Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Първа кръв (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
pasole (2011 г.)
Разпознаване и корекция
elfiablo (2012 г.)

Издание:

Дейвид Морел. Първа кръв

Редактор: Мария Спасова, 1991

© Иван Бянов, превод, 1991

© Христо Добаров, художник, 1991

c/o Jusautor, Sofia

Издателска къща „STN“, Велико Търново, 1991 г.

ДФ „Абагар“, печатница, Велико Търново

Цена 16 лв.

 

Copyright © 1972 by David Morrell

First blood

ISBN: 954–440–002–8

История

  1. — Добавяне

4

Цяла сутрин, докато тича и вървя, и пак тича, и пак вървя, чуваше далечното боботене на мотор, приглушени пушечни изстрели и дебел мъжки глас, говорещ през високоговорител. След това моторът се прехвърли през няколко върха, той разпозна шума от мотора на хеликоптер, като през войната, и забърза.

Вече от 12 часа имаше дрехи на гърба си, но след като се беше катерил по склоновете гол в студения нощен въздух, все още се наслаждаваше на топлия, груб допир на дрехите. Беше обут в някакви тежки, стари обувки, които момчето донесе в падината при извора около полунощ. Бяха му големи, когато ги обу, но той натъпка в тях листа и сега те прилягаха плътно, краката му не се движеха напред-назад в тях и нямаше опасност от пришки. Но дори и така, твърдата кожа убиваше на краката му и той си каза, че не би било зле, ако момчето се беше сетило да вземе чорапи. Може би то нарочно не беше взело. Панталонът пък беше твърде тесен и, досещайки се, че това е също нарочно, той се разсмя. Обувките — големи, панталонът — тесен — момчето добре му го беше върнало. Панталонът, който изглежда някога е бил част от костюм, скъсан на седалището, след това закърпен, сега беше станал просто един работен панталон, светъл на цвят, с тъмни петна от машинно масло и грес. Ризата беше памучна, бяла, протрита но маншетите, илиците и яката, а за връхна дреха старецът му даде своята дебела вълнена риза на червени квадрати, за да му държи топло през нощите. Това, че накрая старецът се показа толкова добър и щедър, го изненада. Може и да е било от уискито. След като си поделиха морковите и студеното пържено пиле, което момчето беше донесло, те подхвърляха помежду си дамаджаната доста пъти, като не забравиха и момчето, и накрая старецът омекна дотам, че му даде собствената си пушка и патрони, завързани в носната му кърпа.

— Аз самият трябваше веднъж да се крия в планината няколко дни — каза старецът. — Отдавна беше. Тогава не бях много по-голям от сина си — той не обясни защо, а и Рамбо тактично не го запита. — Дори не успях да си отида вкъщи и да си взема пушката. А щеше да ми свърши добра работа. Като се оправиш, ще ми пратиш парите за тази пушка. Обещай ми. Самите пари не ме интересуват. С моя занаят мога веднага да си купя друга. Но като се измъкнеш от това, иска ми се да зная как си се оправил и се надявам пушката да ти напомни да ми се обадиш. Много е добра.

Добра беше, наистина. Беше калибър .30–30, полуавтоматична и достатъчно мощна, за да пробие човек от половин миля, тъй както би пробила отблизо парче сирене. Старецът беше прикрепил към приклада дебело парче мека кожа за смекчаване на удара при откат. Беше мацнал малко фосфоресцираща боя на мушката за по-лесно прицелване през нощта.

