Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Лабиринтът на царица Магър

Лос и Гусев предпазливо пристъпваха в спарената и задушна тъмнина.

— Мстислав Сергеевич, завиваме…

— Тясно ли е?

— Широко, ръцете ми не стигат.

— Пак някакви колони. Стой! Къде ли сме…

… Откакто се бяха спуснали в лабиринта, бяха изминали не по-малко от три часа. Клечките свършиха. Гусев беше изтървал фенерчето още по време на боя. Движеха се в непроницаема тъмнина.

Тунелите се разклоняваха безкрайно, кръстосваха се, спускаха се надолу. Понякога се чуваше отчетливият, монотонен шум на падащи капки. Широко отворените им очи долавяха неясни сивкави очертания, но тези неясни петна бяха само халюцинации от тъмнината.

— Стой.

— Какво има?

— Няма дъно.

Взеха да се ослушват. В лицето им лъхаше сладък сух ветрец. Отдалеч, сякаш издълбоко, се носеха някакви въздишки — вдишване и издишване. С неясна тревога те почувствуваха, че пред тях има празнина. Гусев напипа с крака си камък и го хвърли в тъмнината. След няколко секунди се дочу слабият звук от удара.

— Пукнатина.

— Ами какво диша?

— Не знам.

Те тръгнаха обратно и срещнаха стена. Опипваха наляво и надясно — пръстите им се плъзгаха по ронещите се пукнатини, по издатините на сводовете. Ръбът на невидимата пропаст беше съвсем близо до стената — ту отдясно, ту отляво, ту отново отдясно. Те разбраха, че са се объркали и не могат да намерят коридора, по който бяха стигнали до този тесен корниз.

Те се облегнаха редом, рамо до рамо, на грапавата стена. Стояха и слушаха приспиващите въздишки от дълбините.

— Това ли е краят, Алексей Иванович?

— Да, Мстислав Сергеевич, изглежда, това е.

Лос помълча и със странен глас тихо попита:

— Сега нищо ли не виждате?

— Не.

— Вляво, надалеч.

— Не, не.

Лос си прошепна нещо на себе си, пристъпи от крак на крак.

— Свирепо и властно да обичаш живота… Само така…

— За кого говорите?

— За тях. Но и за нас.

Гусев също пристъпи, въздъхна.

— Ето я, диша, чувате ли?

— Кой, смъртта ли?

— Дявол знае тя ли е? — Гусев заговори, сякаш размишляваше на глас. — Дълго съм мислил за нея, Мстислав Сергеевич. Лежиш в полето с винтовката, дъждец, тъмно. За каквото и да мислиш — все до смъртта опираш. И се виждаш — търкаляш се озъбен, вкочанен като обозен кон встрани от пътя. Не зная какво ме очаква след смъртта, това не зная. Но докато съм още жив, трябва да разбера аз конска мърша ли съм, или човек? Или това няма значение? Когато взема да умирам, с подбелени очи, със стиснати зъби, сгърчен от конвулсии — и свърша… в тази минута целият свят, всичко, което с очите си съм видял, ще се преобърне ли, или няма да се преобърне? Това е страшното, търкалям се аз мъртъв и озъбен — аз, това, дето се помня от тригодишен… а всичко на света ще си върви по своя път както преди? Това е непонятно. От деветстотин и четиринадесета убиваме хора и сме свикнали. Та какво е човекът? — прицелиш се в него с винтовката и това ти е човекът. Не, Мстислав Сергеевич, не е толкова лесно. Веднъж една нощ лежах ранен в каруцата по гръб — гледах към звездите. Мъчно ми е и ми е тежко. Мисля си — въшката и аз — не сме ли еднакви. Въшката иска да яде и пие и аз така. На въшката не й се умира, на мен също. Краят ни е еднакъв. В това време гледам — звезди се изсипали като просо — есен беше, през август. И сърцето ми като се сви. Мстислав Сергеевич, стори ми се, че всички тези звезди са вътре в мен. Не, аз не съм въшка. Не. Облях се в сълзи. Какво става? Човекът не е въшка. Да ми строшат черепа — това е ужасна работа, грозно покушение. Пък те — отровни газове измислили. Искам да живея, Мстислав Сергеевич. Не издържам повече в тази проклета тъмнина… Какво стоим наистина…

— Тя е тук — каза Лос със същия странен глас.

