Алексей Толстой
Аелита (9)

Марс

Когато Лос и Гусев излязоха от апарата, видяха тъмносиньо, сякаш бурно море, ослепително и бездънно небе.

Пламтящото космато слънце се бе издигнало високо над Марс. Потоците кристалносиня светлина бяха прохладни и прозрачни — от рязката черта на хоризонта до зенита…

— Слънцето им е весело — каза Гусев и кихна, толкова ослепителна беше светлината в тъмносините висини. Нещо ги пробождаше в гърдите, кръвта биеше в слепоочията, но се дишаше леко — въздухът беше лек и сух.

Апаратът беше легнал върху оранжевопортокалова плоска равнина. Хоризонтът изглеждаше съвсем близък, с ръка да го пипнеш. Цялата почва беше покрита с големи пукнатини. Навред из равнината се изправяха високи кактуси, същински разклонени свещници, които хвърляха резки лилави сенки. Подухваше сух ветрец.

Лос и Гусев дълго се озъртаха, после тръгнаха из равнината. Беше необичайно леко да се върви, макар краката да затъваха до глезените в ронливата почва. Лос заобиколи висок дебел кактус и посегна към него. Щом го докосна, растението затрептя сякаш от вятър и кафеникавите му месести израстъци се протегнаха към ръката. Гусев го срита с ботуша си до корена — ама че гадост! — кактусът падна и заби бодличките си в пясъка.

Вървяха около половин час. Пред очите им се разстилаше все същата оранжева равнина — кактуси, лилави сенки, пукнатини. Те свърнаха на юг и сега слънцето ги огряваше отстрани. Лос започна да се взира, сякаш обмисляше нещо, внезапно спря, клекна и се удари по коляното:

— Алексей Иванович, та почвата е разорана.

— Какво говорите?

Наистина сега ясно се виждаха широките полузасипани бразди на оранта и правилните редове с кактуси. След няколко крачки Гусев се спъна в каменна плоча, върху която беше завинтена голяма бронзова халка с парче въже на нея. Лос се почеса по брадичката, очите му светеха:

— Алексей Иванович, нищо ли не разбирате?

— Ами, виждам, че сме сред полето.

— А тази халка за какво е?

— Един дявол знае защо са я завинтили.

— Ами за да връзват шамандурата. Виждате ли тези миди? Ние сме на дъното на пресъхнал канал.

Гусев каза:

— Да, наистина… С водата тук са зле.

Те завиха на запад, като се движеха напряко през браздите. Далече над полето се издигна и полетя, конвулсивно размахваща криле, голяма птица с виснало като на оса тяло. Гусев се спря, посегна към револвера. Но птицата се издигна нагоре, блесна в гъстата синева и се скри зад близкия хоризонт.

Кактусите ставаха все по-гъсти, по-високи и едри. Налагаше се внимателно да се промъкват през жилавия им бодлив гъсталак. Под краката им се стрелкаха животни, подобни на каменни гущери — многокраки, яркооранжеви, с назъбени гръбчета. На няколко пъти в гъсталака на клонестата гора се плъзваха и мятаха настрани някакви настръхнали кълба. Тук се движеха предпазливо.

Кактусите свършиха край тебеширенобял полегат бряг. Той беше покрит със стари дялани плочи. В пукнатините и в процепите между плочите висяха изсъхнали снопчета мъх. На една от тези плочи имаше завинтена халка, каквато видяха и сред полето. Гърбатите гущери спокойно дремеха на припек.

Лос и Гусев се изкатериха нагоре по склона. Оттук се виждаше същата хълмиста равнина, но по-бледопортокалова. Тук-таме бяха пръснати горички от купчини камъни, очертания на развалини. Далече на запад се издигаха острите и назъбени върхове на планинска верига, които приличаха на застинали огнени езици.

— Да се връщаме, трябва да хапнем и да си починем — каза Гусев, — само ще капнем, тук няма жива душа.

Те постояха още малко. Равнината беше толкова пустинна и печална, че сърцето ти се свиваше.

— Да, виж къде се озовахме — каза Гусев.

Те се спуснаха по склона, тръгнаха към апарата, но дълго се лутаха между кактусите, докато го открият.

Изведнъж Гусев прошепна:

— Ето го!

С привично движение той измъкна револвера от кобура.

