Дейвид Морел
Първа кръв (50)

19

Тийзъл лежеше по гръб на бетонния тротоар, без да обръща внимание на пламъците, с поглед, завладян от притегателната сила на една жълта улична лампа. „Ако беше лято — мислеше си той — около крушката щяха да летят нощни пеперуди и комари.“ После се учуди, защо ли се сети за това. Пред очите му започваше да тъмнее, той запремигва, притиснал с две ръце дупката в стомаха си. Беше изненадан, че, освен натрапчивия сърбеж във вътрешностите си, не усещаше нищо друго. Знаеше, че на гърба му също има голяма дупка, но там също засега само го сърбеше. „Такава голяма рана и толкова слаба болка“ — помисли си той. Сякаш не беше неговото тяло.

Слушаше сирените, първо една — две, след това — цяла глутница — виеха някъде иззад пожара. Понякога му се струваше, че са много далеч, понякога — че са на същата улица.

— На същата улица — каза си той, за да се чуе, а гласът му прозвуча толкова отдалеч, като че ли съзнанието му беше отделено от тялото.

Размърда единия си крак, после другия, повдигна глава, изви гръб. Добре че поне преминаващият куршум не беше засегнал гръбнака му и не беше го прекъснал. „Единствената малка подробност е — каза си той — че умираш. С тази голяма дупка и толкова малка болка, умираш, няма мърдане.“ Това също го изненада — че можеше да мисли за това така хладнокръвно.

Отмести поглед от уличната лампа към горящата сграда на съда, чийто покрив вече гореше, после към участъка, където от всеки прозорец бълваха пламъци. „А аз тъкмо бях боядисал стените вътре“ — помисли си той.

Някой стоеше до него. Коленичи. Жена. Възрастна жена.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита тя загрижено.

„Ти си една стара жена — помисли си той. — Всичката тая кръв наоколо и имаш смелост да дойдеш при мен.“

— Не. Не, благодаря — каза той с далечния си глас. — Не мисля, че може да се направи нещо. Освен ако… Улучих ли го? Разбрахте ли? Застрелях ли го?

— Мисля, че падна — каза тя. — Аз съм от съседната къща. До участъка. Не съм съвсем сигурна.

— И, какво… — каза той.

— Къщата ми всеки момент ще се запали. Хората от тази къща… мисля, че някой от тях беше улучен. Мога ли да ви донеса едно одеяло? Малко вода? Устните ви са сухи.

— Сухи ли са? Не. Не, благодаря.

Беше впечатляващо — неговият глас идеше отдалеч, но нейният беше близо, сякаш изобщо не докосваше тъпанчетата му, а сирените…, о, сирените, те виеха високо, дълбоко вътре в главата му. Всичко беше наопаки — той беше извън себе си, а всичко останало беше вътре в него. Забележително. Трябваше да й го разкаже. Тя заслужаваше да го знае. Но когато погледна, тя си беше заминала и той имаше чувството, че при него е бил някакъв призрак. Коя беше причината, че не разбра кога си е отишла? Сирените. Много силни. Писъкът им режеше мозъка му като с нож. Повдигна глава, погледна между двата пожара, надолу, към градския площад, и видя полицейски коли, които завиваха насам, забързани нагоре по улицата, със святкащи лампи. Гледката беше твърде силна. Улицата се завъртя и, за да не повърне, той затвори очи. Само това оставаше. Да се издрайфа, да разкъса още стомаха си и да пукне на място, преди да е видял края на всичко това. Беше голямо чудо, че още не беше повърнал. Отдавна му беше време. Дръж се. Това е единственото, което можеше да направи. Ако щеше да умира, а той знаеше, че това е сигурно, не можеше да се остави да замине точно сега. Не преди да е свършило всичко.

Чу свиренето на гумите им. И когато погледна отново, колите още пружинираха от рязкото спиране, полицаите изскачаха от тях в движение, а сирените постепенно заглъхваха. Един полицай посочи нагоре по улицата към него, всички се втурнаха между двата пожара, закрили лицата си, за да се предпазят от жегата, обувките им кънтяха по тротоара и между тях той съзря Траутман. Всички бяха с оръжие в ръце. Траутман носеше автоматична ловна пушка, която сигурно беше взел от някоя полицейска кола.

