Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Първа кръв (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
pasole (2011 г.)
Разпознаване и корекция
elfiablo (2012 г.)

Издание:

Дейвид Морел. Първа кръв

Редактор: Мария Спасова, 1991

© Иван Бянов, превод, 1991

© Христо Добаров, художник, 1991

c/o Jusautor, Sofia

Издателска къща „STN“, Велико Търново, 1991 г.

ДФ „Абагар“, печатница, Велико Търново

Цена 16 лв.

 

Copyright © 1972 by David Morrell

First blood

ISBN: 954–440–002–8

История

  1. — Добавяне

10

Дупката беше дълбока 10 фута, а на ширина едва го побираше да седне с протегнати крака. Понякога вечер те идваха и го наблюдаваха на светлината на електрически фенерчета през бамбуковата решетка. Малко след изгрев слънце те махаха решетката, вдигаха го и го пускаха да им върши черната работа. Това беше същият лагер в джунглата, в който го бяха измъчвали, същите колиби с покриви от листа и същите зелени планини. По някаква неизвестна за него причина те се бяха погрижили за раните му, докато беше в безсъзнание — разрезите на гърдите му, причинени от ножа, който офицерът прокарваше по тях, докато ножът опреше в ребрата му; разкъсванията по гърба от камшика, с който офицерът го беше бил. Камшикът. Кракът му се беше инфектирал, но когато те откриха огън по неговата част и го заловиха, костта не беше засегната — само мускулът на бедрото — и той можеше да се движи с подскачане.

Сега вече не го разпитваха, не го заплашваха, дори не му говореха. Само с жестове му показваха какво трябва да прави — да изхвърля помията, да чисти клозета, да кладе огън. Струваше му се, че тяхното мълчание беше един вид наказание затова, че се преструваше, че не разбира езика им.

А нощем, в дупката си, дочуваше техните разговори и от това, което успяваше да разбере, изпитваше задоволство, че дори и в безсъзнание не им беше казал нищо от това, което искаха да знаят. След засадата и пленяването му останалите от неговата част навярно бяха продължили към целта си, защото той ги чу да говорят за взривени фабрики и за това, че този лагер беше един от многото в планината, предназначен за борба срещу американските специални части.

Скоро започнаха да го карат да върши повече и по-тежка работа, хранеха го по-малко, караха го да работи много и да спи по-малко. Започна да му става ясно. Твърде много време беше изминало, за да може да се ориентира къде би могла да се намира неговата част. Тъй като не можеше да им даде информация, те бяха излекували раните му, за да могат просто да си поиграят с него още малко и да разберат колко би могъл да издържи на тази работа, преди тя да го е убила.

Е, добре, имаше да чакат. Това, което те му правеха, не беше кой знае колко по-различно от изпитанията, на които го бяха подлагали неговите инструктори. Школата на специалните сили, петте мили, които трябваше да пробягва всяка сутрин преди закуска, десетте мили след закуска, при които ти се иска да повърнеш всичко, но въпреки това не нарушаваш строя, защото наказанието е още 10 мили за всеки, който излезе от строя, за да повръща. Изкачваш високата кула, изкрещяваш личния си номер, за да го чуе инструкторът по парашутизъм, скачаш със свити крака, ходилата прибрани, лактите долепени до тялото, крещиш отново: „Хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди“, докато падаш, стомахът ти идва в гърлото и точно преди да тупнеш на земята, еластичните ремъци те издърпват рязко нагоре. Трийсет лицеви опори за всяка малка грешка, плюс още една, по време на която изкрещяваш: „За десантчиците!“ Още трийсет лицеви опори, ако не си извикал достатъчно високо, плюс още една „За десантчиците!“ В столовата, в тоалетната, навсякъде офицерите извикваха внезапно: „Действай“ и той трябваше да застане в поза за скок и да крещи: „Хиляда, две хиляди, три хиляди, четири хиляди“, след това да застане мирно, докато го освободят, и накрая да извика: „Слушам, сър!“, като се отдалечи на бегом, викайки: „Раз-два, раз-два, раз-два!“ Дневни скокове над гора, нощни скокове в блата, след което престояваше там по една седмица, само с един нож. Изучаване на оръжия, екипировка, разузнаване, разпит, ръкопашен бой. Едно поле с говеда, той и другите школници с ножове. Черва и карантии, разпръснати из полето, животните все още живи и ревящи. Изтърбушени трупове и заповед да влезеш в някой от тях, да го обвиеш около себе си и целият да се накиснеш в кръвта. Това беше ползата да бъдеш „Зелена барета“. Той можеше да понесе всякакви изпитания. Но с всеки изминат ден в лагера той все повече отслабваше и накрая започна да се страхува, че силите му съвсем ще го напуснат. Още работа, още по-тежка работа, по-малко храна, по-малко сън. Всичко му изглеждаше сиво и замъглено, препъваше се, стенеше и говореше сам на себе си. Веднъж го оставиха три дни без храна, след това хвърлиха една змия в дупката му. Тя се гърчеше в калта на дъното и те видяха как той и откъсна главата и изяде тялото сурово. Стомахът му успя да задържи малко от нея. Едва по-късно, след няколко минути или след няколко дни — беше изгубил представа за времето — той се сети, че може да е била отровна. Тази змия, буболечките, които намираше в дупката си, и някой и друг остатък от храна, който те понякога му подхвърляха, крепяха силите му през следващите няколко дни или седмици — той не можеше да определи. Веднъж, когато влачеше един дънер в джунглата към лагера, му разрешиха да си набере плодове и да яде и до вечерта го хвана дизентерия. Лежеше безчувствен в дупката си, валяше се в собствените си изпражнения и ги чуваше как те си говореха колко глупав е бил, като е ял горски плодове.

