Алексей Толстой
Аелита (31)

Обрат в събитията

Войските на въстаниците завзеха всички най-важни пунктове, посочени от Гор. Нощта беше хладна. Застаналите на пост марсианци мръзнеха. Гусев нареди да запалят огньове. Това беше нечувано — от хиляда години в града не бяха палили огън — само в една древна песен се пееше за танцуващия пламък.

Гусев лично запали първия огън от изпочупени мебели пред Дома на Висшия съвет. „Ула, ула“ — тихо завиха марсианците и наобиколиха огъня. По всички площади лумнаха огньове. Червеникавата им светлина оживи с люшкащи се сенки полегатите стени на къщите, пламтеше в прозорците.

Зад прозорците надничаха синкави лица — те тревожно, с тъга се взираха в невижданите огньове, в мрачните, дрипави фигури на въстаниците. Много къщи опустяха тази нощ.

В града беше тихо. Само огньовете пращяха, звънтеше оръжие, сякаш хилядолетията се бяха върнали назад и отново започваше мъчителният им полет. Даже мъхестите звезди над улиците, над огньовете изглеждаха други — неволно някой седнал край огъня вдигаше глава и се взираше в техните забравени, сякаш оживели очертания. Гусев обиколи с крилато седло войските. Той се спускаше от звездната тъма върху площада, разхождаше се и хвърляше гигантска сянка. Приличаше на истински Син на небето, идол, слязъл от каменния си постамент. „Магацитъл, магацитъл“ — шепнеха марсианците със суеверен ужас. Мнозина го виждаха за пръв път и допълзяваха да го докоснат. Някои плачеха с детски гласове: „Сега няма да умрем. Ще бъдем щастливи… Синът на небето ни донесе живот.“

Към Сина на небето се устремиха хилави тела, облечени в мръсни дрехи, еднакви за всички; набръчкани, остроноси, повехнали лица; тъжни очи, от векове свикнали с бързото въртене на колелата и полумрака на мините; мършави ръце, несвикнали с движенията на радостта и смелостта — ръце, лица, очи, искрящи от огньовете.

— Не се плашете, не се плашете, момчета. По-весело — казваше им Гусев, — няма закон, според който да страдате без вина до свършека на света — не се плашете. Надвием ли ги — ще заживеем добре.

Късно през нощта Гусев се върна в Дома на Съвета — беше премръзнал и гладен. В сводестата зала, под ниските златни арки, на пода спяха двадесетина марсианци, както си бяха с оръжието. Огледалният под беше целият оплют със сдъвкана хавра. В средата на залата върху тенекиени сандъци за патрони седеше Гор и пишеше нещо на светлината на електрическо фенерче. На масата се търкаляха отворени консерви, манерки, корички хляб.

Гусев седна на края на масата и лакомо почна да яде. Обърса ръце в панталоните си, пийна от една манерка, изпъшка и хрипкаво каза:

— Къде е противникът? Ето това ме интересува…

Гор вдигна зачервените си очи, огледа окървавения парцал, увит около главата на Гусев, силното му дъвчещо скулесто лице, щръкналите му мустаци, издутите ноздри.

— Не мога да разбера къде, по дяволите, са се дянали правителствените войски — продължи Гусев, — на площада се търкалят около триста души от техните, а войските бяха не по-малко от петнадесет хиляди. Сякаш пропаднаха. А не можеха да се изпокрият — да не са игла. Да бяха пропаднали, щях да знам. Лоша работа. Всяка минута неприятелят може да се озове в тила ни.

— Тускуб, правителството, останките от войските и част от населението са се скрили в лабиринтите на царица Магър под града — каза Гор.

Гусев скочи от стола.

— Защо мълчахте досега?