После видя, че и Кърн е между тях. Докато бягаше, Кърн говореше на някакъв човек:

— Върни се при колата! Повикай линейка! — сочеше нагоре-надолу, даваше заповеди на другите. — Изкарайте тези хора от тук! Дръпнете ги назад!

Какви хора! Не разбираше. Огледа се и няколко десетки хора се материализираха пред него. Внезапното им появяване го стресна. Гледаха пожара. Лицата им бяха странни. Тълпяха се около него с блеснали погледи, напрегнати тела и когато вдигна ръце, за да се предпази от тях, изпитвайки необясним страх и се готвеше да извика: „Не още!“, полицаите приближиха, преградиха пътя им и направиха кръг около него.

— Момчето — каза той.

— Не говори — каза му Кърн.

— Мисля, че го уцелих — каза той спокойно.

Съсредоточи се и се опита да си представи, че той е момчето.

— Да, улучих го.

— Пази си силите. Не говори. Лекарят идва. Щяхме да пристигнем по-рано, но трябваше да заобиколим пожарите на…

— Чуйте!

— Спокойно. Ти направи, каквото можа. Остави сега на нас.

— Но нали трябва да ви кажа къде е.

— Насам! — изпищя една жена от поляната пред къщата. — Тук, насам! Извикайте лекар!

— Осем човека да дойдат с мен — каза Кърн. — Разпръснете се. Половината от тази страна на къщата, половината — от онази. И внимавайте. Останалите, разпръснете тази тълпа.

— Но той не е там!

Твърде късно.

Кърн и хората му бяха изчезнали.

— Не е там — повтори на себе си той. — Кърн!

Какво му става, че все още не иска да чуе?

По-добре, че не изчака Кърн онази вечер, когато започна преследването, реши той. С Кърн хайката щеше да бъде още по-неорганизирана и хората на Кърн щяха да бъдат избити заедно с останалите.

Траутман не беше казал още нищо. Малкото полицаи, които останаха при него, се стараеха да избягват да гледат към кръвта. Но не и той.

— Не, не и ти, Траутман. На тебе не ти пука от кръвта. Ти си свикнал.

Траутман не отговори, само продължи да го гледа. Единият от полицаите проговори:

— Може би Кърн е прав. Може би трябва да се опиташ да не говориш.

— Разбира се. И аз така казвах на Орвал, когато него го застреляха. Но и той като мене, не искаше да умре без да си каже приказката. Ей, Траутман, успях. Нали ти казах, че ще успея? И си удържах на думата.

— За какво говори той? — попита полицаят. — Не разбирам.

— Погледни го. Виж му погледа — каза друг. — Побъркал се е.

Все така загледан в него, Траутман им направи знак да млъкнат.

— Нали ти казах, че ще го надхитря — гласът му беше като на дете, което е постигнало своето.

Не хареса тона си, но не можеше да спре. Нещо вътре в него напираше, искаше да излезе, да разкрие тайната.

— Беше се скрил ей там, зад онзи пруст, а пък аз бях зад другата къща и усещах, че ме чака аз да тръгна пръв. Школата ти добре го е обучила, Траутман. Направи точно това, на което сте го учили, и така успях да го надхитря.

Раната го засърбя, той я почеса, кръвта рукна отново и той се удиви как беше възможно да продължава да говори по този начин. Знаеше, че трябва да се дави, да произнася с мъка думите, а те извираха от него като безкраен поток, развиваха се като лента, навита на макара.

— Представих си, че съм на негово място. Загряваш ли? Толкова много мислих за него и сега зная какво прави по всяко време. Тогава, когато и двамата стояхме зад къщите, аз си представих какво би направил той, и изведнъж го разбрах какво си мисли — че ще се приближа по улицата, осветена от пожарите, ще заобиколя къщата и ще мина през задния двор и дърветата. Между дърветата, Траутман. Сещаш ли се? Твоята школа го е обучила да се бие срещу партизаните в гората, така че той инстинктивно се насочи към дърветата, поляната и храстите от задната страна. А пък аз, след всичко, което преживях горе с него, в планините, аз по-скоро щях да пукна на място, отколкото да се оставя да ми наложи отново своите условия. Аз наложих моите, помниш ли какво ти казах? Моят град. И ако трябваше да се стигне до това, аз щях да си бъда на моята улица, до моите къщи, осветени от пожара в моята служба. И аз успях. Надхитрих го, Траутман. Забих му един куршум в гърдите.