След това Рамбо направи това, което обеща — върна се назад по собствената си диря покрай потока и се отдалечи от мястото, където старецът криеше казана си, охладителя и дамаджаните. Продължи да напредва на запад, но не се беше отказал от плана си да тръгне на юг, към Мексико. Не си правеше илюзии, че щеше да му бъде лесно да стигне дотам. Не искаше да се издава, като открадне кола, следователно трябваше да пътува пеш през пресечена местност с месеци, като се храни с каквото намери. Не се сещаше за някое място наблизо, където щеше да се чувствува в безопасност, границата беше далеко, но поне представляваше някаква цел. След като измина няколко мили, принуден да върви бавно поради тъмнината, той се качи и спа на едно дърво, събуди се с изгрева и закуси с морковите и пилето, които старецът му беше дал за из път. Сега, когато слънцето се беше вдигнало високо и прежуряше, той беше на много мили от мястото, тичайки между дърветата нагоре по един широк пролом. Изстрелите се чуваха по-ясно, гласът от високоговорителя беше по-отчетлив и той разбираше, че не след дълго хеликоптерът ще дойде да провери този пролом, тъй както всички останали. Излезе от гората и хукна на открито по една поляна, обрасла с папрат, беше преполовил разстоянието, когато чу рева на мотора почти над себе си и панически се озърна за прикритие. Не можеше да се върне към гората, а единственото прикритие беше разцепеният ствол на един бор, вероятно повален от гръм. Спусна се и се мушна под дебелите му спарени клони, като ожули гърба си, докато залягаше, и в същия момент погледна нагоре през боровите игли и видя хеликоптера да се появява отдолу по пролома. Застрашително се увеличаваше. Колесникът му почти опираше върховете на дърветата.

— Говори полицията — кънтеше мъжки глас от високоговорителя. — Нямаш никакви шансове, предай се. До всички, които са в гората: опасен беглец може да се намира в близост до вас. Покажете се! Размахайте ръце, ако сте видели един млад човек, сам — гласът направи пауза, след това неуверено започна отново, като че ли сричаше написани думи. — Говори полицията. Нямаш никакви шансове, предай се! До всички в гората: опасен беглец може да се намира в близост до вас…

И продължи така, после спря и пак започна, а Рамбо лежеше между клоните съвършено неподвижен, като знаеше, че плетеницата от игли го скрива от поглед от земята, но не беше сигурен дали го скрива от въздуха и наблюдаваше как хеликоптерът се спуска от върховете на дърветата към тревата. Беше достатъчно близо, за да види какво има в стъклената кабина. Имаше двама мъже, които се взираха през отворените прозорци от двете страни — един цивилен пилот и полицай в сива униформа като тази на хората на Тийзъл и през прозореца беше насочил една свръхмощна карабина с телескопичен мерник. Трах! Отекна изстрелът, насочен към едно каменисто място, в края на гората, обрасло с храсти, над което хеликоптерът тъкмо прелиташе.

Господи, Тийзъл наистина не си поплюваше, щом като беше наредил на хората си да стрелят безразборно по вероятни прикрития, без да го е еня, че могат да ударят някой невинен — сигурно смяташе, че хората ще се подчинят на призива и ще излязат на открито. От гледна точка на Тийзъл, защо не? За Тийзъл той беше просто престъпник, убил ченге, на който не биваше да бъде позволено да се измъкне и трябваше да послужи за назидание, така че никой вече да не си позволява да убива ченгета. Нещо повече, Тийзъл беше твърде добър полицай, за да позволи Рамбо да бъде застрелян, без преди това да му бъде даден шансът да се предаде. Ето защо призивът и заповедта да се стреля по места, където вероятно той се беше скрил, бяха предназначени по-скоро да го изплащат, отколкото да го убият. Но шансовете да бъде улучен бяха твърде големи, така че нямаше значение дали изстрелите бяха предназначени да го уплашат или не.

Трах! — по друга група храсти в края на гората и те вече се носеха над поляната. Щяха да бъдат над него след секунди и сигурно щяха да стрелят. Той насочи пушката си през клоните, прицелвайки се в лицето на стрелеца, докато хеликоптерът се приближаваше, готов да му пръсне главата в момента, в който оня наведеше око към мерника. Не му се искаше да убива още някой, но нямаше друг избор. Дори по-лошо, ако застреляше този човек, пилотът щеше да се наведе към пода на хеликоптера, той нямаше да може да се прицели в него, щеше да отлети бързо, да се обади по радиото за помощ и всички щяха да разберат местоположението му. Всичко това щеше да се случи, освен ако не предизвикаше експлозия в резервоарите на хеликоптера, но той знаеше, че това е глупава идея. Можеше да ги улучи със сигурност. Но да предизвика експлозия? Само на кино това ставаше без фосфорни патрони.

