Алексей Толстой
Аелита (23)

Вторият разказ на Аелита

Ето какво прочетохме в пъстрите книги — каза Аелита.

В онези далечни времена на Земята център на света бил градът на Стоте златни порти, който сега лежи на дъното на океана. От този град идвали знанията и съблазните на разкоша. Той примамвал племената, населяващи Земята, и разпалвал в тях първобитната алчност. Настъпвал момент и някой млад народ връхлитал върху владетелите и превземал града. Временно светлината на цивилизацията угасвала. Но минавало време и тя пламвала с нова сила, обогатена от свежата кръв на завоевателите. Минавали столетия и отново чергарски орди като облак надвисвали над вечния град.

Първите основатели на града със Стоте златни порти били африканските негри от племето земзе. Те смятали, че са най-младият клон от черната раса, която в дълбока древност населявала загиналия във вълните на Тихия океан гигантски материк Гондвана. Оцелелите останки от черната раса се разпаднали на множество племена. Много от тях подивели и се изродили. Но въпреки всичко в кръвта на негрите течал споменът за великото минало.

Хората от земзе били много високи и силни. Те се отличавали с една необикновена дарба: можели от разстояние да усещат природата и формата на предметите, също както магнитът усеща наличието на друг магнит. Те били придобили тази способност, докато живеели в тъмните пещери сред тропическите гори.

Племето земзе напуснало горите, за да се спаси от отровната муха гох, и вървяло на запад, докато стигнало до място, удобно за живеене. Това било хълмисто плато, чиито брегове се миели от две огромни реки.

Тук имало много плодове и дивеч, в планините имало злато, олово и мед. Горите, хълмовете и тихите реки били красиви, нямало я гибелната треска.

Хората от земзе издигнали стена, за да се защитят от дивите зверове, и струпали висока каменна пирамида, което значело, че остават тук завинаги.

На върха на пирамидата забили стълб със стиска пера от птицата клитли, покровителка на племето, която ги спасявала от мухата гох, докато скитали. Вождовете на земзе кичели главите си с пера и приемали имената на птици.

На запад от платото бродели червенокожи племена. Хората от земзе ги нападали, хващали пленници и ги карали да орат земята, да строят жилища, да копаят руда и злато. Славата на града се носела далече на запад и всявала страх сред червенокожите, защото хората от земзе били силни, можели да отгатват мислите на врага и убивали отдалече, като хвърляли огънат къс дърво. Те плавали по широките реки в лодки от дървесна кора и събирали данък от червенокожите.

Потомците на земзе украсили града с кръгли каменни здания, покрити с тръстика. Те умеели да тъкат прекрасни дрехи от вълна и можели да записват мислите си посредством изобразяването на предмети — те носели това знание в дълбините на паметта си, като древен спомен от изчезналата цивилизация.

Изминали столетия. И ето на запад се появил великият вожд на червенокожите, наречен Уру. Той бил роден в града, но през юношеските си години заминал в степта, при ловците и чергарите. Събрал безчет войни и потеглил да превземе града.

Потомците на земзе използували за защита всичките си знания: поразявали враговете с огън, пращали срещу тях стада побеснели биволи, посичали ги с летящите като мълния бумеранги. Но червенокожите били силни с алчността и числеността си. Те превзели града и го разграбили. Уру се провъзгласил за вожд на целия свят. Той заповядал на червените воини да се оженят за девойките от земзе. Укривалите се дотогава в горите оцелели останки от победените се върнали в града и започнали да слугуват на победителите.

Червените усвоили знанията, обичаите и изкуствата на земзе. Смесената кръв дала много администратори и завоеватели. Тайнствената способност да чувствуват същността на нещата се предавала от поколение на поколение.

Военачалниците от династията Уру разширили владенията си, на запад те изтребили чергарите и по бреговете на Тихия океан издигнали пирамиди от камъни и пръст. На изток изтласквали негрите. Те положили основите на яки крепости по бреговете на Нигер и Конго, по скалистите брегове на Средиземно море, което се плискало там, където днес е пустинята Сахара. Това било време на войни и строителство. Тогава земята на земзе се наричала Хамаган.

