Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Древната песен

Аелита, Ихошка и Лос летяха с четирикрилата лодка към планините на Лизиазира.

Приемателят на електромагнитните вълни — това беше мачтата със стърчащите жици — работеше непрекъснато. Аелита се беше навела над малкия екран, слушаше, взираше се.

Трудно беше да се ориентираш в отчаяните призиви, телефонограми, викове, тревожни запитвания, които летяха, въртяха се в магнитните полета на Марс. Все пак стоманеният глас на Тускуб почти непрекъснато нареждаше, разцепваше целия този хаос, владееше го. В огледалцето се мяркаха сенките на разбунения свят.

Няколко пъти сред бъркотията от звуци Аелита долавяше странен глас, който викаше проточено:

„Другари, не слушайте тия, дето ви подстрекават… Не ни трябват никакви отстъпки… на оръжие, другари, настъпи последният час… Цялата власт в ръцете на съв… съв…“

Аелита се обърна към Ихошка.

— Твоят приятел е смел и дързък, той е истински Син на небето, не се страхувай за него.

Ихошка тропна с крака като коза и тръсна червената си коса. Аелита успя да разбере, че бягството им е останало незабелязано. Тя свали слушалките от ушите си. Изтри с пръсти запотеното стъкло на илюминатора.

— Погледни — каза тя на Лос, — след нас летят ихи.

Лодката летеше на голяма височина над Марс. От двете й страни в ослепителна светлина летяха с ципестите си криле две извиващи се, покрити с кафеникава козина проскубани животни. Кръглите им глави с плоски зъбати клюнове бяха обърнати към прозорчетата. Щом видя Лос, едното се стрелна и изчатка по стъклото със зъбатата си паст. Лос отметна глава, Аелита се засмя.

Отминаха Азора. Сега под тях бяха острите скали на Лизиазира. Лодката се спусна надолу, прелетя над езерото Соам и кацна върху надвиснала над пропастта просторна площадка.

Лос и механикът вкараха лодката в пещерата, вдигнаха на рамо кошниците и заслизаха след жените по едва забележима в скалите, изтрита от древността стълба, която водеше надолу към теснината. Отпред леко и бързо вървеше Аелита. Тя се хващаше за скалните издатини и внимателно се взираше в Лос. Изпод огромните му крака отхвърчаха камъни, отекваха в пропастта.

— Оттук е минал онзи магацитъл, който носел пръчка с вързана прежда — каза Аелита. — Сега ще видиш мястото, където са горели кръговете на свещените огньове.

В средата на пропастта стълбата навлезе в една скала, в тесен тунел. От тъмнината лъхаше влага. Лос с мъка се движеше между полираните му стени, като се навеждаше и отъркваше с рамене камъните. Той напипа рамото на Аелита и веднага усети на устните си дъха й. Прошепна на руски: „Скъпа.“

Тунелът завърши с полуосветена пещера. Навсякъде проблясваха базалтови колони. В дъното й се издигаха леки кълба пара. Някъде ромолеше вода, от незабележимите в дълбочината сводове монотонно капеха капки.

Аелита вървеше отпред. Черното наметало и островърхата й качулка се плъзгаха над езерото, понякога изчезваха зад облаците пара. От тъмнината се чу гласът й: „По-внимателно“, и тя се появи на тясната стръмна арка на древен мост. Лос почувствува как сводът на моста затрепери под краката му, но той гледаше само към лекото наметало, плъзгащо се в полумрака.

Ставаше все по-светло. Над главите им заблестяха кристали. Пещерата свърши с колонада от ниски каменни стълбове. Зад тях се виждаше осветената от вечерното слънце перспектива на скалистите върхове и планинските водохранилища на Лизиазира.

От другата страна на колонадата се простираше широка тераса, покрита с ръждив мъх. Краищата й свършваха отвесно. Едва забележими стълбички и пътечки водеха нагоре, към пещерния град. На средата на терасата се намираше наполовина потъналият в почвата и обрасъл с мъх Свещен праг. Това беше масивен саркофаг от злато. Върху четирите му страни имаше грубо изсечени зверове и птици. Отгоре бе изобразен спящ марсианец: едната си ръка бе пъхнал под главата, а с другата притискаше към гърдите си ула. Останки от рухнала колонада обкръжаваха тази чудна скулптура.

Аелита падна на колене пред Прага и целуна сърцето на спящия. Когато се изправи, лицето й бе замислено и кротко. Иха също приседна в краката на спящия, прегърна ги и притисна лицето си към тях.

Отляво, в стената, сред полуизтрити надписи, се виждаше триъгълна златна вратичка. Лос разчисти мъха и с мъка я отвори. Това беше древното жилище на пазителя на Прага — малка пещеричка с каменни пейки, огнище и ложе, издълбано в гранита. Внесоха вътре кошниците. Иха покри пода с рогозки, постла легло за Аелита, наля масло във висящия от тавана светилник и го запали. Механикът отиде да пази крилатата лодка.

Аелита и Лос бяха седнали на ръба на бездната. Слънцето залязваше зад острите върхове. От планините се проточиха дълги, резки сенки, които се пречупваха в цепнатините на клисурите. Мрачен, безплоден и див беше този край, където някога древните аоли се спасявали от хората.

— Едно време планините били покрити с растителност — каза Аелита, тук пасели стада хаши и в теснините бучали водопади. Тума умира. Затваря се кръгът на дълги, дълги хилядолетия. Може би ние сме последните, ще си отидем и Тума ще опустее.

Аелита замълча. Слънцето се скри наблизо, зад драконовия хребет на скалите. Яростната кръв на залеза заструи нагоре, към виолетовата тъмнина.

— Но сърцето ми казва друго — Аелита стана и тръгна по ръба на пропастта, като събираше снопчетата сух мъх и съчки. Вдигна ги в единия край на наметалото си, върна се при Лос, подреди клончетата, донесе светилника от пещерата, коленичи и запали сухите треви. Огънят запращя и се разгоря.

Тогава Аелита извади изпод наметалото си малка ула, седна, подпряла лакти на коленете си, и дръпна струните. Те звъннаха нежно като пчели. Аелита вдигна глава към изникващите от нощната тъма звезди и запя тихо с нисък, тъжен глас:

Събери сухи треви, животински тор и отчупени клони,

подреди ги прилежно,

удари камък о̀ камък — ти, жено, предводителко на двете души.

Изсечи искра и ще пламне огън.

Седни край огъня и протегни ръце към пламъка.

Твоя мъж е седнал от другата страна на танцуващите огнени езици.

През устремилия се към звездите дим

очите на мъжа се взират в тъмнината на твоята утроба,

в дъното на душата ти.

Очите му са по-ярки от звездите, по-парещи от огъня,

по-смели от фосфоресциращите очи на ча.

Помни, слънцето ще се превърне в угаснал въглен,

ще изчезнат звездите от небето,

над света ще угасне злото око на Талцетъл.

Но ти, жено, седиш, протегнала ръце към огъня на безсмъртието,

и слушаш гласовете на жадуващите да се събудят за живот,

гласовете от тъмнината на твоята утроба.

Огънят догаряше. Аелита опря улата на коленете си и се загледа във въглените — червената им жар осветяваше лицето й.

— Според древния обичай — каза тя строго — онази жена, която изпее на мъж песента на улата, става негова съпруга.