Траутман още не беше казал нито дума. Изгледа продължително кървищата и раната в стомаха, преди да посочи към тях.

— Това ли? Това ли искаш да ми покажеш. Нали ти казах. Добре сте го обучили. Господи, какви рефлекси.

Някъде в нощта, зад рева на бушуващите пламъци, се разнесе ужасяваща експлозия, която освети цялото небе. Ехото отекна многократно над града.

— Много бързо. Експлодира много бързо — каза възмутен един от полицаите.

— Кое е много бързо?

Кърн излезе иззад къщата и се спусна по наклонената поляна към тротоара.

— Няма го там.

— Знам. Опитах се да ти го кажа.

— Прострелял е някакъв мъж в рамото. Затова пищеше оная жена. Хората ми оглеждат за следи от него. Има кървава диря, която ще проследим — говореше разсеяно и гледаше към заревото в небето над града.

— Какво стана? Каква беше тази експлозия? — попита Тийзъл.

— Господи, едва ли са имали достатъчно време!

— Време за какво?

— Бензиностанциите. Беше запалил две от тях. По радиото чухме, че пожарната е тръгнала натам. Сградите и бензиноколонките били така обхванати от пламъци, че не могли да се доберат и да затворят крановете на бензина. Канели се да спрат електричеството в тази част на града, но се сетили, че ако спрат помпите, ще се получи обратно налягане, огънят ще влезе в главните резервоари и целият квартал ще хвръкне във въздуха. Пратих едно отделение от моите хора да помогнат с евакуацията на хората там. Един от пожарите е в жилищен квартал. Господи, надявам се, че са успели преди експлозията, но остава другата бензиностанция и колко ли жертви ще има, когато всичко това свърши.

Откъм къщата се дочу вик:

— Тръгнал е през детската площадка оттатък!

— Ами тогава недей да крещиш така, за да не чуе, че сме открили следите му.

— Не се притеснявай — каза Тийзъл. — Вече не е там.

— Как можеш да бъдеш сигурен в това. Отдавна лежиш тук. Може да е навсякъде.

— Не, трябва да се поставиш на негово място. Трябва да се слееш с него… Пропълзял е през площадката, прехвърлил се е през оградата и е някъде сред дивите малини, сред трънаците. Аз му се изплъзнах през едни такива трънаци и сега той се опитва да направи същото, но е тежко ранен. Нямаш представа как го боли раната в гърдите. Там има една колиба, която някакви деца са построили, и той пълзи към нея.

Кърн събра въпросително вежди към Траутман и към двамата полицаи.

— Какво му е станало, докато ме нямаше? Какво се е случило?

Единият от полицаите многозначително поклати глава:

— Мисли си, че той е момчето.

— Какво?

— Мръднал е — каза другият.

— Вие двамата го пазете. Искам да не говори — каза Кърн, коленичи до него, — дръж се, докато дойде лекарят. Няма да се забави. Обещавам ти.

— Няма значение.

— Моля те. Опитай.

Чу се звън от камбани и вой на още сирени, когато две големи пожарни коли тромаво излязоха на площада и тежко спряха до полицейските коли. Пожарникарите наизскачаха, облечени в гумирани защитни дрехи, разтичаха се да отварят пожарните кранове и заразвиваха маркучите си.

Откъм къщата се дочу друг вик:

— Минал е право през площадката! Кървавата диря я пресича от край до край! След това започва някакво поле с трънаци!

— Казах ти да не крещиш!

След това, надолу към него — на тротоара:

— Добре, ще проверим. Да видим дали си познал къде е.

— Чакай.

— Ще избяга. Трябва да тръгвам.

— Не. Чакай. Трябва да ми обещаеш нещо.

