Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Първа кръв (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
First Blood, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране
pasole (2011 г.)
Разпознаване и корекция
elfiablo (2012 г.)

Издание:

Дейвид Морел. Първа кръв

Редактор: Мария Спасова, 1991

© Иван Бянов, превод, 1991

© Христо Добаров, художник, 1991

c/o Jusautor, Sofia

Издателска къща „STN“, Велико Търново, 1991 г.

ДФ „Абагар“, печатница, Велико Търново

Цена 16 лв.

 

Copyright © 1972 by David Morrell

First blood

ISBN: 954–440–002–8

История

  1. — Добавяне

8

За момент останаха да лежат като парализирани, слънцето ги печеше, нямаше вятър, нищо не се случваше. Моментът се проточи. После с припряни движения Шингълтън се прицели към гората и стреля. Беше успял да даде четири изстрела, когато друг се присъедини, след него трети и накрая всички, освен Тийзъл и Орвал, стреляха като бесни, изстрелите се сливаха, сякаш някой беше хвърлил пълен патрондаш в пещ; и нагрените куршуми експлоатирам като едно цяло.

— Стига толкова — заповяда Тийзъл.

Но никой не се подчини. Бяха залегнали в редица до ръба зад камъни и купчини пръст, и стреляха с такава бързина, каквато пушките им позволяваха. Трах — трах — трах! Ръцете им постоянно се движеха на спусъците, изхвърляха гилзи, зареждаха нови патрони, стреляха без да се целят, разтърсвани от откатите. Трах — трах — трах! Тийзъл се беше проснал в една вдлъбнатина в скалата и крещеше:

— Стига толкова, ви казвам! Спрете, на вас говоря!

Но те продължаваха, подлагайки на жесток обстрел дърветата и храстите и се целеха там, където куршумът на някой друг беше раздвижил няколко листа, сякаш там имаше някого. Някои презаредиха и започнаха отново. Повечето вече го бяха направили. Пушките им бяха различни марки — „Уинчестър“, „Спрингфийлд“, „Ремингтън“, „Марлин“, „Севидж“. Различни калибри — .270, .300, .30–06, .30–30.

Автоматични, полуавтоматични, с магазини за шест, седем или девет патрона, наоколо се въргаляха гилзи и постоянно се сипеха нови. Орвал държеше здраво последното си куче и крещеше:

— Стига!

Тийзъл се беше надигнал от прикритието си, присвит, сякаш готов за скок, и викаше с издути на врата вени:

— Спрете, вашта мамка! Следващият, който натисне спусъка, ще го лиша от 2 дена заплата!

Това подейства. Някои още не бяха презаредили. Останалите просто спряха, напрегнати, с приклади на рамената, с пръсти, опрени на спусъците, готови да продължат. След това един облак затули слънцето и те се успокоиха. Дишаха тежко, преглъщаха и неохотно свалиха пушките. Надигна се ветрец, който нежно раздвижи листата в гората зад тях.

— Господи! — каза Шингълтън.

Бузите му бяха бледи и изопнати като кожа на барабан.

Уорд се отпусна от лакти по корем и облиза ъгълчетата на устата си.

— Господи, я — каза той.

— Голямо шубе — мърмореше постоянно някой.

Тийзъл погледна и видя, че е младият полицай.

— На какво се размириса, бе? — попита Лестър.

— Голямо шубе…

— Той е. От него идва.

— Гащите ми. Аз, такова…

— Оставете го на мира — каза Тийзъл.

Облакът, който беше затулил слънцето, полека се отдръпна, открои се в ретуш на ярката светлина; поглеждайки към снишилото се в долината слънце, Тийзъл видя да приближава друг облак, по-голям, а след него, недалеч, се бяха надиплили още много — черни и кълбести. Той задърпа потната риза на гърдите си, но след малко се отказа, защото тя веднага залепваше обратно. Надяваше се, че ще вали. Това поне щеше да поохлади нещата.

Чу до себе си Лестър, който говореше по адрес на младия полицай:

— Знам, че не е могъл да се сдържи, обаче, ебати миризмата.

— Голямо шубе.

— Оставете го намира — каза Тийзъл, като все още гледаше към облаците.

— Ще се обзалагаме ли дали сме ударили момчето? — каза Мич.

