеш на Сонгбърд?

Скитника поклати глава.

— Той вече е на път за космодрума и аз ще го изчакам да напусне планетата.

— Е, както искаш. Едва ли някой е можел да те обвини досега, че постъпваш честно.

— И никога няма да го направи. Аз бях готов да стигна с него до края, до вратата на Сантяго, но той не е човекът.

— Човекът ли?

— Не е човекът, който ще убие Сантяго.

— Да, и аз му го казах.

— Добре, Йорик — Скитника извади от джоба си пачка банкноти и му ги размаха пред носа. — Къде е моята следваща стъпка?

— Не знам накъде си тръгнал.

— Там, където ще е и Сантяго.

— Добре, върви със Сонгбърд на Сейф Харбър.

— Нека ти повторя. Били е мъртъв. Трябва да открия Сантяго и да го убия.

— Да го убиеш?! Но той е най-добрия ми клиент, не искам да го убиваш.

— Ще ти купя толкова семена, че ще забравиш изобщо за него.

— Не ми трябват. Едва ли ще живея достатъчно, че да похарча дори парите на Сонгбърд.

Скитника нервно се изправи и започна да обикаля стаята, а после спря пред недовършеното платно.

— Няма ли да я завършиш някога?

— Сигурно не.

— Мога да я купя.

— Вече е продадена на Черния Орфей.

Интересът на Скитника се засили.

— Нима това е Евридика?

— Да, мисля, че така я нарече. Остави ми няколко холограми, но плъховете отдавна ги изядоха.

— Знаеш ли, ти си можел да станеш известен из цялата галактика!

— И сега съм щастлив.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал.

— Картините ми носят удоволствие на хората, а слабостта ми носи щастие на мен.

— Ти си глупак.

Йорик се засмя.

— Аз съм един честен глупак. Имаш ли още нещо да ми кажеш, Скитнико?

— Не.

— Радвам се. — Той смачка семето със зъби. — Ще бъдеш ли така добър да се изнесеш оттук? Само след минута това ще подейства.

Скитника си избра няколко скици от пода и грижливо ги сложи под туниката си.

— За спомен.

— Сега, след като изостави партньора си, къде ще отидеш?

— Имам няколко идеи.

— Хора като теб винаги имат.

— Хора като мен знаят какво искат и как да го постигнат. — Той застана на вратата, очаквайки да чуе отговор, но очите на Горкия Йорик вече бяха мътни. — За разлика от Каин.

Тялото на голия мъж се отпусна на леглото. Скитника се върна, отвори гардероба и взе едната банкнота.

— Пътни разноски — обясни на неподвижния Йорик.

Тръгна към вратата, но после сви рамене, върна се и взе другата банкнота от петстотин кредита.

— Наркотиците са лош порок, Йорик. Някой ден ще си ми благодарен, че те спасявам от изкушението.

Няколко минути по-късно Скитника пътуваше към космодрума и разглеждаше създалата се ситуация с прецизността на математик. Накрая, след като прецени всички варианти, избра план за действие. Още щом пристигна на терминала, започна да се подготвя, за да попадне отново в центъра на събитията.