Майк Резник
Сантяго (25)

23.

Живее той в планината, планина от злато.

Горещ е по характер, лед му е сърцето.

Издава само заповеди и мисли там на глас,

а после гледа как империята му налага свойта власт.

Разбира се, че планина от злато нямаше, но това беше най-хубавата ферма, която Каин някога бе виждал. Стопанството се простираше на около хиляда и осемстотин акра, грижливо разделени на парцели с пшеница, мутирала царевица и пасища.

Двамата мъже стояха на верандата и се любуваха на гледката.

— Всъщност тук не е много подходящо за стопанска дейност — отбеляза Сантяго. — Теренът е разнообразен, а съм разбрал, че там, където има хубав пейзаж, е трудна работа да се занимаваш със земеделие. Но какво да се прави — въздъхна той, — още щом пристигнах, се влюбих в тази планета.

— Да, красиво е. Напомня ми за Земята.

— Сърцето ми се свиваше, когато трябваше да изсечем дърветата, за да разорем това поле, но затова пък запазих тези около къщата. Дори между две от тях понякога си опъвам хамак, лягам, чета книга и пия нещо студено, като съвсем порядъчен джентълмен.

— Ти си доста странен революционер.

— Защото ръководя много особена революция.

— Защо?

— Защо е странна ли?

— Не, защо изобщо я водиш?

— Някой трябва да го прави.

— Няма особен смисъл.

— Напротив, има голям смисъл. Целта на една власт е да се увековечи, а на всеки честен човек, да й се противопостави.

— Чувал съм тази песен и друг път.

— Но си я чувал от хора, които се борят единствено за власт и искат да заемат местата на тези, които са свалили.

— А ти не искаш това?

— Не, но дори и да го исках, то е невъзможно. Казах ти, че съм реалист, Себастиан. Аз не се боря срещу диктатора на една планета, а срещу цялата Демокрация, която има повече бойни кораби, отколкото от моите войници. Това е сила, която ще продължи да се разраства и дълго време след като ние с теб отдавна ще бъдем мъртви.

— Тогава защо продължаваш да се съпротивляваш?

Сантяго се замисли за момент.

— Знаеш ли, Себастиан, имам чувството, че ти щеше да си по-доволен, ако бях един белокос старец, наричах те „синко“ и ти обяснявах, че зад ъгъла ни очаква утопията. Но това не е така. Продължавам да се боря, защото виждам, че нещата, които върши Демокрацията, са неправилни и защото другата алтернатива е да се предам. Ако искаш философско обяснение на делата ми, ще трябва да прочетеш библиотеката ми. Но ако искаш по-просто тълкуване, то е, ако някой ме блъсне, аз му отвръщам със същото.

— Не звучи зле, но…

— Какво?

— Омръзнало ми е да губя.

— Тогава присъедини се към нас.

— Вече ми каза, че изобщо не разчиташ да победиш.

— Но това не значи автоматично, че ще загубя. Виж, дори и да имах възможност, не бих свалил Демокрацията.

— Защо?

— Първо, защото не се стремя към власт, второ, защото Демокрацията не е чак такава напаст. Тя е само една институция, едно правителство, което, както всички останали, взема решения, които смята, че ще са от полза за всички нейни граждани. От тяхна гледна точка те са морална и етична институция, която има всички права да навлиза и в Границата, да налага своите закони на нейните граждани, да засилва позициите си в галактиката, нещо, което за в бъдеще може да се окаже, че е било необходимо. Но от друга страна, ние не сме длъжни да останем бездейни, да страдаме и да търпим каквото ни се налага или да се надяваме, че всичко ще мине добре. Можем да се съпротивляваме, Себастиан.

— И как?

— Като опознаем по-добре същността и природата на врага си. Ние не говорим за някаква планетарна военна хунта, каквито ти си се опитвал да свалиш, а за Демокрацията. Това са стотици хиляди планети и тя няма да се промени никога, нито утре, нито след векове. Но ако ние сме достатъчно силни и се съпротивляваме, ще успеем да ги убедим, че е по-разумно вместо да се пилеят пари и човешки животи, просто да ни оставят на мира. Границата може да си остане същата като сега, защото ние сме хора, които обичат именно такива обикновени, непренаселени и незабележими планети.

— Което ни прави още по-неорганизирани.