Градът бил опасан от нова стена, а в нея имало сто врати, обковани със златни листове. Народите от цял свят се стичали там, привлечени от алчността и любопитството. Сред множеството племена, които скитали из пазарите му и опъвали палатки край стените му, се появили невиждани дотогава хора. Те били маслинено-мургави, с продълговати горящи очи и клюноподобен нос. Били умни и хитри. Никой не помнел как са проникнали в града. Не се сменило и едно поколение, и цялата наука и търговия на града със Стоте златни порти се озовали в ръцете на това малобройно племе. Те се наричали синове на Аам.

Най-мъдрите от синовете на Аам прочели древните надписи на земзе и започнали да развиват у себе си способността да виждат същността на нещата. Те построили подземния храм на Спящата негърска глава и започнали да привличат хора — изцелявали болни, гадаели съдбата и показвали на вярващите сенките на умрелите.

Синовете на Аам прониквали в управлението на държавата чрез богатството и силата на знанията си. Те привлекли на своя страна много племена и вдигнали едновременно в далечните краища на земята и в самия град въстание за новата вяра. Династията Уру загинала в кървавата борба. Синовете на Аам заграбили властта.

С онова древно време съвпаднал и първият земен трус. На много места сред планините изригнал пламък и небето се покрило с пепел. Големи пространства от южния край на атлантическия материк потънали в океана. На север от морското дъно се издигнали скалисти острови и се съединили със сушата: така се образували очертанията на европейската равнина.

Синовете на Аам употребявали цялата сила на властта си за създаването на култура сред множеството племена, покорени някога от династията Уру и по-късно отделили се от нея. Но синовете на Аам не обичали войната. Те стъкмявали кораби, украсени със Спящата негърска глава, натоварвали ги с подправки, тъкани, злато и слонова кост. Преоблечени като търговци и знахари, посветените в култа потегляли с корабите и прониквали в далечни страни. Те търгували и лекували болните и недъгавите с баене и заклинания. За да опазят стоката си, във всяка държава те построявали голяма, подобна на пирамида къща, в която пренасяли Спящата глава. Така се утвърждавал култът. Ако народът негодувал срещу пришълците, от кораба слизал отряд червенокожи, целите в бронз, с щитове, украсени с пера, и с високи шлемове, които всявали ужас.

Така отново укрепвали и се разширявали владенията на древната земя на земзе. Сега тя се наричала Атлантида. Далече на запад, в страната на червенокожите, положили основите на втори велик град — Птитлигуа. Търговските кораби на атлантите пътували на изток до Индия, където все още властвува черната раса. По източното крайбрежие на Азия те за пръв път видели гиганти с жълти и плоски лица. Тези хора хвърляли камъни по техните кораби.

Култът към Спящата глава бил достъпен за всички — това било главното оръжие на силата и властта, но смисълът, вътрешното съдържание на култа се пазело в най-строга тайна. Атлантите отглеждали зърното на мъдростта на земзе и били още в самото начало на онзи път, който водел към гибелта на цялата раса.

Те казвали така:

„Истинският свят е невидим, неосезаем, нечут, без вкус и мирис. Истинският свят — това е движението на разума. Началната и крайна цел на това движение е недостижима. Разумът е материя, по-твърда от камъка и по-бърза от светлината. Разумът търси покой и подобно на всяка материя той изпада в някакъв сън, тоест става по-бавен, и това се нарича въплътяване на разума във вещество. В дълбокия си сън разумът се въплътява в огън, въздух, вода и земя. Тези четири стихии образуват видимия свят. Предметът е временно сгъстяване на разума. Предметът е ядрото на сферата на сгъстяващия се разум, както кълбовидната мълния е сгъстен, наситен с електричество въздух.

В кристала разумът се намира в съвършен покой. В междузвездното пространство разумът се намира в съвършено движение. Човекът е мост между тези две състояния на разума. През човека тече потокът на разума във видимия свят. Краката на човека израстват от кристала, коремът му е слънцето, очите му — звездите, главата му — чаша, краищата на която се простират във вселената.

