Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Контраатаката

Лос и Гусев излизаха на стълбата към колонадата, когато се разнесе втори взрив. Пламъкът в северната част на града се пръсна като синьо ветрило. Ясно се видяха издигащите се кълба дим и пепел. След грохота връхлетя вихър. Аленото зарево плъзна по половината небе.

Никакъв вик не се чуваше сега от пълния с войски звездообразен площад. Марсианците гледаха мълчаливо към заревото. Семействата и жилищата им се превръщаха в прах. Надеждите отлитаха с кълбата черен пушек.

След кратко съвещание с Лос и Гор Гусев заповяда да подготвят въздушния флот за бой. Всички кораби бяха в арсенала. Само пет от тези огромни водни кончета се намираха на площада. Гусев ги изпрати на разузнаване. Корабите излетяха, само крилете им блеснаха като огън.

От арсенала отговориха, че заповедта е получена и войската е започнала да се качва на корабите. Измина неопределено дълго време. Мъждивото зарево се разгаряше. В града беше зловещо и тихо. Гусев всяка минута изпращаше марсианци до огледалния телефон, за да подканят качването да става по-бързо. Самият той като огромна сянка се мяташе по площада, хрипкаво викаше, докато построяваше безразборно скупчените войски в колони. Идваше до стълбата, озъбваше се — мустаците му щръкваха.

— Кажете на ония в арсенала (следваше непонятен за Гор израз) — по-живо, по-живо…

Гор отиде до телефона. Най-сетне се получи телефонограма, че товаренето на войските е свършило и корабите излитат. И наистина ниско над града, сред плътното зарево, се появиха летящи водни кончета. Гусев се разкрачи, вдигна глава и с удоволствие се загледа в правите им като на жерави редици. В този момент избухна третият, най-силен взрив.

Мечове от синкав пламък пронизаха пътя на корабите, те стремително летяха нагоре, завъртяха се и изчезнаха. На тяхното място се вдигнаха стълбове прах, кълба дим.

Между колоните се появи Гор. Беше скрил глава между раменете си. Лицето му се тресеше, устата му беше разкривена. Когато грохотът на взрива утихна, Гор каза:

— Взривиха арсенала. Флотът загина.

Гусев сухо изпъшка и задъвка мустаците си. Лос остана прав, опрял в колоната гръб, и гледаше към заревото. Гор се надигна на пръсти към изцъклените му очи.

— Горко на онези, които днес ще оцелеят.

Лос не отговори. Гусев упорито тръсна глава и тръгна към площада. Разнесе се командата му. И ето, колона след колона, марсианците тръгнаха по улиците, към барикадите.

Крилатата сянка на Гусев летеше в седло над площада и викаше отгоре:

— По-бързо, по-бързо мърдайте, дяволи сакати!

Площадът опустя. Огромният сектор на пожара осветяваше сега приближаващите от противоположна посока водни кончета — те излитаха на талази иззад хоризонта и плуваха над града. Това бяха корабите на Тускуб.

Гор каза:

— Бягайте, Сине на небето, все още можете да се спасите.

Лос само повдигна рамене. Корабите наближаваха, снижаваха се. От тъмните улици насреща им се изви огнено кълбо, второ, трето. Това бяха машините на въстаниците, които стреляха с кълбовидни мълнии. Редиците крилати галери правеха кръг над площада, разделяха се и се понасяха над улиците и покривите. Бордовете им се озаряваха от непрестанните припламвания на изстрелите. Една от галерите се преобърна, полетя надолу, но се закачи със строшените си крила за покривите. Други кацаха по ъглите на площада и стоварваха войници в сребристи якета. Войниците тичаха към улиците. Започна се стрелба от прозорците, иззад ъглите. Захвърчаха камъни. Пристигаха все повече и повече кораби, алените им сенки непрекъснато се плъзгаха над площада.

Лос видя как наблизо, на стъпаловидната тераса на къщата, се изправи широкоплещестата фигура на Гусев. Веднага пет-шест кораба завиха към него. Той вдигна над главата си огромен камък и го хвърли по най-близката галера. В същия миг блестящите криле го закриха отвсякъде.

Тогава Лос затича нататък през площада — почти летеше като насън. Над него закръжиха кораби, моторите им сърдито ревяха, трещяха, озаряваха се от пламвания. Той стисна зъби, очите му зорко отбелязваха всяка дреболия.

С няколко скока Лос пресече площада и отново видя Гусев на терасата на ъгловата къща. Напиращите марсианци го бяха облепили от всички страни — той се въртеше като мечка под тази жива купчина, разпръскваше я, стоварваше юмруците си. Откъсна един от гърлото си, хвърли го във въздуха и тръгна по терасата, като ги повлече след себе си. Падна.

