Дейвид Морел
Първа кръв (27)

13

Към шест часа дъждът обърна на големи тракащи парчета градушка и Шингълтън беше ударен по лицето толкова силно, че се наложи пипнешком да се доберат до едно дърво и да се скрият под него. Листата на дървото бяха окапали, но имаше достатъчно клони, така че повечето парчета отскачаха, а останалите удряха силно по голия гръб, по гърдите на Тийзъл и по ръцете. Той ги бе вдигнал, за да предпази главата си. Не го свърташе на едно място, но знаеше, че би било лудост да продължат — няколко текмета от градушка с такава големина можеха да проснат човек. Но колкото по-дълго стояха сгушени под дървото, толкова повече време оставяха на момчето да ги настигне и единствената му надежда беше, че градушката също е принудила и момчето да търси убежище.

Чакаше, оглеждаше се, подготвен за нападение. Накрая градушката престана, спря и дъждът; просветна малко, вятърът утихна и те бързо се отправиха към скалата. Но без рева на вятъра и дъжда шумовете, които вдигаха из храстите, се чуваха ясно и можеха да послужат за ориентир на момчето. Забавиха ход, но шумовете пак бяха почти толкова силни и те забързаха отново с трясък през храстите.

— Няма ли край този наклон? — каза Шингълтън — Извървяхме вече толкова мили.

— Толкова мили — откликна Мич. — Четири мили. Пет. Шест.

Отново влачеше краката си.

След това започна да се свлича. Уорд го подхвана. Но тогава самият Уорд се олюля и залитна назад. Изстрелът от пушката още ечеше между дърветата, Уорд лежеше по гръб, ръцете и краката му се гърчеха в смъртна агония и от мястото си на земята Тийзъл видя, че куршумът беше ударил Уорд право в гърдите. Учуди се, че лежи на земята. Не си спомняше да е залягал. Изненада се, че е извадил и пистолета си.

Господи, и Уорд беше мъртъв! Искаше да припълзи до него, но нямаше смисъл. Ами Мич? Боже опази. Той беше паднал в калта и лежеше неподвижно, като че ли също беше улучен. Но не, нищо му нямаше. Отвори очи и запремигва към едно дърво.

— Видя ли момчето? — бързо изрече Тийзъл към Шингълтън. — Видя ли откъде дойде изстрелът?

Никакъв отговор. Шингълтън лежеше на земята, гледаше с празен поглед напред и кожата на лицето около масивните мускули беше изопната.

Тийзъл го разтърси:

— Попитах те, видя ли нещо? Я ела на себе си!

Разтърсването подейства като отварянето на изпусквателен клапан. Шингълтън изведнъж беше цял в движение и юмрукът му изсвистя покрай лицето на Тийзъл.

— Не ме пипай с гадните си ръце!

— Попитах те дали го видя.

— Казах ти, не!

— Нищо не си казал!

— Нищо — тъпо повтори Мич.

Погледнаха към него.

— Бързо, помогни ми! — каза Тийзъл и те го завлякоха в една дупка, обрасла по края с храсти и едно изсъхнало дърво, повалено откъм предния й край. Дупката беше пълна с вода и Тийзъл бавно се отпусна в нея, усещайки студа по гърдите и стомаха си.

Ръцете му трепереха, докато проверяваше дали в цевта на пистолета не беше влязла вода. Знаеше какво трябва да направи сега и това го поуплаши, но не виждаше друг начин и ако помислеше още малко, можеше да не се реши да го извърши.

— Стой тук при Мич — каза той на Шингълтън с пресъхнали уста.

Езикът му беше сух от няколко часа:

— Ако някой се зададе през тези храсти и не чуеш да ти се обаждам, че съм аз, застреляй го.

— Как така да стоя тук? Къде…

— Тук. Ако се опитваме да побегнем назад, откъдето дойдохме, той ще ни проследи. Можем да си спестим бягането и да се опитаме да свършим цялата работа тук.

— Но той е обучен да се бие в такива условия!

— Аз пък съм бил нощен патрул в Корея. Беше преди 20 години, но все нещо съм позапомнил. Може да съм по-бавен и да съм поотвикнал, но не чух да предлагаш нещо по-добро.

— Да стоим тук и да го чакаме. Нека той да тръгне към нас. Знаем, че ще тръгне. Готови сме да го посрещнем.

— Ами какво ще стане, когато се мръкне и той се изтърси отгоре ни, преди да сме го чули?

— Като се мръкне, ще се изтеглим.

— Точно така и ще вдигнем толкова шум, че няма да има нужда да ни вижда, за да ни застреля. Само ще трябва да се прицели към шума. Ти току-що го каза — обучен е на това и, бас ловя, че това ни е шансът. Ако правилно се досещам, той не очаква аз да изляза и да играя неговата игра. Той очаква да бягам, а не да нападам.

— Тогава идвам с теб.

— Не. Мич има нужда от теб тук. Докато пълзим двамата, ще вдигнем достатъчно шум, за да ни чуе момчето.

Имаше и друга причина да тръгне сам, но нямаше време да обяснява. И без това много изчакаха. Бързо изпълзя от дупката, наляво, покрай поваленото дърво. Калта под стомаха му беше толкова студена, че той трябваше да си наложи да се притиска към нея. Пропълзя няколко фута, спря, за да се ослуша, запълзя отново напред и всеки път, когато забиваше обувки в калта, за да се оттласне, калта издаваше жвакащи звуци и той се стягаше от напрежение. Жвакането толкова се усили, че той спря да използва краката си за опора и започна да се движи, гърчейки се напред, опрян на лакти и колене, като внимаваше да опази пистолета от калта. Капки вода се поръсваха по гърба му, докато се промъкваше през храстите. Спираше, ослушваше се и продължаваше да пълзи.