Човекът е владетелят на света. Нему се подчиняват стихиите и движението. Той ги управлява със силата, произтичаща от разума, така както лъчът светлина струи от гърлото на глинен съд.“

Така казвали атлантите. Простият народ не разбирал тяхното учение. Едни се кланяли на животни, други — на сенките на умрелите, трети — на идоли, а четвърти — на нощните шумове, на гръмотевицата и мълнията или на яма в земята. Било невъзможно и дори опасно да се борят с това множество от суеверия.

Тогава жреците — висшата каста на атлантите — разбрали, че трябва да се въведе ясен и разбираем общ за всички култ. Те започнали да строят огромни украсени със злато храмове и да ги посвещават на слънцето — бащата и владетеля на живота, гневен и животворен, умиращ и отново възкръсващ.

Скоро култът към слънцето обхванал цялата Земя. Много човешка кръв пролели вярващите. Далече на запад, сред червенокожите, слънцето приело образа на змей, покрит с пера. Далече на изток слънцето — владетелят на сенките на умрелите — приело образа на човек с птича глава.

В центъра на света, в града със Стоте златни порти, била издигната стъпаловидна пирамида, толкова висока, че облаците забулвали върха й. Там пренесли Спящата глава. На площада в подножието на пирамидата поставили златен бик с човешко лице и лъскави лапи. Под него горял вечен огън.

През дните на равноденствието, в присъствието на народа, под звуците на яйцеподобни барабани, сред танцуващи голи жени, върховният жрец — Синът на слънцето — великият владетел, умъртвявал най-красивия сред юношите на града и го изгарял в утробата на бика.

Синът на слънцето имал неограничена власт над града и страната. Той строял диги и прокарвал канали. Раздавал в магазините храна и дрехи, определял кому колко земя и животни са потребни. Изпълнители на неговата воля били многобройните чиновници. Никой не можел да каже: „Това е мое“, защото всичко принадлежало на Слънцето. Трудът бил свещен. Мързелът се наказвал със смърт. През пролетта пръв в полето излизал Синът на слънцето и с бикове изоравал първата бразда, после я засявал с царевични зърна.

Храмовете били пълни със зърно, тъкани и подправки. Корабите на атлантите, с пурпурни платна, украсени с изображенията на змия, захапала в устата си слънце, браздели реки и моря. Настъпил дълъг мир. Хората забравили как се държи в ръката меч.

Но ето че от изток над Атлантида надвиснал облак.

По източните плата на Азия живеело жълтоликото, с дръпнати очи, силно племе на учкурите. Те се подчинявали на жена, която имала способността да изпада в транс. Наричала се Су Хутам Лу, което значело „говореща с луната“.

Су Хутам Лу казала на учкурите:

„Ще ви заведа в страна, където в една клисура между планините залязва слънцето. Там пасат толкова овни, колкото звезди има на небето, там текат реки от кобилешко мляко, а юртите са толкова високи, че във всяка можеш да вкараш стадо камили. Конете ви още не са стъпвали там и вие още не сте загребвали с шлемовете си вода от тамошните реки.“

Учкурите слезли от платото и нападнали многобройните жълтолики чергарски племена, покорили ги и им станали военачалници. Те казвали на победените: „Вървете след нас към страната на слънцето, която ни посочи Су Хутам Лу.“

Чергарите, които почитали звездите, били мечтателни и безстрашни. Те вдигнали юртите си и погнали стадата на запад. Вървели бавно, година след година. Отпред препускала конницата на учкурите, която нападала, сражавала се и разрушавала градовете. След конницата се точели стадата и каруците с жените и децата. Чергарите минали край Индия и поели по източноевропейската равнина.

Там много от тях останали по бреговете на езерата. Най-силните продължили напред. По брега на Средиземно море те разрушили първата колония на атлантите и от победените разбрали къде се намира страната на слънцето. Тук умряла Су Хутам Лу. Свалили от главата й косите с парче кожа и ги забучили на висок прът. И с това знаме продължили нататък, покрай морето. Така те стигнали до края на Европа и ето че от височината на планините видели очертанията на обетованата земя. От деня, в който учкурите за пръв път се спуснали от платото, били изминали сто години.

