Дейвид Морел
Първа кръв (6)

5

Рамбо вървеше по пътя, на открито, за да даде да се разбере, че няма намерение да се крие. На този етап Тийзъл би могъл да се откаже от играта и да го остави на мира. Ако не го стореше, значи той сам си търсеше белята. Рамбо вървеше по левия тротоар и гледаше надолу, към потока — широк, бърз и огрян от слънцето. Отвъд потока се издигаше ярко-жълта и прясно почистена фасада на сграда с балкони над водата и надпис на върха: ИСТОРИЧЕСКИ ХОТЕЛ МАДИСЪН. Рамбо се зачуди, какво толкова историческо има в сграда, която изглежда така, сякаш е била построена миналата година.

Като стигна центъра на града, Рамбо зави наляво по един голям оранжев мост, като плъзгаше ръка по гладкия, топъл, боядисан парапет, докато стигна до средата. Там се спря и се загледа във водата. Следобедът беше горещ, а бързо течащата вода изглеждаше прохладна.

До него на парапета имаше закрепен автомат със стъклен капак, пълен с дъвки. Той извади една монета, понечи да я пусне в процепа, но бързо дръпна ръката си. Беше сбъркал. Автоматът не беше пълен с дъвки. Това, което той взе за парчета дъвка, всъщност се оказа храна за риби. На автомата имаше метална плочка с надпис: ХРАНА ЗА РИБИ. 10 ЦЕНТА. ПРИХОДИТЕ СА ЗА МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ НА БАЗАЛТ КАУНТИ. ТРУДЪТ Е ЩАСТИЕ ЗА МЛАДЕЖТА.

„Как пък не — помисли си Рамбо. — Само вдигат лозунги, а после младежта да го духа.“

Той отново се загледа във водата. Не беше минало много време, когато чу зад гърба си стъпки. Беше му ясно кой можеше да е и даже не се обърна.

— Влизай в колата.

Рамбо продължаваше да си гледа във водата.

— Виж тези риби там долу — каза той. — Сигурно са няколко хиляди. Как се казва онази голямата, златната, ей там? Не може да е златна рибка. Те не стават толкова големи.

— Пъстърва паломино — каза гласът зад него. — Влизай в колата.

Рамбо не откъсваше поглед от водата.

— Сигурно е някоя нова разновидност. Никога не съм чувал за нея.

— Ей, момче, на теб говоря. Погледни ме.

Но Рамбо не го погледна.

— Едно време много ходех за риба — каза той, загледан надолу. — Когато бях малък. Но сега в повечето реки няма риба. Или е изловена, или са много замърсени. Градът ли се грижи за тези тук? Затова има толкова много риба.

Наистина, това беше причината. Градът се грижеше за зарибяването на потока, откак Тийзъл се помнеше. Баща му често го водеше да гледат как работниците от рибния развъдник зарибяват реката. Работниците носеха от един камион ведра, пълни с лъскави, цветни като дъгата пъстърви, големи колкото човешка длан, потапяха ги във водата и оставяха рибите да излязат.

— Господи, ти ще ме погледнеш ли? — каза Тийзъл.

Рамбо усети как една ръка го сграбчва за ръкава. Освободи се с рязко движение.

— Долу ръцете — каза той, като продължаваше да гледа във водата. Но ръката го сграбчи отново и този път той се обърна:

— На тебе говоря! — каза той — Долу ръцете!

Тийзъл сви рамене:

— Добре, прави се на мъж, щом искаш. Мене това хич не ме засяга.

Той откачи белезниците от колана си.

— Дай си кунките.

Рамбо не помръдна ръце:

— Сериозно ти говоря. Остави ме намира.

Тийзъл се изсмя:

— Сериозно ми говорел! — каза той през смях. — Сериозно ми говорел! Ти май не загряваш, че и аз ти говоря сериозно. Рано или късно ще влезеш в колата. Единственият въпрос е колко сила да употребя, за да те вкарам.

Той постави лявата си ръка на пистолета и се ухили.

— Хайде, не е кой знае какво да влезеш в колата, нали? Няма да си разваляме спокойствието сега.

Минувачите ги гледаха с любопитство.

— Ти май наистина ще извадиш желязото — каза Рамбо с поглед, прикован в ръката на пистолета. — Изпърво си мислех, че си различен. Но сега виждам, че си като всички смахнати ченгета, с които съм имал работа.

— Опитваш се винаги да бъдеш отгоре — каза Тийзъл. — Никога не съм срещал такъв като теб — спря да се усмихва той и стисна дръжката на пистолета. — Влизай!

„Е, това вече преля чашата“ — реши Рамбо. Един от тях трябваше да отстъпи или Тийзъл щеше да пострада. Здравата. Не откъсваше поглед от ръката на Тийзъл върху пистолета и си мислеше: „Тъпо ченге, преди да си извадил пищова, ще ти строша ръцете и краката. Ще ти направя адамовата ябълка на кайма и ще те хвърля от моста. Тогава рибите наистина добре ще си хапнат.“

„Не си струва — каза си той внезапно, — не си струва.“ След като си представи всичко, което можеше да направи на Тийзъл, той успя да овладее гнева си и да се успокои. Никога преди не беше се овладявал и мисълта за това, че сега успя, го накара да се почувства по-добре. Само преди шест месеца, когато се възстановяваше в болницата, не беше в състояние изобщо да се владее. В един бар във Филаделфия някакъв симпатяга се опитваше да го избута от мястото му, за да вижда по-добре как стриптизьорката си събува гащичките и той му смачка физиономията. Месец по-късно, в Питсбърг, той преряза гърлото на един огромен негър, който се беше нахвърлил с нож срещу него, докато спеше една нощ край езерото в един парк. Приятелят на негъра се опита да избяга, но Рамбо го гони из целия парк и най-накрая го хвана, докато оня се мъчеше да запали колата си. Не, не си заслужава сега, каза си той. Сега си по-добре. Беше негов ред да се усмихне:

— Добре, хайде да се повозим пак — каза той на Тийзъл. — Но не виждам смисъл. Пак ще се върна в града.