— Точно в това е нашата сила, Себастиан. — Каин го погледна учудено. — Защо си толкова скептичен?

— Никога не съм мислел, че липсата на организация е предимство.

— Защото никога не е имало такъв сблъсък. Но помисли си само, ако бяхме организирани в армия. Демокрацията щеше да ни открие и най-много за седмица да ни унищожи. А сега на практика е невъзможно да се излезе в открита борба. Това е причината хората от Демокрацията да ме смятат за бандит, а не за революционер.

— А ти за революционер ли се смяташ?

— Нали видя медицинския център? Разбрал си какво се опитвам да направя.

— Един екип от добри лекари може да направи същото.

— Но те не биха могли да издържат такова заведение и не биха могли да минират мястото на Хиперион, където сега трябваше да има военна база.

— Мълчаливата Ани ми каза, че е било нещастен случай.

— Нима е било нещастен случай и изтребването на местното население от милиони мислещи същества? Този сценарий е използван на толкова много места в Границата. Опитвам се да убедя Демокрацията, че това не е правилния подход, че трябва да опита с други средства.

— Успяваш ли?

— Зависи от гледната точка. Хиляди колонии продължават да съществуват, а е трябвало да напуснат планетите си. Милиони хора са останали живи, а са били обречени на смърт. Шепа извънземни са разбрали, че не всички човешки същества ги мразят и искат да ги унищожат. Ако кажа, че успявам, това ще е твърде относително, защото в сравнение с щетите, нанесени от Демокрацията, ние сме постигнали съвсем малко.

Около трийсет годишен мъж, с бял кичур на косата, излезе от вътрешността на къщата и се приближи към тях.

— Какво има? — обърна се към него Сантяго.

Мъжът не сваляше очите си от Каин.

— А, да, запознайте се. Себастиан Каин, мой гост, пред когото нямам тайни, а това е Хасинто — един от най-доверените ми сътрудници.

Каин кимна мълчаливо към него.

— Радвам се да се запозная с вас, г-н Каин — каза Хасинто и отново се обърна към Сантяго. — Уинстън Кчанга е отказал да превозва нашите стоки.

— Съжалявам да чуя това. Съобщил ли е някаква причина?

Хасинто поклати глава.

— Тогава се страхувам, че животът на г-н Кчанга не е вече от значение за нас.

Хасинто кимна и влезе отново в къщата.

— Може би трябва да ти обясня какво се случи?

— Не е моя работа — отвърна Каин.

— Да се надяваме, че скоро ще стане. Уинстън Кчанга е контрабандист, действа на системата Корвус. Започнахме да работим с него, но както виждаш той не изпълнява задълженията си. Не знае, че аз стоя зад всичко, но в случая това няма никакво значение. Жалко!

— Не толкова. За главата му има награда.

— Тогава ще коригирам думите си. Жалко, че един от хората, за които всъщност воюваме, ни предаде. Не изпитвам никакво съжаление, че току-що заповядах неговата смърт. Аз водя война, Себастиан, и без жертви не може да се мине. Главната ми грижа е да няма невинни жертви.

— От това, което знам за Кчанга, той едва ли може да се смята за невинен. Между другото, и за твоя приятел Хасинто също има награда. Едно време се подвизаваше под името Естебан Кордоба.

— Хасинто не е напускал Сейф Харбър от седем години, а това означава, че имаш много добра памет, Себастиан.

— Познах го по белия кичур на косата. Трудно може да се забрави.

— Той е дясната ми ръка. Служил ми е вярно вече цели петнайсет години. Какво предлагаш да направя с него?

— Нищо.

Лицето на Сантяго се разтегна в широка усмивка.

— Ти се присъединяваш към нас?

— Все още не съм решил. Трябва още малко да поговорим.

— Какво ще кажеш, ако се разходим? Денят е прекрасен, а ние стоим на сянка.

— Както искаш.

— Добре. Докато говорим, мога да ти покажа и фермата.

Сантяго се изправи и Каин го последва.

— Рибар ли си, Себастиан? — попита Сантяго, когато се приближиха до едно изкуствено езеро.

— Не.

— Трябва да опиташ някога, действа много успокояващо.

— Може би ще опитам.

— Мисля, че имаш доста въпроси към мен.

— Няколко. Като за начало, кога за първи път реши, че ти е необходим бодигард?

