Дейвид Морел
Първа кръв (8)

7

Момчето се оказа по-твърдоглаво, отколкото Тийзъл предполагаше. Искаше му се да свърши с него по-скоро, за да телефонира. Часът беше вече четири и половина, и като пресметна разликата във времето, изчисли, че в Калифорния сега е три и половина… два и половина… един и половина. По това време тя сигурно нямаше да си е у дома, при сестра си. Може би беше излязла на обяд с някого. „С кого ли?“ — зачуди се той. „Къде?“ Точно затова той се бавеше с момчето — защото нямаше търпение да й се обади, но не искаше личните му неприятности да пречат на работата му. Личният живот си е за в къщи. Ако проблемите ти те карат да си припрян в работата, трябва да си наложиш по-бавно темпо и да я свършиш изключително добре.

В този случай това правило работеше много добре. Момчето отказваше да си даде името, а единствената причина хората да не си казват имената е, когато крият нещо и се страхуват да не бъдат проверени в полицейските картотеки. Може би това момче не беше просто един вироглав хлапак.

Е, добре, той нямаше да претупа тази работа. Седна на ръба на бюрото срещу момчето на пейката и спокойно запали цигара.

— Искаш ли да запалиш? — попита той момчето.

— Не пуша.

Тийзъл кимна и бавно дръпна от цигарата.

— Хайде да опитаме отново. Как се казваш?

— Не е твоя работа.

„Господи“ — помисли си Тийзъл. Той сподави гнева си, стана от бюрото и направи няколко крачки към момчето. „Полека — каза си той. — Действай спокойно.“

— Ти не каза това. Не вярвам на това, което чух.

— Много добре ме чу. Моето име си е моя работа. Нямам никакви основания да го правя и твоя.

— Говориш с началника на полицията.

— Това не е толкова важно за мен.

— Това е най-важното нещо на света — каза той и отново изчака гнева си да стихне. После каза тихо — Дай си портфейла.

— Нямам.

— Някакви лични документи.

— Също нямам.

— Нямаш ли шофьорска книжка, или карта за социална осигуровка, или военна книжка, или свидетелство за раждане, или…

— Нямам — прекъсна го момчето.

— Я не ме занасяй. Извади си документите.

Сега момчето даже не го и погледна. Беше се обърнало към шкафа с оръжията и сочеше към медала, закачен над наградите за отлична стрелба.

— „Кръст за изключителни заслуги“. Май здравата си ги пердашил в Корея.

— Стига толкова — каза Тийзъл. — Стани!

Това беше вторият по степен медал, който можеше да се заслужи. Беше над „Бронзовата звезда“, „Сребърната звезда“, „Пурпурното сърце“, „Медал за заслуги в авиацията“ и медала „За изключителни заслуги“. Само „Медалът на честта“, присъждан от Конгреса, стоеше по-високо от него.

„На сержанта от морската пехота Уилфред Лоуган Тийзъл. За изключителна храброст, проявена в бой с врага — гласеше грамотата — по време на кампанията при язовира Чой Син. Шести декември, 1950 година.“ Тогава беше двадесетгодишен и нямаше намерение да позволи на един хлапак, който беше горе-долу на тази възраст, да му се подиграва:

— Стани! Писна ми да ти повтарям всичко по два пъти. Стани и си изпразни джобовете!

Момчето сви рамене и бавно се надигна. Обърна един по един джобовете на джинсите си. Бяха празни.

— Забрави джобовете на якето.

— Прав си.

Като ги обърна, той извади два долара и двадесет и три цента и един кибрит.

— Защо ти е кибрита? — попита Тийзъл. — Нали каза, че не пушиш?

— Паля си огън, за да си приготвя нещо.

— Нали не работиш и нямаш пари. Откъде вземаш храна, за да си готвиш?

— Какво очакваш да кажа? Че крада ли?

Тийзъл погледна към спалния чувал на момчето, подпрян на пейката, и си помисли, че документите му може да са там. Развърза го, хвърли го на пода и го разгъна. Вътре имаше чиста риза и четка за зъби. Когато започна да опипва ризата, момчето каза:

— Ей, ако знаеш колко време съм я гладил тая риза. Внимавай да не я измачкаш.

Изведнъж Тийзъл усети, че започва да му писва. Натисна бутона на бюрото си:

— Шингълтън, нали видя момчето, което доведох? Искам да се обадиш на щатската полиция и да дадеш описанието му. Кажи им, че данните за него ми трябват колкото се може по-бързо. И да не забравя, провери дали отговаря на някое от описанията в нашата картотека. Не работи, няма пари, но изглежда добре нахранен. Искам да знам защо.

— Ти май сериозно си се захванал с това — каза момчето.

— Не е вярно, ти си го просиш.