Дейвид Морел
Първа кръв (13)

12

Шест изстрела, пресметна Тийзъл. Пистолетът на момчето беше празен. Той изхвърча навън, примижавайки от силното слънце, точно навреме, за да види момчето, което завиваше зад ъгъла, Шингълтън вече се беше прицелил. Тийзъл блъсна надолу ръката му.

— Господи, не виждаш ли всички тези хора?

— Можех да го уцеля!

— Можеше да уцелиш не само него!

Той се втурна обратно в участъка, отваряйки рязко алуминиевата врата, на която сега имаше три дупки от куршуми.

— Влизай тука! Виж Голт и Престън! Извикай лекар!

Втурна се през стаята към радиостанцията, като все още се чудеше на това, че Шингълтън се беше опитал да стреля. Човекът си вършеше толкова добре работата в канцеларията, като винаги предугаждаше какво се иска от него но сега, без опит в тези работи, действаше много глупаво под влияние на паниката.

Вратата се затръшна след Шингълтън, който излезе и се втурна по коридора. Тийзъл натисна едно копче на радиостанцията и заговори бързо в микрофона. Ръцете му трепереха, коремът му беше пълен с нещо топло и рядко.

— Уорд! Къде си, мамка ти? — извика той в микрофона, но Уорд не се обаждаше; след малко се обади. Тийзъл му каза какво се бе случило, като в същия момент обмисляше действията си.

— Той знае, че централният път ще го изведе от града! Движи се в тази посока, на запад! Пресрещни го! Шингълтън влетя от коридора в стаята и едва не събори Тийзъл.

— Голт е мъртъв. Червата му са изтекли — избъбра неразбрано той. Преглътна и се опита да поеме дъх. — Престън е жив. Не знам колко ще издържи. От очите му тече кръв.

— Бързо! Извикай линейка! Лекар!

Тийзъл натисна друго копче на радиостанцията. Ръцете му не преставаха да треперят. В корема му беше още по-топло и по-рядко.

— Щатска полиция — изговори той бързо в микрофона. — Мадисън вика щатската полиция. Тревога!

Никой не отговаряше. Той извика по-високо.

— Не съм глух, Мадисън! — пропука един глас. — Какво става?

— Един затворник избяга. Един полицай е мъртъв — изговори той бързо, като се ужасяваше от мисълта, че трябваше да повтори отново разказа за станалото.

Поиска блокиране на пътищата. Гласът изведнъж стана делови и напрегнат. Шингълтън затвори телефона. Тийзъл дори не го беше чул да набира.

— Линейката идва.

— Избери Орвал Келерман! — Тийзъл отново бутна някакво копче, обади се на друга патрулна кола и я прати след момчето. Шингълтън беше вече набрал номера. Беше се съвзел вече, слава Богу.

— Келерман е навън, на телефона е жена му. Не ми го дава да говоря с него.

Тийзъл взе слушалката:

— Госпожо Келерман, обажда се Уилфред. Трябва ми спешно Орвал.

— Уилфред? — гласът и беше тънък и треперлив. — Каква приятна изненада, Уилфред. Отдавна не сме се чували. — Не можеше ли да говори по-бързо! — Мислихме си да наминем и да ти кажем колко ни е мъчно, че Ана те напусна.

Беше принуден да я прекъсне.

— Госпожо Келерман, трябва да говоря с Орвал. Много е важно!

— Душицо, съжалявам. Той е навън и се занимава с кучетата, а нали знаеш, че не обича да го безпокоят, когато се занимава с тях.

— Извикайте го на телефона, моля ви! Повярвайте, много е важно.

Чуваше дишането й отсреща.

— Добре, ще го извикам, но не мога да обещал, че ще дойде. Нали го знаеш какъв е, когато се занимава с кучетата.

Чу оставянето на слушалката и бързо запали цигара. Петнайсет години откакто беше полицай и никога досега не му беше бягал затворник и не бяха убивали негов колега. Ако момчето му беше под ръка, щеше да смачка лицето му в цимента.

— Защо му трябваше да го прави това? — каза той на Шингълтън. — Смахнато копеле. Идва тук, за да си търси белята. За един следобед от скитник става убиец. Абе ти добре ли си? Седни и си сложи главата между коленете.

— Никога не съм виждал разпран човек преди Голт… Господи, ами че аз днес обядвах с него.

— С това нещо няма свикване. В Корея пред очите ми са разпрали с щик около 50 човека и винаги ми се е гадило. Познавах един от Луивил — 20 години служба в полицията. Веднъж отиде на повикване за някакъв бой с ножове в един бар и имало толкова кръв и бира, смесени на пода, че получил инфаркт и умрял, докато се мъчел да се добере обратно до колата.

Чу как някой вдига слушалката от другия край. Молеше се да е Орвал.

— Какво става, Уил? Дано да е толкова важно, колкото казваш.

Той беше. Някога Орвал беше най-добрият приятел на баща му и тримата заедно ходеха на лов всяка събота, когато се откриеше сезонът. После, когато убиха бащата на Тийзъл, Орвал му стана нещо като втори баща. Сега беше пенсионер, но изглеждаше в по-добра форма от хора, два пъти по-млади от него, и притежаваше най-добре обучените гончета в областта.

— Орвал, тук един задържан току-що избяга. Нямам време за подробности, но накратко: гоним един хлапак, който уби един от моите хора. Не мисля, че ще се движи по пътищата — знае, че ще го преследва щатската полиция. Сигурен съм, че ще тръгне към планините и ужасно се надявам, че си в настроение да направиш на кучетата си най-добрата тренировка, която досега са имали.