— Хей! — викна той. — Ти там до апарата, твойта вяра. Ще стрелям!

— На кого викате?

— Виждате ли, ето там блести апаратът?

— Да, сега го виждам.

— А там, малко по-надясно, седи нещо.

Най-сетне и Лос видя, те се затичаха към апарата, като се препъваха. Седналото до апарата същество се отмести, заскача между кактусите, разпери дългите си ципести криле, отскочи и се издигна с трясък. Описа дъга и полетя над хората. Беше същото онова, което те преди малко бяха взели за птица. Гусев насочи дулото, за да се опита да улучи летящия звяр. Лос му изби оръжието и извика:

— Да не си се побъркал! Това е марсианец!

Гусев вирна глава и с отворена уста зяпна удивителното същество, описващо кръгове в синьото небе. Лос извади носната си кърпичка и взе да маха на странната птица.

— Мстислав Сергеевич, внимавайте, да не вземе да ни стовари нещо отгоре.

— А аз ви казвам да приберете револвера.

Голямата птица се снижаваше. Сега вече ясно се виждаше човекоподобното същество в седлото на летателния апарат. Тялото на седналия висеше от кръста надолу във въздуха. На нивото на раменете му се размахваха две подвижни извити крила. Отпред под тях се въртеше диск — може би въздушна перка. Зад седлото се виждаше опашка с разперени вилкообразни рули. Целият апарат беше гъвкав и подвижен като живо същество.

Ето той се гмурна надолу и полетя по ръба на оранта — с едното крило надолу, другото — нагоре. Показа се главата на марсианеца — беше с яйцевидна шапка с козирка. Носеше очила. Лицето му беше керемидено, тясно, сбръчкано, с остър нос. Той отваряше голямата си уста и пищеше нещо. Замаха бързо-бързо с крила, сниши се, затича по нивата и скочи на тридесетина крачки от хората.

Марсианецът беше висок колкото среден на ръст човек, беше облечен с широко жълто яке. Тънките му крака бяха стегнато омотани над коленете. Той сърдито сочеше съборените кактуси. Но щом Лос и Гусев тръгнаха към него, бързо скочи в седлото, закани им се с пръст, излетя почти без засилване и веднага пак кацна, като не спираше да крещи с пискливия си тънък глас и да сочи съборените растения.

— Чуден човек, сърди се — каза Гусев и викна на марсианеца: — Какво си се разкрещял, кучи сине. Ела при нас, няма да те обидим…

— Алексей Иванович, стига сте ругали, той не разбира руски. Седнете, иначе няма да се приближи.

Лос и Гусев седнаха върху горещата почва. Лос започна да показва, че иска да яде и пие. Гусев запали цигара и се изплю. Марсианецът ги погледа, престана да вика, но все така сърдито ги заплашваше с дългия си като молив пръст. После отвърза една торба от седлото си, хвърли я към хората, издигна се, кръжейки, на голяма височина и се скри зад хоризонта.

В торбата имаше две метални кутии и плосък съд с течност. Гусев отвори кутиите — в едната имаше миризливо желе, в другата — пихтиести парчета, подобни на локум. Гусев ги помириса.

— Пфу, вижте какво ядат!

Той свали от апарата кошницата с продуктите, събра сухи парчета от кактус и ги запали. Издигна се лек дим, кактусите тлееха, но даваха силна жар. Затоплиха консерва със сланина, сложиха яденето върху чиста кърпа. Ядяха лакомо, едва сега почувствували страшния глад.

Слънцето беше застинало над главите им, вятърът бе утихнал, беше горещо. По оранжевите буци пълзеше многокрако животинче. Гусев му хвърли парченце захар. То вдигна триъгълната си рогата глава и сякаш се вкамени.

Лос поиска цигара, легна, подпря с ръка бузата си — пушеше и се усмихваше.

— Алексей Иванович, знаете ли откога не сме яли?

— От снощи, Мстислав Сергеевич, защото преди полета си хапнах картофи.

— Мили приятелю, с вас не сме хапвали от двадесет и три или двадесет и четири дни.

— Колко?

— Вчера в Петроград беше осемнадесети август, а днес там е единадесети септември — такива ми ти работи.

— Ако щете ми откъснете главата, но това не мога да го разбера, Мстислав Сергеевич.