— Преследването на Тускуб е безсмислено. Седнете и яжте, Сине на небето. — Гор се намръщи, извади изпод дрехата си снопче червеникава като пипер суха хавра, пъхна го в бузата си и бавно взе да дъвче. Очите му овлажняха, потъмняха, бръчките му се изгладиха. — Преди няколко хилядолетия не сме строели големи къщи — не сме можели да ги отопляваме, не сме познавали още електричеството. През зимните студове населението на Марс слизало под земята, на голяма дълбочина. Огромните зали, пригодени от изровени от водата пещери, колонадите, тунелите, коридорите се нагрявали от вътрешната жар на планетата. В гърлата на вулканите горещината била толкова голяма, че я използвали за получаване на пара. И досега на някои острови все още работят тромавите парни машини от ония времена. Тунели, които свързват подземните градове, минават почти под цялата повърхност на планетата. Да търсим Тускуб в този лабиринт е безсмислено. Само той знае плановете и тайните на лабиринта на царица Магър — повелителката на двата свята, която владеела някога целия Марс. Мрежата от тунели води от Соацера към петстотин живи и повече от хиляда мъртви, измрели градове. Там навсякъде има складове с оръжие, пристанища за въздушните кораби. Нашите сили са пръснати, ние сме лошо въоръжени. Тускуб си запази армията, на негова страна са собствениците на селските имения, плантаторите на хавра и всички онези, които преди тридесет години след опустошителна война станаха собственици на градски къщи. Тускуб е умен и вероломен. Той нарочно предизвика тези събития, за да стъпче завинаги всякаква съпротива… Ах, златен век… Златен век!

Гор поклати опиянената си глава. По бузите му избиха виолетови петна. Хаврата започваше да действува.

— Тускуб мечтае за златен век: да открие последната епоха на Марс — златния век. В него ще влязат само избраните, само достойните за блаженство. Равенството е недостижимо, равенство няма. Всеобщото щастие е блян на луди, опиянени от хаврата. Тускуб каза: жаждата за равенство и всеобща справедливост разрушават най-високите постижения на цивилизацията. — По устните на Гор изби червеникава пяна. — Трябва да вървим назад, към неравенството, към несправедливостта! Нека миналите столетия се нахвърлят върху нас като ихи. Да се оковат робите, да се приковат към машините, към становете, да се спуснат в мините… Нека скръб да ни изпълни. А блажените да се изпълнят с щастие. Това е златният век. Скърцане на зъби и мрак. Проклети да са майка ми и баща ми, задето са ме родили на този свят! Проклет да съм и аз!

Гусев го гледаше и само хапеше цигарата.

— Да, право да ви кажа — добре сте се докарали!…

Гор дълго мълча, прегърбил се върху сандъчето като старец.

— Да, Сине на небето. Ние, жителите на древната Тума, не разгадахме тайната. Днес ви видях в боя. Веселието танцува във вас като огън. Вие сте мечтателни, страстни и безгрижни. Някой ден вие, Синовете на Земята, ще разгадаете тайната. Но не и ние, ние сме стари. В нас е останала само пепел. Ние изпуснахме нашия час.

Гусев стегна превръзката.

— Е, добре. Пепел! Какво смятате да правим утре?

— Сутринта трябва да открием Тускуб по огледалния телефон и да преговаряме с него за взаимни отстъпки…

— Вие, другарю, вече цял час дрънкате глупости — прекъсна го Гусев, — ето ви разпорежданията за утре: обявявате на Марс, че властта е в ръцете на работниците. Искате безпрекословно подчинение. А аз ще избера храбреци и с целия флот ще тръгнем към полюсите, за да завземем електростанциите. Незабавно ще започна да телеграфирам на Земята, в Москва, да ни изпратят подкрепа колкото се може по-бързо. Те могат да построят апаратите за половин година, а полетът е само…

Гусев се олюля и тежко се стовари върху масата, цялата къща се затресе. От тъмните сводове западаха скулптурни украшения. Спящите на пода марсианци скочиха и се заозъртаха. Нов, още по-силен трус разтърси къщата. Задрънчаха счупени стъкла. Вратите се отвориха. Нисък, усилващ се от ехото грохот напълни залата. От площада се чуха викове, изстрели.

Хвърлилите се към вратите марсианци взеха да отстъпват, направиха път. Влезе Синът на небето — Лос. Трудно можеше да познаеш лицето му: огромните му очи бяха хлътнали и потъмнели, от тях струеше странна светлина. Марсианците отстъпиха пред него, приклякваха. Бялата му коса беше настръхнала.

— Градът е обкръжен — високо и твърдо каза Лос, — небето е пълно със светлини от корабите. Тускуб взривява работническите квартали.