Но той не беше глупав. Въпреки състоянието на полусъзнание, разсъдъкът му работеше най-точно от пленяването му до сега. Той нарочно бе направил така, че да се разболее. Беше изял толкова плодове, колкото да предизвика лека форма на дизентерия и когато на следващия ден го изведяха на работа, той щеше да се престори, че има тежки пристъпи и да падне на земята, докато влачи дънерите към лагера. Може би тогава щяха да го оставят на мира за няколко дни. Може би пазачът му щеше да го остави да лежи там и да се върне в лагера за помощ, а през това време той щеше да избяга. Но тогава той разбра, че разсъдъкът му изобщо не работи точно. Беше прекалил с плодовете, спазмите бяха много по-лоши, отколкото очакваше, и пазачът му вероятно щеше да го застреля; дори и да му се отдадеше да избяга, колко ли щеше да издържи и докъде щеше да стигне гладен, полумъртъв и болен. Не помнеше кога точно осъзна всичко това — преди или след бягството. Всичко се беше объркало и изведнъж той се озова сам, пробивайки си път през джунглата, докато не падна в един поток. След това дойде в съзнание, докато пълзеше през някакви папрати нагоре по някакъв склон, изкачи го, просна се на тревата горе на равното, с големи мъки премина през тревата, след това нагоре по друг склон, но когато го изкачи, вече не можа да се изправи, а само пълзеше. „Планинските племена — мислеше си той. — Трябва да стигна до планинските племена.“ Съзнанието му бе заето от тази мисъл.

Някой му даваше да пие. Беше сигурен, че войниците са го хванали и се опита да се съпротивлява, но някой го натискаше надолу и го караше да преглътне. Не бяха войници, не можеше да бъдат — тези го пуснаха и той със залитане тръгна отново през джунглата. Понякога му се струваше, че е отново в дупката и само сънува, че е избягал. Друг път си мислеше, че скача от самолета с останалите от групата, парашутът му не се отваря и планината със страхотна скорост се приближава към него. Събуждаше се сред някакви храсти, откриваше, че бяга, осъзнаваше се проснат по гръб на някоя скала. Когато слънцето залязваше, той се ориентира по него и тръгна на юг. След това се уплаши, че е объркал времето, че е лежал в безсъзнание през нощта, взел е изгрева за залез и е тръгнал в грешна посока — на север, вместо на юг.

Вгледа се продължително в слънцето, забеляза, че то се движи надолу и се успокои. След това дойде нощта и когато не можеше вече да вижда, се строполи на земята.

Дойде в съзнание на сутринта, качен високо между два големи клона на едно дърво. Кога и как бе изпълзял до там, не си спомняше, но ако не беше го направил, сега щеше да е мъртъв. Сам човек, в безсъзнание, би станал лесна плячка на нощните хищници, които ловуваха в джунглата. Остана на дървото през целия ден, прикривайки се с по-малки клонки, спа, след това бавно яде от изсушеното месо и оризовите питки, които с изненада откри в една торба, направена от дрипите, с които беше облечен, и закачена на врата му. Хората, които го бяха притискали към земята и му даваха да пие, сигурно бяха от някое планинско село. Сигурно те му бяха дали тази храна. Той запази малко от нея за вечерта, когато слезе от дървото и, ориентирайки се по залязващото слънце, продължи на юг. Дали заради вида му бяха решили да му дадат последен шанс?

Продължи да върви само през нощта, като използуваше звездите за ориентир, ядеше корени, кора от дърветата и кресон, който растеше около потоците. Нощем често чуваше войници да минават наблизо, тогава се свиваше в някой шубрак и изчакваше, докато отминат. Понякога треската го оставяше, после пак се връщаше, съзнанието му се помрачаваше още повече и той си въобразяваше, че чува изтракването на затвор на автомат, което го караше да се крие в храстите, докато осъзнае, че изщракването е било от някоя съчка, която той самият беше настъпил.

След две седмици настъпи дъждовният сезон. Валеше така, сякаш никога не е спирало и няма да спре. Кал. Дървесна гнилоч. Дъждът падаше така плътно, че трудно можеше да се диша. Но той вървеше напред, зашеметен от силните дъждовни струи, вбесен от гъстата кал и от мокрите клони, които полепваха по него. Вече не можеше да определи накъде е юг — нощните облаци се разкъсваха за момент и той се ориентираше по някоя звезда, но след малко отново се сгъстяваха и той трябваше да върви слепешката, а когато небето отново се проясняваше, той разбираше, че е сбъркал посоката. Една сутрин откри, че се е движил в кръг и след това започна да пътува само през деня. Беше принуден да върви по-бавно, по-внимателно, за да не го забележат. Когато слънцето беше скрито от облаци, той си поставяше за цел някой далечен планински връх или много високо дърво. И всеки ден дъждът продължаваше да вали без прекъсване.

По едно време излезе от гората, тръгна със залитане из равнината, но някой стреля по него. Той се просна на земята и припълзя до прикритието на дърветата. Още изстрели. Хора, бягащи през тревата.

— Нали ти казах да се обадиш бе, човек! — говореше му някой. — Ако не бях видял, че нямаш оръжие, до сега да съм те опушкал. Мамка му, ставай горе и си кажи името.

Американци. Той избухна в смях. Не можеше да спре. Държаха го в болница около месец, докато премине истерията му. Десантът в Северен Виетнам започна в началото на декември, а сега било началото на май, му казаха те. Не можеше да определи колко време е бил пленник, но от тогава до сега беше изминал разстоянието от мястото на десанта до тази американска база в Южен Виетнам — 390 мили. И това, което го накара да се разсмее, беше, че вероятно от няколко дни се е намирал на американска територия и вероятно някой от войниците, които той чуваше през нощта и от които се криеше, са били американци.