Дейвид Морел
Първа кръв (39)

8

Гвардейците постоянно предаваха подробности за местността, докато навлизаха в нея; скалите, блатата и падините, които помощникът нанасяше на бялата карта, а Тийзъл се беше отпуснал уморен и безчувствен на пейката и го наблюдаваше, докато оня отбеляза с кръстче мястото до потока, където бяха намерени телата на двамата цивилни. Сякаш наблюдаваше всичко от разстояние, чувстваше се изтръпнал целият от изгълтаните хапчета. Малко след като дойде съобщението за двамата убити, единият намушкан, другият застрелян, сърцето го стегна толкова жестоко, че той се изплаши, но не се издаде пред Траутман и Кърн. Още двама убити. Колко ставаха общо? Петнайсет? Осемнайсет? Разбърка цифрите в главата си, за да избегне новата равносметка.

— Сигурно е отивал към пътя, когато се е натъкнал на тези двама цивилни — каза Траутман.

— Знае, че вече го очакваме на пътя, така че ще се върне в планините. Когато намери удобен момент, ще опита да пробие към друга част от пътя. Този път от изток, може би.

— Значи, толкова по-добре — каза Кърн. — Вътре е. Кордонът е между него и възвишенията, така че едва ли ще тръгне нататък. Единствената посока, която той мисли, че е свободна, е към пътя, но там имаме други хора, които го чакат.

Тийзъл не бе откъснал поглед от картата, но сега се обърна:

— Не. Ти не чу ли? — каза той на Кърн. — Той сигурно е вече в планината. Ако погледнеш картата, всичко ще ти се изясни.

— Не виждам никаква логика в това. Как ще се промуши през кордона?

— Лесно — каза Траутман. — Когато онези гвардейци са чули изстрелите зад себе си, една група от основната верига се е върнала да провери. При това са оставили празнина, която е повече от достатъчна за него да се промъкне и да се скрие в планината. Както тебе, всички са очаквали той да продължи да бяга от тях и не са били достатъчно нащрек, когато той се е приближил и е минал между тях. По-добре им заповядай да продължават към планината, преди да е взел по-голяма преднина.

Тийзъл отдавна беше очаквал това, което последва от страна на Кърн. И то не закъсня.

— Не разбираш — каза Кърн. — Става много объркано. Не знам какво ще бъде най-добре да направя. Ами ако той не разсъждава така? Ако не е разбрал, че във веригата има пролука и е останал там, където си беше — между кордона и пътя. Тогава, ако заповядам на хората да продължат навътре, само ще развалим обръча.

Траутман вдигна ръце:

— Ако това, ако онова… Твоя си работа. Аз и без това не исках да се бъркам. И въпреки това го правя. Но това не означава, че трябва да обяснявам по сто пъти какво смятам, че е нужно да се направи и след това да ти правя метани, за да го направиш.

— Чакай, не се засягай. Не поставям под съмнение компетентността ти. Просто в неговото положение човек не върши онова, което е логично. Като се почувства обграден, може като заек в клетка да започне да бяга в кръг.

За пръв път гордостта в гласа на Траутман прозвуча открито в гласа му:

— Той никога няма да направи това!

— Ами ако го направи? Ако все пак го направи, не ти ще отговаряш за това, че си пратил хората да гонят оня, дето духа. Аз отговарям. Трябва да преценя всички възможности. В края на краищата всички тук говорим само по предположения. Нямаме факти, на които да се опрем.

— Тогава нека аз да дам заповедта — каза Тийзъл и сякаш целият камион се разтърси от новия, по-тежък пристъп, който преряза гърдите му. Напрегна всичките си сили и се опита да продължи. — Ако заповедта се окаже погрешна, с радост ще понеса отговорността.

Замръзна, затаил дъх.

— Господи, добре ли си? — попита Траутман. — Трябва веднага да легнеш.

Той спря Траутман с жест на ръката. Тогава се обади радистът:

— Предават съобщение.

Тийзъл се опита да не обръща внимание на болезнените прескачания на сърцето си и да слуша.

— Лягай — му каза Траутман — или ще те сложа насила.

— Остави ме на мира! Слушай!

— Тук е командирът на 35-то отделение от Националната гвардия. Нищо не разбирам. Такава навалица сме, че кучетата сигурно загубиха обонянието си. Дърпат към планината вместо към пътя.

— Не са си загубили обонянието — обърна се Тийзъл към Кърн, като се държеше с една ръка и напрягаше глас от болка. — Но ние загубихме сто часа, докато ти се наумуваш. Сега мислиш ли, че можеш да се престрашиш да издадеш тази заповед?