— Затова ли мислиш, че искам да те спечеля на моя страна?

— Просто е най-вероятното. Ангела едва ли е далеч оттук.

— Но аз имам достатъчно бодигардове.

— Не могат да ме спрат, ако точно сега реша да те убия.

— Така е, но ти няма да го направиш. А между другото, не смятам да развеждам Ангела из имението си.

— Предполагам, че той ще те открие, без да му помагаш.

Сантяго изведнъж се намръщи.

— Да, Ангела е изключителен човек.

— Какво ще правиш, когато кацне на Сейф Харбър?

— Няма да успее да се справи с отец Уилям.

— Не говориш сериозно. Той е убивал много по-добри ловци.

— Не, отец Уилям е най-добрият.

— Както желаеш. Тогава, щом не ти трябва бодигард, защо искаш да работя за теб?

— Аз съм заможен и щастлив човек, Себастиан, но никой не живее вечно. Искам да съм сигурен, че работата ми ще бъде продължена, дори и когато мен самият ме няма. Това не може да стане, освен ако оставя добри хора зад себе си — като Хасинто, Мълчаливата Ани и като теб.

— Ти мислиш, че той ще те убие, нали?

Сантяго поклати глава.

— Честно казано, не. Но аз не мога да наемам хора по начина, по който Демокрацията набира армията си.

— А защо точно сега?

— Защото отне доста време да разбера, че точно ти си човекът, който ми е нужен, Себастиан.

— Колко други си помолил?

— Твърде много, Себастиан. Вече съм петнайсет години на тази планета. Ти си най-новият член на организацията, но не си с нищо по-различен от другите.

— С кои твои хора съм се срещал?

— Те са повече, отколкото можеш да предположиш. По този начин те опознах по-добре.

— Джеронимо Джентри е един от тях.

— Точно така.

— Теруилиджър?

— Не.

— Стърн?

— Не. — Неочаквано Сантяго се засмя. — Него не бих го взел, прекалено много е заприличал на фали.

— Каза ми, че те е срещнал в затвора на Калами III.

— Сигурно го е направил.

— Но ти се различаваш от описанието му.

— Нали ти казах, направих си няколко пластични операции.

— Не знаех, че те са намалили и височината ти.

— Това се случи твърде отдавна, Себастиан. А Стърн оттогава също се е променил, живее с фали и постепенно загубва човешкия си облик. Или мислиш, че съм самозванец?

— Не, но не ми ли предлагаш аз да стана такъв?

— Не мисля, че те разбирам.

— Снощи, преди да си легна, разгърнах „Историята на двата града“. Изглежда, че Ангела не ни е виждал и двамата…

— И ти мислиш, че аз ще те накарам да се представиш за Сантяго, когато той пристигне?!

— Така ли е?

— В никакъв случай! Аз сам си водя битките. Между другото, хареса ли ти книгата?

— Може да те разочаровам, но ми се стори скучна.

— Е, тогава съжалявам, че не ти е харесала.

— Не успях да се концентрирам, когато я четях, защото ме занимаваха други неща.

— Например?

— Дали да ти вярвам или не. Убих доста хора в името на човек, на когото вярвах, а накрая той ме предаде. Все още съм разочарован от себе си, защото му се доверих.

— Аз не те карам да убиваш никого, Себастиан. Това ще е прекалено нахално от моя страна. Искам да ми помогнеш да защитаваме правата на хората от посегателствата на далечни правителства, които уж им желаят доброто.

— Само преди десет минути ти заповяда на Хасинто да убие един човек.

— Това беше в името на каузата, а не за моя лична изгода. След като не мога да финансирам проектите си по легален път, разчитам на подобни съмнителни сделки. Но Уинстън Кчанга ни излъга и не мога да го оставя ненаказан. Ако плъзне слух, че не си защитаваме интересите, всички престъпници ще ни атакуват с още по-голяма сила дори и от Демокрацията. — Сантяго се обърна и тръгна покрай редовете с мутирала царевица. — Когато се извършва революция, няма място за изменници. Трябва да разбереш това.

— Вече съм го направил. Кажи ми колко хора искаш да убия?

Сантяго рязко се обърна и вдигна очи, за да срещне погледа му.

— Никога няма да те накарам да убиеш някой, който не заслужава да умре.

— Същото го правя и сега, но за това получавам пари.