Чергарите започнали да секат дървета и да връзват салове. Със саловете те преплавали през една солена топла река. Щом стъпили на неприкосновената земя на атлантите, чергарите нападнали свещения град Туле. Когато започнали да се катерят по високите му стени, в града забили камбани, звънът им бил толкова приятен, че жълтоликите нито разрушили града, нито изтребили жителите му, нито разграбили храмовете. Те се запасили само с храна и дрехи и продължили нататък, на югозапад. Прахолякът от каруците и стадата закривал слънцето.

Най-сетне войската на червенокожите преградила пътя на чергарите. Атлантите били облечени в злато, с разноцветни пера, изнежени и прекрасни. Конницата на учкурите ги унищожила. В този ден жълтоликите усетили миризмата на кръвта на атлантите и вече не били милостиви.

От града със Стоте златни порти пратили вестоносци на запад при червенокожите, на юг при негрите, на изток до племената на Аам, и на север при циклопите. Извършвали се човешки жертвоприношения. Огньовете по върховете на храмовете горели непрестанно. Жителите на града се стичали да гледат кървавите жертви, отдавали се на изтощителни танци, чувствени забавления, опивали се с вино и пилеели съкровищата си.

Жреците и философите се готвели за великото изпитание, криели книгите на Великото знание в дълбините на планините, в пещерите, заравяли ги в земята.

Започнала войната. Изходът й бил предрешен: атлантите можели само да защитават преситилото ги богатство, чергарите пък били обзети от първобитна алчност и вяра в обетованото. Въпреки всичко войната била продължителна и кръвопролитна. Страната била опустошена. Настъпил мор и глад. Войските се разбягвали и грабели каквото могат. Градът със Стоте златни порти бил превзет с щурм и стените му били разрушени. Синът на слънцето се хвърлил от върха на стъпаловидната пирамида. Угаснали огньовете по върховете на храмовете. Малцина от мъдрите и посветените успели да избягат в планините, в пещерите. Цивилизацията загинала.

Сред развалините на разрушените двори, по обраслите с трева площади, скитали овце и жълтолик овчар пеел тъжна песен за блажената като степен мираж недостъпна страна, където земята е синя, а небето — златно.

Чергарите питали вождовете си: „Накъде още да вървим?“ Вождовете им казвали: „Ние ви доведохме в обетованата земя, заселвайте се и живейте в мир.“ Но много от чергарските племена не ги послушали и продължили на запад, към страната на Пернатия змей, и повелителят на Птитлигуа ги унищожил. Други от чергарите стигнали до екватора, но били изтребени от негрите, стадата слонове и блатната треска.

Учкурите, вождовете на жълтоликите, избрали най-мъдрия за военачалник и го направили повелител на покорената държава. Името му било Тубал. Той заповядал да поправят стените, да очистят градините, да изорат полята и да построят жилища. Издал много мъдри и прости закони. Той повикал при себе си избягалите в планините мъдреци и посветени и им казал: „Очите и ушите ми са отворени за мъдростта.“ Той ги направил свои съветници, разрешил да отворят храмовете и навсякъде пратил вестоносци да кажат, че иска мир.

Такова било началото на третата, най-висока вълна на цивилизация на атлантите. В кръвта на многобройните племена — черни, червени, маслинено-мургави и бели — се вляла мечтателната, кипяща като хмел кръв на азиатските чергари, звездопоклонници, потомци на пророчицата Су Хутам Лу.

Чергарите бързо се смесвали с другите племена. От юртите, стадата и дивата волност останали само песни и предания. Появило се ново племе от силни, чернокоси и жълтомургави хора. Учкурите, потомци на конниците и военачалниците, били аристокрацията на града. Те обичали науките, разкоша и изкуствата. Украсили града с нови стени и седмоъгълни кули, покрили със злато двадесетте и едно стъпала на гигантската пирамида, прокарали акведукти, за пръв път в архитектурата използували колоната.

След дълги войни отново присъединили отцепилите се държави и градове. На север воювали с циклопите — опазилите се от кръвосмешение подивели потомци на племето земзе. Великият завоевател Рама стигнал чак до Индия. Той обединил младите племена на арийците в царството на Ра. Така още веднъж пределите на Атлантида укрепнали и достигнали небивали размери — от страната на Пернатия змей до азиатските брегове на Тихия океан, където някога жълтоликите великани хвърляли камъни по корабите.