— Някой ранен? Всички добре ли са? — попита Уорд.

— Да, разбира се — каза Лестър, — всички са добре.

Тийзъл го изгледа строго:

— Я си помисли, сега сме девет. Джереми падна от скалата.

— И завлече три от моите кучета. И две други са застреляни — каза Орвал. Гласът му беше безизразен като на робот и толкова странен, че всички се обърнаха към него. — Пет. Пет заминаха. Лицето му беше сиво като цимент на прах.

— Орвал, съжалявам — каза Тийзъл.

— И добре правиш. Ако става въпрос, тази смахната идея беше твоя. Не можа да изчакаш щатската полиция да поеме нещата. Последното от кучетата беше клекнало, трепереше и скимтеше.

— Спокойно, успокой се — говореше му Орвал и нежно то галеше по гърба, докато присвиваше очи зад очилата си към двете мъртви кучета при ръба на скалата.

— Ще му го върнем, не се безпокой. Ако все още е долу жив, ще му го върнем. — Той премести присвитите си очи към Тийзъл и повиши глас. — Не можа да изчакаш тъпата щатска полиция да дойде, нали?

Хората се обърнаха към Тийзъл в очакване на отговор. Той размърда устни, но не се чуха никакви думи.

— Какво, какво? — попита Орвал. — Господи, ако имаш нещо да кажеш, кажи го ясно, като мъж.

— Казах, че никой не те е карал насила да идваш. Правеше ти кеф да се показваш какъв корав дъртак си, изпревари всички ни, пръв се покачи на оная канара, за да отместиш камъка и да ни докажеш колко си умничък. Ти си си виновен, че убиха кучетата. Като знаеш толкова, не трябваше да ги пускаш до ръба на скалата.

Орвал се разтрепера от гняв и Тийзъл съжали за думите си. Наведе поглед към земята. Нямаше право да се подиграва с желанието на Орвал да бъде пръв във всичко. Беше благодарен, когато Орвал измисли начин да махнат камъка, като се изкачи горе, завърза единия край на едно въже около него, каза на другите да дърпат въжето, докато той използва един дебел клон като лост, за да го повдигне. Камъкът шумно се изтърколи от върха, сгромоляса се и на всички страни се разхвърчаха парченца от скалата, по която те бяха току-що дошли.

— Добре де, слушай, Орвал — каза той, вече успокоен. — Извинявай. Бяха хубави кучета. Наистина, извинявай.

До себе си усети рязко движение, Шингълтън беше вдигнал пушката си и стреля по никакви храсти.

— Шингълтън, казах да спреш!

— Видях, че нещо мърда.

— Това ще ти струва заплатата за 2 дни, Шингълтън. Жена ти ще побеснее, като научи.

— Нали ти казвам, видя ми се, че нещо мърда!

— Не ми казвай какво ти се е видяло. Паникьосал си се и стреляш, както без малко да гръмнеш тогава, пред участъка, когато момчето избяга. Чуй сега. Това се отнася за всички ви. Чуйте, така няма да улучите момчето. Докато гърмяхте одеве, той може да се е изсрал, да си е заровил лайното и да си е заминал.

— Стига, Уил, заплатата за 2 дни! — каза Шингълтън. — Не говориш сериозно, нали.

— Не съм свършил. Я погледнете, вижте колко патрони изхабихте. Отидоха ни половината амуниции.

Те погледнаха към празните гилзи, лежащи в пръстта около тях, и се изненадаха от броя им.

— Какво ще правите като го срещнем отново? Ще изстреляте останалите и след това ще го замеряте с камъни ли?

— Щатската полиция ще ни изпрати още с хеликоптер — каза Лестер.

— И вие ще се чувствате много гот, когато дойдат и видят как сте изхабили тези.

Отново посочи празните гилзи и изведнъж забеляза, че една купчинка се различаваше от останалите. Мъжете засрамено наведоха глави, докато той събираше с ръка патроните.

— Тези даже не са изстреляни. Някой от вас, тъпанари такива, е дърпал затвора, без да натиска спусъка.

Стана му ясно какво се беше случило. Ловна треска. В първия ден от ловния сезон човек може дотолкова да се развълнува при вида на дивеча, че да дърпа затвора като глупак, без да натиска спусъка и след това да се чуди защо не е улучил целта. Тийзъл не искаше да остави така тази работа; трябваше да я разчопли докрай.