Той лежеше напрегнат, в очакване, сърцето му биеше до пръсване, когато хеликоптерът с рев застана над него. Незабавно стрелецът наведе лице към телескопичния мерник на карабината си, а самият той тъкмо обираше мекия спусък, когато видя накъде се целеше стрелецът и си помисли: „Слава Богу, добре, че го видях навреме“ — и отпусна спусъка. На 50 ярда вляво имаше естествена стена от големи камъни, храст и локва вода. Той щеше да се скрие там, когато най-напред чу хеликоптера да идва към пролома, но му беше твърде далеко. Сега хеликоптерът се спускаше натам. Трах! — и той не можа да повярва, помисли, че зрението му го заблуждава. Храстите се размърдаха. Той премигна, храстите се развълнуваха, тогава той разбра, че проблемът не е в зрението му — храстите се разтвориха широко и един грамаден елен с могъщи рога с препъване се изкачи върху камъните. Падна, изправи се отново и с огромни скокове се втурна през тревата към гората от другата страна, хеликоптерът — след него. От единия хълбок на елена струеше тъмночервена кръв, която блестеше, но това изглежда не му пречеше, ако се съди по великолепните дълги скокове, които той правеше към дърветата, с хеликоптера по петите му. Сърцето на Рамбо блъскаше лудо.

Не можеше да се успокои. Те щяха да се върнат. Еленът беше просто развлечение. След като се скриеше в гората, извън погледа им, те щяха да се върнат. Щом като нещо се беше скрило в онези храсти до локвата, можеше да има някой и под падналото дърво. Трябваше бързо да се измъкне.

Но трябваше да изчака хеликоптера да се обърне с опашка към него, хората да гледат напред, към елена, който преследваха. Чакаше напрегнат, но след малко не можеше да трае повече, изтъркаля се изпод клоните и се втурна презглава натам, където тревата беше най-къса, за да не оставя диря. Целта му бяха храстите и камъните. Еленът успя да избяга в гората. Хеликоптерът завиваше обратно. Приведен, той бягаше като обезумял към прикритието на камъните, просна се под храстите и веднага се приготви да стреля, в случай, че го бяха видели. Трах! Трах! Първият изстрел беше към падналия бор, докато хеликоптерът приближаваше; вторият, докато се спре над него и бавно се извъртя, за да продължи нагоре по пролома. Не го намериха.

— Говори полицията — забоботи отново гласът. — Нямаш никакви шансове, предай се! До всички в гората: опасен беглец може да е в близост до вас. Покажете се. Размахайте ръце, ако сте видели млад човек, сам.

Несмлени моркови и пиле се надигнаха заедно с киселина от стомаха му, той ги изплю на тревата и на езика му остана горчив вкус. Намираше се в тесния край на пролома. По-нагоре скалите се стесняваха от двете страни и с чувство на слабост от повръщането той продължи да гледа през храстите хеликоптера, който премина над дърветата в тази посока, след това се издигна, прелетя над върха на канарата и навлезе в следващия пролом, като ревът му бавно започна да заглъхва, а гласът от високоговорителя ставаше все по-приглушен. Не можеше да стои прав, краката му трепереха неудържимо. Разтрепера се още повече, когато осъзна, че трепери — не биваше да се плаши толкова от хеликоптера. През войната беше видял много по-лошо от това и здравата се беше разтрепервал, но никога толкова, че тялото му да излезе от контрол. Кожата му беше лепкава, беше жаден, но водата в локвата до храстите беше застояла и зеленясала и от нея щеше да му се догади още повече.

„Отдавна не си се бил, това е всичко — каза си той. — Загубил си форма. След малко ще свикнеш.“

Разбира се, помисли си той. Нямаше друго обяснение.

Като се хвана за един камък, той си наложи да стане бавно и с глава, подадена извън храстите, се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой. След това се отпусна на камъка — краката му все още не го държаха — и почисти боровите иглички от затвора на карабината. Независимо от всичко, трябваше да поддържа оръжието си в изправност. Миризмата на газ се беше изпарила от дрехите му, но на нейно място той усети възкиселата миризма на терпентин от бора. Тя се смеси с горчивината в устата му и той за малко не повърна отново.

Отначало не повярва на слуха си — духаше вятър и заглушаваше звуците. След това вятърът утихна и той ги чу отчетливо — първото едва доловимо ехо от лая на преследващите го кучета, при широкия край на пролома. През краката му премина нова тръпка. Обърна се надясно, там, където тревистият склон преминаваше в камънак и разпръснати дървета, след това в скала и като съсредоточи сили в мускулите на краката си, хукна натам.