Мечтателната душа на завоевателите се стремяла към знанията. Отново били прочетени древните книги на земзе и мъдрите книги на синовете на Аам. Кръгът се затворил и започнал друг. В пещерите били намерени полуизтлелите „седем папируса на Спящия“. След това откритие знанията бързо започнали да се развиват. Това, което не притежавали синовете на Аам — неосъзната творческа сила, това, което нямали синовете на племето земзе — ясен и остър ум, — в изобилие течало в неспокойната и страстна кръв на учкурите.

Основата на новото знание била такава:

„В човека дреме най-могъщата от всички сили на света — материята на чистия разум. Както стрелата, опъната от тетивата и насочена с вярна ръка, поразява целта, така и материята на дремещия разум може да бъде опъната от тетивата на волята и насочена от ръката на знанията. Силата на устременото знание е безгранична.“

Науката за знанието се деляла на две части: подготвителна — за развитието на тялото, волята и ума, и основна — за познанието на природата, света и формулите, чрез които материята на устременото знание овладява природата.

Цялостното овладяване на знанието, разцветът на тази небивала дотогава на Земята и неповторена до днес култура продължили столетия, между четиристотин и петдесетото и триста и петдесетото столетие, или преди гибелта на Атлантида.

На Земята царял всеобщ мир. Събудените за живот от знанието земни сили обилно и щедро помагали на хората. Градините и нивите давали огромни реколти, стадата се размножавали, трудът бил лек. Народът си спомнил старите обичаи и никой не му пречел да живее, да обича, да ражда и да се весели. Преданията наричат този век златен.

По същото време на източния край на Земята бил издигнат сфинкс, обединяващ в тялото си четирите стихии — символ на тайната на спящия разум. Били построени и седемте чудеса на света: лабиринтът, колосът в Средиземно море, стълбовете на запад от Гибралтар, кулата на звездобройците в Посейдонес, седящата статуя на Тубал и градът на лемутите на един остров в Тихия океан.

Сред черните племена, изтласквани до това време в тропическите блата, проникнала светлината на знанието. Негрите бързо възприели цивилизацията и започнали да строят гигантски градове в Централна Африка.

Зърното на мъдростта на земзе дало пълен и буен цъфтеж. Но тогава най-мъдрите от посветените в знанието започнали да разбират, че в основата на целия растеж на цивилизацията е легнал първоначалният грях. По-нататъшното развитие на цивилизацията щяло да доведе до гибел: човечеството щяло да се самоунищожи също както змията жили опашката си.

Първородното зло било в това, че битието — животът на Земята и съществата — се възприемало като нещо произтичащо от човешкия разум. Човекът опознавал света, а всъщност опознавал самия себе си. Единствената реалност бил разумът, а светът — само представа, негов сън. Такова разбиране на битието неизбежно щяло да доведе дотам, щото всеки човек да твърди, че само той е единствен и истински, а всичко останало — целият свят — е само плод на въображението му. Останалото било неизбежно: борба за тази единствена личност, борба на всеки срещу всеки, изтребление на цялото човечество, подобно на въстанал срещу човека негов собствен сън — презрение и отвращение към битието като към лош сън.

Такова било началното зло в мъдростта на земзе.

Знанието се разделило. Едни не виждали възможност да изтръгнат семето на злото и говорели, че злото е единствената сила, сътворяваща битието. Те се наричали черни, тъй като знанието идвало от черните.

Другите, които признавали, че злото е залегнало не в самата природа, а в отклоняването на разума от природното, захванали да търсят противодействие на злото.

Те казвали: „Слънчевият лъч пада на земята, загива и отново възкръсва в земния плод: това е основният закон на живота.“ Такова е и движението на световния разум: падение, жертвена гибел и възкръсване в плътта. Самотата на разума, този първоосновен грях, може да бъде унищожен чрез грехопадението. Разумът е длъжен да падне в плътта и да мине през живите врати на смъртта. Тези живи врати са половете. Падението на разума се осъществява чрез силата на половото влечение или Ерос.

