Дейвид Морел
Първа кръв (47)

16

Като подкара из града и свърна, за да подмине един мотоциклетист, който бе спрял и гледаше учудено назад, Рамбо видя в огледалото на колата как улицата зад него избухна в пламъци, които се извисяваха над дърветата край пътя. Свирепите червени огньове се отразяваха в колата. Той натисна газта до края, профуча по главната улица, а през това време експлозиите продължаваха една след друга в нощното небе зад него, увеличавайки площта на пожара. Сега щяха да изгубят време, докато го заобиколят. За всеки случай искаше да повтори всичко още веднъж. Още две отклонения и те щяха да се объркат още повече. Щяха да отложат преследването и да спрат, за да загасят пожара.

Една от уличните лампи пред него не светеше. Под нея се откроиха ясно стоповете на една кола, чийто шофьор беше отворил вратата и гледаше пламъците. Рамбо мина в лявото платно и се понесе бързо срещу една спортна кола на къси светлини. Тя свърна вдясно, за да го избегне, но и той се върна в своето платно и продължиха да се носят един срещу друг, докато спортната кола скочи на тротоара, отнесе един брояч за паркинг и се заби в представителната витрина на един мебелен магазин. „Канапета и столове — помисли си Рамбо. — Това се казва меко приземяване.“

Продължаваше да натиска докрай газта, учуден, че по улиците не се движат други коли. Що за град беше това? Няколко минути след полунощ, а вече всички спяха. Светлините на магазините бяха изгасени. Нямаше пеещи хора, които да излизат от баровете. Е, щяха да живнат сега. Като нищо щяха да живнат. Високата скорост и силният рев на двигателя, му напомниха за съботните вечери преди години, когато караше коли със специално форсирани двигатели — и сега изпита същото удоволствие. Той, колата и пътят. Всичко щеше да се нареди. Щеше да успее. Лесно се бе промъкнал от планината до шосето. Също така лесно се беше добрал до полицейската кола, пропълзявайки през едно гробище за стари автомобили и една нива. Полицаите от колата сигурно тичаха по баирите с останалите или пък бяха отишли надолу по пътя, за да си правят компания с шофьорите на камионите.

Ключът за запалването го нямаше, но за него не беше проблем да съедини кабелите и сега, след като премина на червено през едно кръстовище, усети как мощността на двигателя сякаш се увеличаваше с всяка измината секунда, преминаваше в неговото тяло и той си помисли, че е въпрос на няколко часа, докато бъде отново свободен. Чувстваше се в отлична форма, нямаше начин да не успее. Полицията, разбира се, щеше да се обади напред, за да го спрат, но повечето от техните патрули вероятно бяха останали зад него, заедно с преследвачите, така че едва ли щеше да има много проблеми пред него. Щеше да мине през града, да свърне в някой страничен път и да скрие колата. След това щеше да продължи пеш. Може би щеше да успее да се качи на някой товарен влак или на някой голям камион. Можеше дори да открадне самолет. Господи, имаше толкова много възможности.

— Рамбо!

Гласът, идващ от радиостанцията на колата, го стресна.

— Рамбо! Чуй ме. Знам, че ме чуваш.

Като че ли беше чувал този глас преди много години. Не можеше да си спомни добре.

— Чуй ме.

Произнасяше всяка дума спокойно и звучно.

— Казвам се Сам Траутман. Бях директор на школата, когато ти завършваше.

Да. Разбира се. Невидимият. Вездесъщият глас от високоговорителите в школата. По всяко време. Всеки ден. Повече бягане, по-малко храна, по-малко сън.

Гласът, който никога не закъсняваше да обяви следващото изпитание. Значи така. Тийзъл беше повикал Траутман на помощ. Това обясняваше тактиката, която бяха използвали преследвачите. Мръсник! Да се обърне срещу своите.

— Рамбо! Искам от тебе да спреш и да се предадеш, преди да са те убили.

„Как не! Гад такъв.“

— Чуй ме! Знам, че ще ти е трудно да разбереш, но аз им помагам, защото не искам да бъдеш убит. Вече са започнали да мобилизират друга част пред тебе, след нея ще последват други и така ще те изтощят, докато свършиш. Ако смятах, че има и най-малкия шанс да ги победиш, с радост бих те насърчил да продължиш. Но знам, че не можеш да се измъкнеш. Вярвай ми. Знам го. Моля те. Докато не е станало късно, предай се, за да се отървеш жив. Нищо не можеш да направиш.

„Хайде де, ти само гледай!“

Още една поредица от експлозии отекна зад него, той зави рязко, гумите изсвириха и спря в една пуста бензиностанция с изгасени светлини. Притича от колата, влезе с ритник през стъклената врата на бензиностанцията и включи електрическото захранване за помпите. След това грабна един лост и изскочи навън, за да изкърти заключалките на бензиноколонките. Те бяха 4, с по два маркуча всяка. Пусна бензина, остави го да се лее по улицата и застопори маркучите така, че да не спрат, когато ги пуснеш. Закара колата нагоре по улицата и спря, а през това време тротоарите отзад бяха заляти с бензин. Драсна една клечка и ф-ф-ф-ф-ф… нощта се превърна в ден — едно огромно огнено море, от единия тротоар до другия, с височина 20 фута, връхлетя върху магазините, витрините се изпочупиха, горещината достигна до него и го опърли. Подкара бързо колата, а горящия бензин се разливаше зад него и достигна паркираните коли. БАМ!, БАМ!, експлодираха те и се разхвърчаваха из въздуха. БАМ! Сами си бяха виновни. Пътният знак там забраняваше паркирането след полунощ. Помисли си какво щеше да стане, когато налягането в подземните резервоари за бензин спаднеше. Огънят щеше да мине по маркучите, да влезе в резервоарите и половината квартал щеше да бъде вдигнат във въздуха. Това щеше да ги позадържи за известно време. Нямаше начин да не ги задържи.

— Рамбо! — обади се Траутман по радиото. — Моля те! Моля те да спреш. Няма смисъл. Безполезно е.

„Ти само гледай“ — помисли си той отново и изключи радиото. Почти беше преминал централната част на града. След няколко минути щеше да излезе от другата страна.