— Ако се присъединиш към нас, ще можеш да продължиш, но няма да получаваш пари. За главата ти ще има награда, а дори и хората, на които ще помагаш, може да желаят смъртта ти. — Сантяго мрачно се засмя. — Не е много примамлива оферта, нали?

— Не, не е.

— Тогава нека ти подсладя живота. Ще получиш нещо, което сегашната ти професия никога не може да ти даде.

— И какво е то?

— Ще знаеш, че си направил нещо значимо.

— Добре би било, дори и да се случи само веднъж.

— Но естествено, единствено ти ще го разбираш.

— Никой друг не ме интересува.

— Е, какво мислиш, Себастиан?

— Бих искал да мога да ти повярвам.

— Можеш ли?

— Все още не съм решил. Какво ще стане, ако откажа?

— Телохранителите ми останаха в къщата, а съм невъоръжен.

— Интересувах се какво ще стане с мен.

— Ще се тревожим за това, ако наистина бъде необходимо.

— Ще трябва да ме убиеш или поне да се опиташ. Вече знам как изглеждаш, къде мога да те открия.

— Има още няколко души, които знаят същите неща, но всичко ще е далеч по-просто, ако се присъединиш към нас.

Те продължиха да вървят покрай естествения поток, който разделяше полето на две и Сантяго му разказа за разочарованието си от Демокрацията, за акциите, които беше предприел, за хората, които бе спасил или е бил безпомощен да спаси. Каин го слушаше замислено, задаваше епизодично по някой въпрос или изказваше своето мнение.

— Има прекалено много работа, която трябва да се свърши, Себастиан, а за съжаление нямаме толкова хора и най-важното — пари. Какво да направим със средствата, които имаме? Да ги дадем на пострадалите или да ги използваме, за да отмъстим? Или да опитаме това да не се повтори на следващата планета?

— Последното. Трябва да се попречи на Демокрацията да направи това с всички планети.

— Типичен отговор за един ловец на награди — усмихна се Сантяго. — За съжаление е лесно да се каже, но много трудно да се изпълни. Нападението на военния конвой в Епсилон Еридан не е типично, все още нямаме сили да се изправим срещу армията. — Той въздъхна. — Какво пък, така имаме предизвикателство, правим каквото ни е по силите, балансираме между спасяване и лекуване на жертвите и наказване на техните потисници, а финансирането на всичко това става чрез сделки с хора, пред които дори Скитника ще изглежда честен и почтен човек.

— Защо сте пропуснали да убиете Уитакър Дръм?

— Сократ ли?

— Да.

— Защото аз не съм всемогъщ отмъстител, който наказва всички грешници на галактиката. Знаех какво е направил на Силария дори преди да разбера факта, че ти си се сражавал на негова страна, но това се бе случило преди двайсет години, а Силария е на хиляди светлинни години оттук. Сократ ми беше полезен, както и хиляди други, някои от които значително по-лоши от него.

Сантяго спря и обели един кочан царевица.

— След около три седмици, най-много четири, ще е узряла. Ходил ли си във ферма, когато започва жътвата, Себастиан?

— Не, никога.

— Много е приятно. Изпитваш чувство на удовлетвореност, на отплата за труда, който си вложил. Ще видиш, дори въздухът мирише по-различно.

Каин се усмихна.

— Може би е трябвало да станеш фермер.

— Но аз съм фермер, Себастиан.

— Исках да кажа — като професия, нещо, с което да се занимаваш постоянно.

— Знаеш ли, Себастиан, сега аз съм сеяч на революцията и това много ми харесва.

Те продължиха да вървят още половин километър, докато царевицата свърши и започна поле със соя, което беше огромно и краят му се губеше зад хълмовете.

— Какво е това там? — попита Каин и посочи към долчинка с малко езеро и дървена пейка на самия му бряг.

— Любимото ми място в имението. Ела, ще ти го покажа. Много често идвам тук да чета или просто да се разсея. Оттук мога да наблюдавам и животните по пасищата. — Сантяго си пое дълбоко въздух. — Посадих и тези водни цветя, но те прецъфтяха и ще се разлистят едва след шест месеца.

— Не си засадил само цветя — Каин кимна с глава към двете купчини пръст.

— Това са гробовете на двама от моите най-добри хора.

— Но защо нямат плоча или поне кръст с имената им?