Хората, които твърдели това, наричали себе си бели, защото носели платнена тиара — символ на Ерос. Те измислили пролетен празник и мистерията на грехопадението, която разигравали в разкошните градини на древния храм на слънцето. Девствен юноша олицетворявал разума, жена — вратите на смъртната плът, а змеят — Ерос. Хора от далечни страни идвали да гледат тези зрелища.

Пропастта между двата пътя на знанието била дълбока. Започнала борба. По онова време било направено изумително откритие — бил изнамерен начин за мигновено освобождаване на жизнената сила, дремеща в семената на растенията. Силата — гърмяща, огнено-студена — се освобождавала и се устремявала в пространството. Черните я използвали за борба, за направата на оръжия на смъртта. Построили огромни летящи кораби, които всявали ужас. Дивите племена започнали да се кланят на тези крилати дракони.

Белите разбрали, че скоро ще настъпи краят на света, и се заели да се готвят за него. Избирали най-чистите и силните измежду обикновените хора и ги повеждали на север и на изток. Показвали им високопланински пасища, където преселниците можели да живеят като първобитни същества.

Опасенията на белите се потвърждавали. Златният век се израждал, в градовете на Атлантида настъпвала пресита. Вече нищо не спирало разюзданата фантазия, жаждата за извращения, безумието на опустошения разум. Силата, която човекът бил овладял, се обърнала срещу него. Неизбежната смърт направила хората мрачни, свирепи и безпощадни.

И тъй, настанали последните дни, които започнали с голямо бедствие: центърът на града със Стоте златни порти бил разтърсен от подземен трус, много земя потънала на океанското дъно, вълните на Атлантика завинаги отделили страната на Пернатия змей.

Черните обвинявали белите, че със заклинания са освободили духовете на земята и огъня. Народът се разбунтувал. Една нощ черните подложили на сеч жителите, носещи платнени тиари, повече от половината намерили смъртта си, останалите избягали извън пределите на Атлантида.

Властта в града със Стоте златни порти била завзета от най-богатите граждани от Черния орден, нарекли себе си „магацитли“, което означавало „безпощадни“. Те казвали: „Да унищожим човечеството, защото то е злият сън на разума.“

За да могат напълно да се насладят на зрелището на смъртта, те обявили по цялата земя празници и игри, разтворили държавните хазни и складове, докарали от север бели момичета и ги предоставили на народа, разтворили вратите на храмовете за всички жадуващи противоестествени наслади, напълнили фонтаните с вино, а по площадите захванали да пекат месо. Народът бил завладян от безумие. Било през есента, по време на гроздобера.

Една нощ, на озарените от огньовете площади, сред народа, опиянен от виното, танците, храната и жените, дошли магацитлите. Те били с високи шлемове с остър гребен, с метални пояси, без щитове. С дясната си ръка хвърляли бронзови топки, които избухвали с хладен, разрушителен пламък, а с меча в лявата без усилие пробождали телата на пияните и обезумелите.

Кървавата оргия била прекъсната от страшен подземен трус. Статуята на Тубал се сгромолясала, стените се напукали, колоните на акведукта рухнали, от дълбоките пукнатини изригнал пламък, пепел забулила небето.

На сутринта кървавият замъглен диск на слънцето осветил само развалини, горящи градини, тълпи измъчени от изстъпленията обезумели хора, купища трупове. Магацитлите се втурнали към летателните яйцеподобни апарати и започнали да напускат Земята. Полетели към звездното пространство към родината на абстрактния разум.

Хиляди апарати вече били излетели. Тогава започнал четвъртият, още по-силен земен трус. Откъм север, от пепелносивата мъгла се надигнала океанска вълна и се понесла по земята, унищожавайки всичко живо.

Започнала буря, върху земята и жилищата падали мълнии. Рукнал пороен дъжд, хвърчали късове от вулканични камъни.

Под защитата на стените на великия град от върха на облицованата със злато стъпаловидна пирамида магацитлите продължавали да излитат към звездното пространство сред изливащите се потоци дъжд, сред дим и пепел. Три поредни труса разцепили земята на Атлантида. Градът със Стоте златни порти потънал в кипящите вълни.