В това време отдалеч, по безбройните тунели, се понесе грохот. Корнизът под краката им затрепери, стената потръпна. В тъмнината се посипаха камъни. Вълните на грохота преминаха и затихнаха. Това беше седмият взрив. Тускуб удържа на думата си. По отдалечеността на взрива можеше да се определи, че Соацера е останала далеч на запад.

Падащите камъчета шумоляха още известно време. Стана тихо, още по-тихо. Гусев пръв забеляза, че в тъмнината вече не се чуват въздишки. Сега оттам идваха странни звуци — шумолене, съскане — все едно закипя някаква гъста течност. Гусев сякаш полудя — разпери ръце по стената и хукна, като викаше, ругаеше и риташе камъните.

— Корнизът обикаля стената. Чувате ли? Трябва да има изход. По дяволите, разцепих си главата! — Някое време той се движеше мълчешком, после проговори развълнувано някъде пред Лос, който все така неподвижно стоеше до стената: — Мстислав Сергеевич… Дръжка… Прекъсвач… Наистина прекъсвач…

Чу се пискливо, ръждиво скърцане. Прашна светлина лумна под ниския тухлен купол. Ребрата на сводовете му опираха в тесния пръстен на корниза, издаден над кръгла шахта с десетина метра в диаметър.

Гусев все още стискаше дръжката на прекъсвача. Лос се беше облегнал на стената от другата страна на шахтата, под арката на купола. Той закри с длан очите си от ярката светлина. После Гусев видя как Лос свали ръката си и погледна надолу, в шахтата. Той се наведе ниско и се взря. Ръката му затрепери, като че изтръскваше пръстите си от нещо. Той вдигна глава, белите му коси се бяха изправили подобно на сияние, очите му бяха разширени като от смъртен ужас.

Гусев му викна:

— Какво гледате там? — И едва тогава погледна в дълбочината на тухлената шахта. Там потрепваше и се премяташе кафеникаворъждива козина. Тя издаваше това съскане и усилващия се зловещ шум. Козината се надигаше, издуваше се. Цялата беше покрита с големи, обърнати към светлината, сякаш конски очи, с мъхести лапи…

— Смъртта! — извика Лос.

Това беше огромно гнездо на паяци. Изглежда, се бяха разплодили в топлата дълбочина на шахтата, но взривът ги беше разтревожил и те бяха започнали да се издигат, да набъбват с цялата си маса. Те издаваха това съскане и шумолене. Ето един от паяците затича по корниза, навирил острите ъгли на краката си.

Входът към корниза беше недалеч от Лос. Гусев викна:

— Бягай! — и със силен скок прелетя над шахтата, като одраска с черепа си куполния свод, падна на четири крака до Лос, сграбчи го за ръката и го задърпа към прохода на тунела. Затичаха с всички сили.

Прашните фенери под сводовете на тунела бяха на голямо разстояние един от друг. Гъст прах лежеше по пода, върху отломките от колони и статуи, по праговете на тесни врати, водещи към други коридори. Гусев и Лос дълго вървяха по този коридор. Той свърши в зала с плоски сводове и ниски колони. В средата й се издигаше разрушена статуя на жена с грубо, свирепо лице. Във вътрешността се чернееха отворите на жилища. Тук също имаше прах — върху статуята на царица Магър, върху останките от съдове.

Лос се спря, очите му бяха изцъклени, разширени.

— Там са милиони — каза той и се огледа, — те чакат, ще дойде и техният час, те ще се научат да живеят, ще населят Марс…

Гусев го повлече по най-широкия тунел, излизащ от залата. Фенерите светеха нарядко и бледо. Вървяха дълго. Преминаха през кръгъл мост, прехвърлен през широка цепнатина, на дъното й лежаха части от гигантски машини. Продължиха — и отново се проточиха дълги прашни стени. Униние обзе душите. Краката им се подкосяваха от умора. Лос тихо повтори няколко пъти:

— Пуснете ме, искам да легна.

Сърцето му спираше да бие. Страшна мъка го гнетеше — той се влачеше, препъвайки се по стъпките на Гусев, в праха. По лицето му се стичаха капки студена пот. Лос беше надникнал там, откъдето нямаше връщане. И все пак друга, по-мощна сила го беше отдръпнала от тази черта и той се влачеше полумъртъв по празните безкрайни коридори.

Тунелът рязко зави. Гусев извика. В полукръглата рамка на входа пред очите им се откри ослепително синьо небе и сияещ сред снегове и ледове връх — толкова познат на Лос. Бяха излезли от лабиринта недалеч от Тускубовото имение.