— Само аз идвам тук и знам много добре кои са те.

Каин забеляза, че към тях се приближава мъжът с белия кичур коса.

— Знаех си, че ще ви открия тук. — Хасинто се обърна към Каин. — В дъжд или слънце, той не пропуска да намине насам за няколко часа.

— Наистина, прекрасно място.

— Ще се присъединиш към нас или има нещо?

— Да, отец Уилям дойде в къщата.

— Твърде необичайна за него постъпка. Или е дошъл да се увери, че все още съм жив?

— Каза ми, че е тук да говори с г-н Каин.

— Е, добре, да вървим тогава. Нека не го караме да чака.

Сантяго тръгна напред към къщата, а Каин и Хасинто го последваха.

— Нали ще останете при нас за по-дълго време, г-н Каин? — попита Хасинто.

— Твърде възможно е.

— Надявам се, че ще ви хареса. Имаме нужда от някой като вас.

— Нужни са ни още поне хиляда мъже като него, Хасинто — намеси се Сантяго. — Но засега ще се задоволим с това, което имаме.

— Г-н Каин, може ли да ви задам един въпрос, който е в професионалната ви компетенция?

— Слушам те, Хасинто.

— Какво мислите за охраната на къщата?

— Честно казано, ужасна е.

Хасинто се обърна с триумфираща усмивка към Сантяго.

— Това се опитвах да му обясня цял месец. А какво бихте предложили?

— Като начало, утроете охраната и я направете денонощна. Освен това им кажете, че след като те виждат в тъмното, същото важи и за Ангела.

— Хасинто, обсъждали сме тези неща толкова пъти — намеси се Сантяго. — Не искам да се чувствам като затворник на собствената си планета. — Той ускори крачките си и остави двамата мъже зад себе си.

— Съжалявам, че ви намесих в този спор, г-н Каин. Сантяго е упорит и не желае да остави повече хора като охрана на Сейф Харбър.

— Колко са те в момента?

— Имате предвид на планетата?

— Да. Като не броим лекари, техници и други такива.

— Около петдесет.

— А тук, в къщата?

— Петнайсет, с мен.

— Това не може да спре Ангела.

— Знам, но разчитам, че ще ни помогнете.

— Все още не съм решил дали ще остана.

— Тогава вероятно отец Уилям…

— Съмнявам се, че той може да направи нещо. Ако искате професионални съвети, ще ви дам още един.

— Да?

— Ако се наложи да напуснете Сейф Харбър, не забравяйте да си боядисате косата.

Хасинто го погледна сепнато.

— Ще го направя, благодаря ви.

Те настигнаха Сантяго и тримата мъже скоро приближиха къщата. Отец Уилям седеше на верандата и ги наблюдаваше с усмивка.

— Добър ден, Сантяго. Здравей, Себастиан. Как си днес? Хареса ли ти имението?

— Да, беше ми много интересно.

— Разбираш ли се с домакина си? — попита той по-строго.

— Засега.

— Радвам се да го чуя.

— Сигурен съм, че е така.

— Отче, разбрах, че си дошъл да говориш със Себастиан. Ако искаш, да ви оставим сами — предложи Сантяго.

— Не, това няма да е необходимо — усмихна се широко отец Уилям. — Всъщност, аз се явявам като куриер и нося съобщение за Себастиан от един новодошъл.

— Ангела?! — попита нервно Каин.

— Не, той все още се лута из системата Кантрел.

— От кого е тогава?

— Защо не го прочетеш сам?

Отец Уилям му подаде луксозен плик от истинска хартия, на който с калиграфски почерк беше написано неговото име. Каин отвори плика и прочете писмото на глас:

— „Веселия скитник изпраща своите поздрави и благопожелания на своя уважаем партньор Себастиан Найтингейл Каин и най-сърдечно го кани на аперитив в бар «Барликорн», днес следобед, в четири часа. Тогава ще бъде обсъдена темата за тяхното приятелство и сътрудничество, както и други делови въпроси“. — Каин захвърли листа на масата. — Добре. Значи Скитника.

— Мълчаливата Ани настояваше да го убия, когато имах възможност — каза Сантяго. — Може би е била права.

— Себастиан, ще има ли отговор? — попита отец Уилям.

— Ще го занеса лично — отвърна мрачно Каин.