Лос силно извика. Изкатери се на терасата, като се вкопчваше за издатините на къщата. Отново от купчината пищящи тела се появи главата на Гусев с опулени очи и разкъсана уста. Няколко войника се вкопчиха в Лос. Той ги отхвърли с погнуса, спусна се към търкалящата се купчина и взе да изхвърля войниците — те летяха през перилата като трески. Терасата опустя. Гусев се силеше да се изправи, главата му се люшкаше. Лос го вдигна на ръце, вмъкна се в една отворена врата и сложи Гусев на килима в осветена от заревото ниска стая.

Гусев хриптеше. Лос се върна до вратата. Край терасата летяха кораби, виждаха се остроноси, взиращи се лица. Трябваше да очакват нападение.

— Мстислав Сергеевич — повика го Гусев. Сега той седеше, опипваше главата, изплю кръв. — Нашите всичките ги избиха… Мстислав Сергеевич, какво беше това? Като се струпаха, струпаха, като взеха да ги покосяват… Кой убит, кой се скри. Само аз останах… Ах, каква мъка! — Той стана, защура се из стаята, олюля се, спря се пред бронзовата статуя на някакъв виден марсианец. — Чакай ти! — Грабна статуята и се спусна към вратата.

— Алексей Иванович, защо?

— Не мога. Пусни ме.

Той излезе на терасата. Зад крилете на минаващия кораб блеснаха изстрели. После се чу глух трясък.

— Аха! — извика Гусев.

Лос го замъкна в стаята и блъсна вратата.

— Алексей Иванович, разберете — ние сме разбити, всичко е свършено… Трябва да спасим Аелита.

— Бе какво ми навирате тая ваша Аелита…

Той бързо клекна, скри лицето си, засумтя, удари с крак и сякаш вътре в него нещо почна да се къса:

— Какво пък, ако ще кожата ми да одерат. Този свят е объркан. И тази планета е объркана, проклета да е! „Спаси ни, казват, спаси ни…“ Вкопчили се… „Поне малко да поживеем…“ Да поживеем!… Какво мога аз?… Ето, пролях кръвта си. Премазаха ме. Мстислав Сергеевич, такъв човек съм аз — не мога да гледам спокойно… Със зъби бих разкъсал тези мъчители…

Той отново засумтя и се приближи до вратата. Лос го стисна за раменете, раздруса го и твърдо го погледна в очите.

— Това, което се случи, е кошмар и бълнуване. Да тръгваме. Може би ще си пробием път. Към къщи, към Земята.

Гусев размаза по лицето си кръв и мръсотия.

— Да вървим.

От стаята те излязоха на кръгла площадка, увиснала над дълбок кладенец. По вътрешния му край спираловидно се спускаше надолу стълбичка. Бледата светлина на заревото проникваше през стъкления покрив и в тази главозамайваща дълбочина.

Лос и Гусев заслизаха по тясната стълбичка — долу всичко беше тихо. Но отгоре все по-силно трещяха изстрели, стържеха дъната на корабите, които се отъркваха в покрива. Изглежда, атаката срещу последното убежище на Синовете на небето беше започнала.

Лос и Гусев тичаха по безкрайните спирали. Светлината избледняваше. И ето че различиха долу малка фигура. Тя едва пълзеше насреща им. Спря се, извика:

— Сега ще нахълтат. Побързайте. Долу е входът за лабиринта.

Това беше раненият в главата Гор. Той облиза устни и каза:

— Движете се по големите тунели. Следете знаците по стените. Сбогом. Разкажете за нас, ако се върнете на Земята. Може би вие на Земята ще сте щастливи. А нас ни очакват ледени пустини, смърт, мъка… Ех, ние изпуснахме нашия час… Трябваше свирепо и властно, властно да обичаме живота…

Долу се чу шум. Гусев се втурна надолу. Лос се опита да дръпне Гор след себе си, но марсианецът стисна зъби и се вкопчи в перилата.

— Вървете. Аз искам да умра.

Лос настигна Гусев. Те преминаха последната пръстеновидна площадка. От нея стълбата се спускаше стръмно към дъното на кладенеца. Там видяха голяма каменна плоча със завинтена халка — с мъка успяха да я вдигнат: от тъмнината на отвора ги лъхна сух вятър.

Гусев се промуши пръв. Когато Лос издърпваше зад себе си плочата, видя как на кръговата площадка се появиха едва различимите в червения полумрак фигури на войниците.

Те се спуснаха по спираловидната стълба. Гор протегна ръце към тях и се строполи под ударите им.