Алексей Толстой
Аелита (26)

Лос остава сам

— Революция, Мстислав Сергеевич. Целият град е с краката нагоре. Ама че смехория!

Гусев стоеше сред библиотеката. В обикновено сънените му очи играеха весели искрици, носът му се бе вирнал, мустаците му стърчаха. Беше пъхнал ръцете си дълбоко в кожения колан.

— Вече всичко съм натоварил в лодката: продукти, гранати. Пушчица тяхна намерих. Приготвяйте се бързо, оставете книгата, да отлитаме.

Подвил крака, Лос седеше в единия край на дивана и гледаше с невиждащ поглед Гусев. Вече повече от два часа той чакаше обичайното идване на Аелита, отиваше до вратата, ослушваше се — в стаите на Аелита беше тихо. Сядаше в единия ъгъл на дивана и чакаше да чуе стъпките й. Знаеше, че леките й стъпки ще отекнат в него като гръм небесен. Тя ще влезе както винаги по-прекрасна, по-изумителна, отколкото си бе представял, ще мине под озарените горни прозорци; черната й рокля ще се плъзне по огледалния под. И ще трепне всичко в него. Вселената на душата му ще трепне и ще замре като пред буря.

— Да нямате треска, Мстислав Сергеевич? Какво сте се вторачили? Казвам да отлитаме, всичко е готово, искам да ви провъзглася за марском^[1]. Чиста работа.

Лос наведе глава — Гусев така беше впил очи в него. Попита тихо:

— Какво става в града?

— Дявол ги знае. Улиците пълни с народ — тълпи, ревове. Чупят прозорците.

— Алексей Иванович, идете, но се върнете още тази нощ. Обещавам да ви подкрепя във всичко, което искате. Правете революция, назначавайте ме за комисар, а ако потрябва — даже ме разстреляйте. Но днес, умолявам ви, оставете ме на мира. Съгласен ли сте?

— Добре — каза Гусев, — ех, от тях идва цялата бъркотия, кучета ги яли, — и на седмото небе да се качиш, и там ще намериш жена. Пфу! Ще се върна в полунощ. Ихошка ще огледа, да не ме види някой и да докладва за мен.

Гусев излезе. Лос отново взе книгата и се замисли:

„Как ли ще свърши? Ще ме отмине ли бурята на любовта? Не, няма да ме отмине“. Радва ли се той на това чувство на напрегнато, гибелно очакване, че още миг и ще се разлее някаква невероятна светлина? Нито радост, нито мъка, нито сън, нито жажда, нито успокоение… Онова, което усеща, когато Аелита е до него, е сякаш, че приема живота в ледената самота на своето тяло. Животът се влива в него по огледалния под, под сияещите прозорци. Но нали и това е сън. Нека се случи онова, за което жадува. И тогава в нея, в Аелита, ще се зароди живот. Тя ще бъде изпълнена с осъщественото, с трепетна плът. А за него отново ще настъпят мъка и самота.

Никога досега Лос не беше усещал толкова ясно безнадеждната жажда за любов, никога досега не беше разбирал така добре тази измама на любовта, тази страшна подмяна на самия себе си с жена: това беше проклятието на мъжкото същество. Ще разтвориш обятия, ще разпериш ръце от звезда до звезда — ще очакваш и ще приемаш жената. Тя ще вземе всичко и ще живее. А ти, любовникът и бащата, ще останеш като безплътна сянка, разперила ръце от звезда до звезда.

Аелита беше права: през това време той напусто научи толкова много неща, съзнанието му се бе разтворило твърде широко, за да познае всичко. Той беше син на Земята — в тялото му още течеше гореща кръв, все още целият беше изпълнен с тревожни семена на живота. Но разумът му го бе изпреварил с хиляди години: тук, в тази чужда страна, той беше научил онова, което не биваше още да знае. Разумът се бе разтворил и зейнал като ледена пустиня. Какво му бе разкрил разумът? Пустиня и там, отвъд границата й, нови тайни.

Накарай птицата, запяла от нежен възторг и затворила очи в горещия слънчев лъч, да разбере поне мъничко от човешката мъдрост — и птицата ще падне мъртва.

Отвън се чу продължителното изсвирване на отлитащата лодка. След това в библиотеката се показа главата на Ихошка.

— Сине на небето, елате да обядвате.

Лос забърза към столовата — бяла кръгла стая, където през тези дни обядваше с Аелита. Тук беше горещо. Цветята във високите вази до колоните излъчваха тежка задуха. Криейки зачервените си от плач очи, Иха каза:

— Ще обядвате сам, Сине на небето — и покри прибора на Аелита с бели цветя.

Лос потъмня. Мрачно седна до масата. Не се докосна до яденето — само ронеше хляба и изпи няколко чаши вино. От огледалния купол над масата, както винаги на обед, се разнесе лека музика. Лос стисна зъби.