— Да ви призная честно, самият аз не разбирам защо е така. Ние излетяхме в седем. Виждате, че сега е два часът след обяд. Според този часовник ние сме напуснали Земята преди деветнадесет часа. А според часовника ми, който остана в работилницата, е изминал месец. Сигурно сте забелязали — когато пътувате с влак и той спре, тогава вие или се събуждате от неприятно усещане, или нещо ви мъчи насън. Това е така, защото, щом вагонът спре, скоростта се забавя в цялото ви тяло. Когато се намирате в пътуващия вагон и сърцето ви бие по-бързо, и часовникът ви върви по-бързо, отколкото ако сте в неподвижен вагон. Разликата е неуловима, защото скоростите са много малки. Нашият полет е друга работа. Почти половината път сме изминали със скоростта на светлината. Сега вече разликата е осезаема. Докато сме летели в безвъздушното пространство, туптенето на сърцето, въртенето на часовниковата стрелка, движението на частиците в клетките на тялото не са се променили едно спрямо друго, те са представлявали едно цяло с апарата, всичко се е движило в единен ритъм с него. Но ако скоростта е превишавала петстотин хиляди пъти скоростта на движението на тялото в земни условия, то скоростта на туптенето на сърцето ми — един удар в секунда според часовника, който се намира на апарата — се е увеличила също петстотин хиляди пъти, или сърцето ми е туптяло по време на полета с петстотин хиляди удара в секунда според часовника ми, останал в Петроград. По туптенето на сърцето, по движението на стрелките на хронометъра в джоба ми, по усещанията на цялото ми тяло пътят ни е продължил деветнадесет часа. И те наистина са деветнадесет. Но ако съдим по туптенето на сърцето на питерския жител, по движението на стрелките на Петропавловския събор, от деня на нашето излитане са изминали повече от три седмици. По-нататък ще може да се построи голям апарат, да го снабдят със запаси от храна, кислород и ултралидит за половин година и да го предложат на някой чудак: ако не ви харесва да живеете в нашето време, искате ли да живеете след сто години? За целта е нужно само да се запасите с търпение за половин година, да постоите в тази кутия — но затова пък ви чака такъв живот! Ще прескочите цял век. Ще ви изпратят със светлинна скорост за половин година в междузвездното пространство. Ще поскучаете, ще си пуснете брада, а когато се върнете, на Земята вече ще е златният век. Навярно някога така и ще бъде.

Гусев цъкаше, ахкаше и много се чудеше:

— Мстислав Сергеевич, как мислите, няма ли да се отровим от това питие?

Той извади със зъби запушалката на марсианската манерка, опита с език течността и плю: може да се пие. Глътна си и се изкашля.

— Нещо като мадейра.

Лос също опита: течността беше гъста, сладникава, със силен аромат на цветя. Докато я опитваха, изпиха половината манерка. По жилите им се разля топлина и особена лека сила, но главата остана ясна.

Лос стана, протегна се и се разкърши — беше му хубаво, леко и малко чудно под това чуждо небе, удивително и чудно. Сякаш прибоят на звездния океан го беше изхвърлил тук и той отново се бе родил в този непознат, нов живот.

Гусев занесе кошницата в апарата, завинти плътно люка и бутна шапката на темето си.

— Мстислав Сергеевич, толкова е хубаво, не съжалявам, че тръгнах.

Решиха отново да идат към склона и да поскитат из хълмистата равнина до вечерта.

Разговаряйки весело, те поеха между кактусите, като понякога ги прескачаха с дълги, леки скокове. Скоро през гъсталака се бялнаха камъните на крайбрежната стръмнина.

Изведнъж Лос спря. По гърба му полази тръпка на отвращение. На три крачки от него, досами земята, изпод лъщящите стъбла, го гледаха големи колкото на кон очи, полускрити от червеникави клепачи. Гледаха го втренчено, с дива злоба.

— Какво става? — попита Гусев и също видя очите. И без да се замисля, тутакси стреля в тях — вдигна се прах. Очите изчезнаха. — Ама че гадина! — Гусев се обърна и още веднъж стреля в кафеникавото тлъсто тяло, покрито с редки ивици, бягащо стремително на тънки паешки крака. Това беше огромен паяк, като тези, които на Земята се срещат само на дъното на дълбоките морета. Той се скри в гъсталака.