Дейвид Морел
Първа кръв (19)

5

„Момчето нямаше голяма преднина“ — разсъждаваше Тийзъл, докато той и хората му си пробиваха път през дървета и храсти, водени от кучетата. Момчето избяга от затвора в шест и половина, мръкна се в осем и половина и в тези планини не би могло да се отдалечи много, час, най-много два при тези обстоятелства. Сигурно е продължило при изгрев, също като тях, което правеше всичко четири часа преднина. Но пред вид някои други неща, преднината беше вероятно два часа, а може би и по-малко — беше гол и това щеше да го забави, не познаваше местността, така че от време на време щеше да навлиза в стръмни клисури и дълбоки падини без изход и щеше да загуби още време, докато намери правилния път.

Освен това нямаше храна, следователно щеше да се измори бързо, а това щеше да го забави още и да скъси разстоянието между тях.

— Преднината му със сигурност е по-малко от два часа — каза Орвал, бягайки. — Всъщност, не повече от един. Виж кучетата. Миризмата му е толкова прясна, че те дори не се навеждат към земята.

Орвал беше пред Тийзъл и останалите, бягаше с кучетата, ръката му — изопната, сякаш беше продължение на общия повод и Тийзъл едва успяваше да прескача с препъване храстите, за да може да го следва. Имаше нещо нелепо в това — един седемдесет и две годишен човек да налага темпото и да ги слага в джоба си. Но Орвал пробягваше пет мили всяка сутрин, пушеше само по четири цигари на ден и никога не пиеше, докато Тийзъл пушеше по кутия и половина, бирата пиеше на каси и не беше тренирал от години. Дори това, че успяваше да следва Орвал, беше нещо. Дишаше толкова дълбоко и учестено, че дробовете му пламнаха, прасците му се схванаха, но поне вече не бягаше така тромаво, както в самото начало. В морската пехота се беше боксирал и там се беше научил как да тича на тренировки. Тялото му отдавна беше отвикнало и той отново трябваше да се научи на равния, бърз и удобен ритъм, леко приведен напред, като оставя инерцията на тялото си да води краката му и те да го движат напред без да пада. Постепенно той го налучка и затича по-бързо, с по-голяма лекота, болките намаляха и в него се надигна едно удоволствие от полаганото усилие.

За последен път се беше чувствал така преди пет години, когато дойде от Луивил, за да стане началник на полицията в Мадисън. Градът не беше се променил много, но все пак тогава изглеждаше различен. Старата тухлена къща, в която беше израснал, дървото в двора, на което баща му беше закачил люлка, надгробните плочи на родителите му — споменът за тях беше отслабнал и избледнял като черно-бяла фотография през годините, които той бе прекарал далеч от тях. Но сега те отново имаха измерение, бяха зелени, кафяви, червени, а надгробните плочи — от виолетов мрамор.

Не беше се надявал, че посещението на гробовете щеше да го подтисне тъй много при завръщането му. Бебето момиченце, всъщност зародиш, в найлонова торба до краката на майка си в ковчега. Двете тела отдавна се бяха превърнали в прах. И само защото тя беше католичка. Плодът тровеше организма й, църквата не разреши аборт, тя разбира се, се подчини и умря заедно с бебето си. Това стана, когато той беше на десет години и така и не разбра защо баща му престана да ходи на църква оттогава. Баща му, който се опитваше да му бъде същевременно и майка, го учеше да използва оръжие, да лови риба, да си кърпи чорапите, да си готви, да чисти къщата, да пере дрехи и го направи самостоятелен отрано, сякаш беше предусещал, че ще го застрелят в гората три години по-късно. След това го отгледа Орвал, след това — Корея и Луивил, а накрая, на 35 годишна възраст, се завърна у дома.

Само че това не беше вече негов дом, а просто мястото, където беше израснал и в оня първи ден, докато обикаляше познатите места, той изведнъж осъзна, че е изживял близо половината от живота си. Съжаляваше, че се е върнал и за малко не се обади в Луивил, за да види дали не може да се върне на работа там. Накрая той отиде в една кантора за продажба на недвижими имоти точно преди да затворят и заедно с посредника отидоха да огледат някои от местата за продажба или за даване под наем. Но всички къщи и апартаменти, които огледаха, бяха все още заети и той не можеше да си представи, че ще живее сам в някоя от тях. Посредникът му даде един списък със снимки да го разгледа преди да заспи, и докато го прелистваше в малката си хотелска стая, той откри мястото, от което се нуждаеше — лятна къща в хълмовете извън града, с поток отпред, с дървен мост и склон отзад, гъсто обрасъл с гора. Прозорците бяха изпочупени, покривът беше хлътнал, а прустът отпред — порутен. Боята беше напукана и олющена, а кепенците — изпочупени и висящи на пантите си.

Купи я на другия ден и през следващите дни, нощи и седмици бе най-заетият човек в света. От осем до пет реорганизираше кората си, интервюираше тези, които вече бяха на работа, уволни онези, които не искаха нощем да се упражняват на стрелбището или да ходят във вечерното училище на щатската полиция, взе си хора, които не се плашеха от извънредна работа, изхвърли остарялата апаратура и купи нова и довърши занемарената операция, която неговият предшественик беше оставил, когато умря на стълбите пред къщата си от инфаркт. След това от пет до времето, когато падаше и заспиваше, работеше в къщата си: поправи покрива, смени стъклата на прозорците и ги маджунира, вдигна нов пруст и го боядиса в ръждив цвят, за да изглежда добре на фона на зелените дървета. Непотребната дървения, която свали от покрива и пруста, използваше да си кладе огън на двора, всяка вечер сядаше до него, готвеше си и ядеше чили със свинско, пържола с печени картофи или хамбургери. Никога преди това храната не му се беше услаждала толкова, не беше спал по-здраво, тялото му не беше се чувствало по-бодро, гордееше се с мазолите на ръцете си, болките в ръцете и в краката му се превръщаха в сила и той се движеше с лекота. Това продължи три месеца и след това работата по къщата свърши, за известно време той довършваше някои дребни неща, но после се заредиха вечерите, в които нямаше нищо за правене и той излизаше да пие но някоя бира или се застояваше на стрелбището, или се прибираше в къщи — да гледа телевизия и да пие бира. После се ожени, но и това свърши и сега той се носеше между дърветата, по тревата, с хриптящ дъх, потен и се чувстваше толкова добре, че се зачуди защо изобщо е спрял да обръща внимание на себе си.

Кучетата лаеха отпред и Орвал с дълги крачки бягаше наравно с тях. Полицаите се мъчеха да не изостават от Тийзъл, той се стараеше да не изостава от Орвал и настъпи един момент, в който, докато бягаше през тревата под прежурящото слънце, размахал ръце и крака в бърз, постоянен ритъм, той почувства, че би могъл да продължи така с дни. Изведнъж Орвал се втурна още по-бързо напред и Тийзъл не можеше да го следва повече. Краката му натежаха. Радостното чувство го напусна.

— По-бавно, Орвал! — но Орвал продължаваше напред с кучетата.