Издълбоко от купола се лееха два гласа — струнен и духов: те се събираха, преплитаха се, пееха за несбъднатото. При високите замиращи звуци се разделяха — и ето ниските звуци вече зовяха от гроба с тъгуващи гласове — викаха, развълнувано се преливаха и отново пееха за срещата, доближаваха се, въртяха се като в много стар валс.

Лос седеше и стискаше в ръка тясната чаша. Иха се потули зад колоната, вдигна полите си и скри лице в тях — раменете й се тресяха. Лос хвърли салфетката и стана. Тъжната музика, задухата от цветята, ароматното вино — всичко беше съвсем напусто.

Той се приближи до Иха.

— Мога ли да видя Аелита?

Без да повдигне лице, Иха тръсна червената си коса. Лос я хвана за рамото.

— Какво се е случило? Болна ли е? Трябва да я вида.

Иха се измъкна под лакътя на Лос и избяга. На пода до колоната остана изпусната от нея снимка. На мократа от сълзи фотография се виждаше Гусев с пълна бойна униформа — сукнен шлем, ремъци на гърдите, едната ръка върху дръжката на сабята, в другата револвер, отзад — избухващи гранати и надпис: „На прелестната Ихошка за вечен спомен.“

Лос захвърли снимката, излезе от къщата и закрачи по ливадата към горичката. Правеше огромни скокове, но не го забелязваше и си мърмореше:

— Щом не иска да ме види — не ми и трябва. Да попаднеш в друг свят — такова героично усилие, — за да седиш в единия ъгъл на дивана и да чакаш: но кога, кога най-сетне ще влезе жената… Лудост! Душевна болест! Гусев е прав — треска. „Упоен от нещо.“ Да чакаш нежен поглед като светопреставление… По дяволите!

Мислите жестоко го нараняваха. Лос изохкваше като при зъбобол. Без да преценява силата си, подскачаше високо във въздуха, при падането едва се задържаше на крака. Бялата му коса се развяваше. Той люто се ненавиждаше.

Дотича до езерото. Водата беше огледална, по черносинята й повърхност пламтяха слънчеви петна. Беше задушно. Лос стисна главата си и седна на един камък.

От прозрачната глъбина на езерото бавно изплуваха пурпурни риби, мърдаха влакната на дългите си игли и гледаха равнодушно Лос с воднистите си очи.

— Чувате ли, риби, опулени, глупави риби — тихо каза Лос, — аз съм спокоен, с ясен разум. Любопитството ме измъчва, изгаря ме — да я прегърна, когато влезе с черната си рокля. Да чуя как ще затупти сърцето й… Тя сама със странно движение ще се притисне към мен… Аз ще гледам как очите й ще подлудеят… Ето, вижте, риби — аз спирам, млъквам, не мисля, не искам. Стига. Нишката е скъсана — край. Утре отивам в града. Борба — това е прекрасно! Смърт — и това е прекрасно! Само да я няма музиката, да ги няма цветята и лукавото прелъстяване. Не искам повече задуха. И вълшебното кълбо върху дланта й — по дяволите, по дяволите, всичко това е измама, призрак!…

Лос стана, взе голям камък и замери с него рибите. Болеше го глава. Светлината бодеше очите му. Далеч отвъд гората блестяха ледовете на острия планински връх. „Трябва да глътна малко леден въздух.“ Лос присви очи към елмазената планина и се запъти натам през синкавите гъсталаци.

Дърветата свършиха, пред него се простираше пустинно хълмисто плато — леденият връх беше далеч отвъд него. По пътя си стъпваше върху сгурия и чакъл, навсякъде се виждаха отворите на изоставени рудници. Лос упорито бе решил да вкуси от този далечен сияещ сняг.

Встрани от долината се издигаше кафяв облак прах. Горещият вятър довя многогласа гълчава. От височината на хълма Лос видя голяма тълпа марсианци, която пъплеше по изсъхналото корито на канала. Те носеха дълги тояги, на чиито краища бяха завързани ножове, кирки, чукове за трошене на руда. Пъплеха, размахваха оръжията със свирепи ревове. Зад тях, над кафявите облаци, плуваха хищни птици.

Лос си спомни думите на Гусев за някакви събития. Помисли си: „Това е — живей, бори се, побеждавай, загивай… А сърцето си — буйно, нещастно — дръж в окови.“

Тълпата се скри зад планините. Лос вървеше бързо, развълнуван от движението и борбата, внезапно спря и вдигна глава. В синята висина летеше и плавно се снижаваше крилата лодка. Ето, тя проблесна, направи кръг все по-надолу и по-надолу, плъзна се над главата му и кацна.

Някакъв човек, загърнат в снежнобели кожи, се изправи в лодката. Изпод кожите, изпод кожения шлем развълнувано го гледаха очите на Аелита. Сърцето му лудо заби. Той се приближи до лодката. Аелита отгърна влажната от дъха й кожа — откри лицето си. Лос я гледаше с потъмнели очи. Тя каза:

— Дойдох да те взема. Бях в града. Трябва да бягаме. Умирам от мъка по теб.

Лос само стисна с пръсти борда на лодката, едва си пое дъх.