— Хайде, признайте си! Кой от вас е малко бебе? Да ми даде пушката си, аз ще му дам тапешник.

Калибърът на патрона беше .300. Тъкмо се канеше да провери чия пушка е от този калибър, когато видя Орвал да сочи към ръба на скалата. После дочу скимтенето. Не всички кучета, които момчето застреля, бяха умрели. Едно беше изпаднало в шок от удара на куршума и сега се свестяваше, като риташе и скимтеше.

— Ударено е в корема — той се изплю, погали кучето което държеше и подаде повода му на стоящия до него Лестър. — Дръж здраво — каза той. — Виж я как трепери. Миризмата от кръвта на другото куче я влудява и може да се разбеснее — отново се изплю и стана. По зелените му дрехи, зацапани с пот беше полепнала пръст.

— Чакай малко — каза Лестър. — Искаш да кажеш, че това тук може да започне да хапе ли?

— Може. Но се съмнявам. По-вероятно е да се опита да се отскубне и да побегне. Ти само дръж здраво.

— Не ми харесва тая работа.

— Никой не те кара да я харесваш.

Остави Лестър да държи повода и отиде при раненото куче. То лежеше настрани, риташе с крака, опитваше се да се претърколи и да стане, но пак падаше настрани с жално квичене.

— Така си и знаех — каза Орвал. — В корема. Това копеле я е ударило в корема.

Изтри уста с ръкава си и погледна към оцелялото куче. То напъваше повода в усилието си да се отскубне от Лестър.

— Внимавай, дръж го здраво — каза Орвал. — Ще направя нещо, от което сигурно ще дръпне още по-силно.

Наведе се да разгледа раната в корема на кучето, изправи се, клатейки глава в погнуса от лъскавите изсипани черва, и, без да се двоуми, застреля кучето зад ухото.

— Срамота, майка му стара — мърмореше той, докато гледаше как тялото се сгърчи и после утихна.

Лицето му от сиво беше станало червено и по-сбръчкано от преди.

— Какво чакаме? — тихо каза той на Тийзъл. — Хайде да тръгваме и да откъснем главата на онова копеле.

Направи крачка встрани от кучето, залитна силно, изтърва пушката си и с непохватно движение се хвана за гърба. Изстрелът откъм гората още ехтеше, когато той политна напред и тежко се строполи по лице и гърди. При удара в земята очилата на носа му се счупиха на две. Този път никой не отвърна на огъня.

— Долу! — крещеше Тийзъл. — Всички долу!

Те се проснаха в цял ръст на земята. Последното куче се отскубна от Лестър, изтърча при мястото, където лежеше Орвал, и в следващия момент вече приритваше, също улучено. Залегнал ниско в една вдлъбнатина, със стиснати юмруци, Тийзъл се закле, че ще преследва момчето до края на света, ще го хване и ще го разчекне. Никога нямаше да се откаже. Вече не заради Голт, или затова, че не можеше да остави на свобода някой, който беше застрелял негов човек. Вече заради самия себе си. Баща му, осиновителят му. И двамата застреляни. Обхвана го бесен гняв, когато се сети за убития си баща и му се прииска да хване момчето за гърлото и да стиска, докато трахеята му се счупеше и очите му изхвръкнеха от орбитите. Копеле такова. Гадно, мръсно копеле. Едва когато се замисли, че трябва да слязат от тази скала, за да хванат момчето, той внезапно осъзна каква голяма грешка беше направил. Не той преследваше момчето. Точно обратното. Остави се момчето да го подведе и да го вкара в тази засада.

И, Господи, каква засада! В тази пресечена местност, при най-близкия град на около 30 мили, хеликоптерът — разбит и без кучета, момчето можеше, когато си поиска, да застреля когото си иска. Защото теренът зад тях не беше равен. Защото на 8 фута от ръба на скалата започваше стръмен склон. За да отстъпят, трябваше да бягат по открита местност и момчето да ги пука един по един от гората долу и изобщо, откъде, мамицата му, беше намерило пушка и откъде се беше научило да устройва такива засади.

В този момент от скупчените в небето черни облаци се разнесе оглушителен гръм.