Шингълтън и без това нямаше да разбере другата причина, мислеше си той. Не Шингълтън беше началникът, поради чиито грешки бяха убити Орвал, Лестър, младият полицай, Уорд, Голт, двамата в хеликоптера и всички останали. Така че как можеше да разбере Шингълтън защо той не можеше да остави друг да умре заради него? Този път щеше да бъде или той, или момчето — и никой друг, както в началото на всичко това. И ако имаше други грешки, той сам щеше да плаща за тях.

Стрелките на часовника му показваха шест и половина, когато тръгна. Толкова се беше съсредоточил в движенията си и звуците около него, че, когато погледна пак часовника си, той показваше вече седем. Една катерица, която се катереше по едно дърво, го стресна, той помисли, че е момчето и едва не стреля. Притъмняваше отново, но не от облаците, а от настъпващата вечер, въздухът стана още по-студен и той затрепера, както пълзеше. Въпреки това ручейчета пот текнаха по лицето, по гърба и под мишниците му.

От страх. Горещото напрежение в ануса му. Адреналинът, който цъцреше в стомаха му. Господи, ако пропуснеше този шанс, нямаше да бъде от страх, че ще умре. За Бога, не. Дължеше го на Орвал. Дължеше го на останалите.

Седем и петнайсет. Беше се отдалечил доста, като пълзеше напосоки из гората, спираше и се вглеждаше продължително между дърветата и под храстите, за да види дали момчето не се крие там. Леки шумове го караха да подскача, шумове, които той не можеше да си обясни, пукане на някое клонче, което можеше да бъде причинено от момчето при наместването на пушката, за да се прицели, шум от листа, който можеше да означава, че момчето го заобикаля. Пълзеше бавно, борейки се с паническото желание да забърза и да свърши всичко по-бързо и се съсредоточаваше върху всичко около себе си. Момчето нямаше нужда от много голямо прикритие. Така че беше достатъчно малко невнимание от негова страна — да не провери някой храст, някой пън или някоя вдлъбнатина в земята — и това щеше да означава край. Би могло да стане толкова внезапно, че той нямаше да чуе трясъка от изстрела, който щеше да го убие.

Стана седем и половина и сенките се сляха така нагъсто, че го заблуждаваха. Това, което му заприлича на момчето, се оказа черният дънер на едно криво дърво по-навътре в тъмнината. Един повален дънер зад някакви храсти го измами по същия начин и той разбра, че възможностите му свършват до тук. Време беше да се връща. Това беше най-трудната част. Очите му се умориха, сенките го стряскаха, искаше му се да се върне колкото се може по-бързо при Шингълтън и да се отпусне за малко, като остави Шингълтън да внимава за момчето. Но не можеше да се откаже от претърсването по обратния път. Като се връщаше, той не бързаше, а проверяваше всеки храст и дърво преди всяко следващо свое движение. Оглеждаше се назад, опасявайки се, че момчето може да се промъква зад гърба му. Гърбът му беше толкова беззащитен и толкова бял в здрача, че той очакваше при всяко обръщане назад да види момчето, прицелено с усмивка във вдлъбнатината между лопатките му. Куршумът щеше да раздроби гръбнака, да разкъса вътрешностите му и той щеше да умре на място. Въпреки желанието си, забърза обратно.

Едва не забрави да предупреди Шингълтън, че е той. Щеше да е голям майтап. Да рискува живота си да намери момчето и след това да бъде застрелян от свой човек.

— Аз съм — прошепна той. — Тийзъл.

Никой не отговори.

Казах го твърде ниско и той не ме е чул, помисли си Тийзъл.

— Аз съм — повтори той по-високо. — Тийзъл.

Но отново не последва отговор и Тийзъл разбра, че има нещо нередно.

Заобиколи дупката пълзешком, влезе отзад и разбра, че има нещо повече от нередно. Шингълтън не беше там, а Мич лежеше по гръб във водата, гърлото му беше гладко прерязано от едното ухо до другото и кръвта му изтичаше на студа. Шингълтън! Къде е Шингълтън? Разтревожил се е, уморил се е да чака, сигурно също е тръгнал да търси момчето, оставил е Мич, а момчето е дошло и му е прерязало гърлото без много шум. Момчето. Сети се Тийзъл. Момчето трябва да е съвсем наблизо. Сви се, извърна се и от вида на Мич, и от отчаяние, в старанието си да се предпази от всички страни му се прииска да изкрещи: „Шингълтън, върни се! Шингълтън! Двама души, опрени гръб в гръб, може би щяха да забележат момчето, преди да се е нахвърлило върху тях. Шингълтън!“ — идеше му да извика.

Вместо това, Шингълтън извика към него, някъде отдясно:

— Внимавай Уил! Мене ме пипна!

Викът му почти се сля с пушечен изстрел и Тийзъл не можа да издържи повече. Най-после паниката го обхвана, той се втурна, без сам да разбира накъде, като крещеше, бягаше през глава и се провираше между сенки, дървета и храсти. А-а-а-а! Ревеше той. Цепнатината в скалата, това беше единствената мисъл в главата му. Скалата, скалата!