— Нали ти обещах, лекарят идва. Обещавам ти.

— Не. Нещо друго. Трябва да ми обещаеш. Когато го намерите, искам да бъда там, за да видя края. Имам това право. Достатъчно много преживях, за да изпусна края.

— Толкова ли го мразиш?

— Изобщо не го мразя. Нищо не разбираш. Той иска това. Той иска аз да присъствам.

— Господи! — Кърн погледна с изумление към Траутман и към останалите. — Господи!

— В момента, в който го улучих, не го мразех повече. Просто изпитвах съжаление.

— Е, да, разбира се.

— Не, не защото и той ме улучи. Няма никакво значение, дали ме е улучил или не. Пак щях да съжалявам. Обещай ми, че ще направиш така, че да присъствам на края. Дължа му го. Трябва да бъда с него за края.

— Господи!

— Обещай ми!

— Добре.

— Не ме лъжи. Знам какво си мислиш — толкова тежко съм ранен, че не мога да бъда преместен до онова поле.

— Не те лъжа — каза Кърн. — Трябва да вървя.

Стана, махна на хората си до къщата, те дойдоха при него, разпръснаха се във верига и тръгнаха боязливо нагоре по улицата към площадката и полето зад нея.

Всички, освен Траутман.

— Без теб, нали, Траутман? — каза Тийзъл. — Не искаш да се замесваш в това, нали? Не мислиш ли, че трябва да видиш? Не мислиш ли, че трябва да си там и да видиш как хитрата сврака влиза с двата крака?

Когато Траутман най-сетне заговори, гласът му беше сух, както може би са били сухи мебелите в съда, които са пламнали като прахан.

— Много ли ти е зле?

— Нищо не чувствам. Или не. Пак бъркам. Тротоарът е омекнал.

— О!

Още една страхотна експлозия запали небето над града. Траутман погледна натам безизразно. Втората бензиностанция.

— Още една точка за твоето момче — каза Тийзъл. — Господи, вярно е, школата ви добре го е обучила. Няма съмнение.

Траутман погледна към пожарникарите, които заливаха пламъците в сградите на съда и полицията, после към дупката с разкъсани краища в стомаха на Тийзъл и очите му леко проблеснаха. Вкара патрон в патронника на пушката и се отправи нагоре по поляната, към задната страна на къщата.

— Какво си намислил? — попита Тийзъл.

Но вече знаеше.

— Чакай!

Никакъв отговор. Гърбът на Траутман, осветен от пламъците, се отдалечаваше към сенките встрани от къщата.

— Чакай! — извика Тийзъл с паника в гласа. — Не можеш да направиш това! — извика той. — Не е твоя работа!

Както Кърн преди, и Траутман изчезна.

— Чакай, мамка му! — изрева Тийзъл.

Обърна се по корем, с длани на тротоара.

— Трябва да бъда там! Трябва аз да свърша тази работа!

Вдигна се на ръце и колене, закашля се и кръвта рукна от стомаха му на тротоара. Двамата полицаи го сграбчиха и го натиснаха надолу.

— Трябва да си почиваш — каза единият. — Успокой се.

— Остави ме на мира! Казвам ти!

Сборичкаха се, за да го усмирят. Той беснееше.

— Имам това право! Аз започнах всичко!

— По-добре да го оставим да отиде. Ако продължава да се съпротивлява, раната му ще се разкъса още повече.

— Погледни колко кръв има по мене. Колко ли още му е останала?

„Колкото трябва — помисли си Тийзъл. — Колкото трябва.“ Отново се изправи с мъка на ръце и колене, стъпи на единия си крак, след това на другия и се приготви да се изправи. В устата си усещаше соления вкус на кръв. „Аз започнах това, Траутман — мислеше си той. — Той е мой. Не е твой. Той иска мен.“

Напъна се, изправи се, направи крачка и спря, мъчейки се да запази равновесие. Ако паднеше, знаеше, че никога повече нямаше да може да се изправи. Трябваше да се задържи прав и да запази равновесие, докато премине през поляната към къщата. „Сигурен съм, Траутман — мислеше той. — Той иска мен. Не теб. Мен.“