Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Спътникът

Лос стоеше, облегнал рамо върху касата на отворената врата. Лулата му беше угаснала.

От вратата нататък до Ждановска крайбрежна се ширеше незастроено място. Отвъд реката се изправяха с неясните си очертания дърветата на Петровския остров. А зад тях гореше и все не можеше да догори печалният залез. Дългите облаци, обрамчени по краищата от светлината му, лежаха в зелените води на небето като острови. Над тях зеленееше небето. Пламнаха няколко звезди. На старата Земя беше тихо.

Работникът Кузмин, който преди малко бъркаше миниума в кофата, също се приближи, спря до вратата и хвърли огънчето на цигарата в тъмнината.

— Трудно е да се разделиш със Земята — каза той тихо. — Дори с къщата си е трудно да се разделиш. Вървиш от селото към гарата — десет пъти ще се обърнеш. Може къщата да е покрита със слама, но си е твое, родно място. А да напуснеш Земята — леле, леле…

— Чайникът кипна — каза Хохлов, другият работник. — Кузмин, ела да пием чай.

Кузмин въздъхна: „Да, така си е“ — и тръгна към огнището. Хохлов — човек суров, и Кузмин седнаха край огнището върху сандъците и почнаха да пият чай. Те внимателно разчупваха хляба, отделяха костите на веяната риба и бавно дъвчеха. Кузмин кимна и каза тихо:

— Жал ми е за него. Сега такива хора почти не се срещат.

— Не бързай да го отписваш.

— Един летец ми разправяше: вдигнал се той през лятото на седем версти[1] — забележи, през лятото — и все пак маслото в мотора му замръзнало. Ами ако се издигнеш по-нагоре? Там има само студ. И тъмнина.

— А аз ти казвам — не бързай да го отписваш — повтори Хохлов мрачно.

— Никой не иска да лети с него — не му вярват. Вече втора седмица обявата виси напразно.

— А аз му вярвам.

— Дали ще стигне?

— Там е работата, че ще стигне. И ония в Европа ще побеснеят.

— Кой ще побеснее?

— Кой ще побеснее ли? На̀ ви сега, изяжте се — Марс чий ще бъде — съветски.

— Да, това би било прекрасно.

Кузмин се намести върху сандъка. Лос се приближи, седна, взе канче димящ чай.

— Хохлов, би ли се съгласил да летиш с мен?

— Не, Мстислав Сергеевич — отговори Хохлов, — няма да се съглася, страх ме е.

Лос се усмихна, сръбна от канчето и погледна към Кузмин.

— А вие, мили приятелю?

— Мстислав Сергеевич, с радост бих полетял, но жена ми е болна, пък и на кого да оставя децата?

— Да, май ще трябва да летя сам — каза Лос, остави празното канче и изтри с длан устните си. — Малцина са желаещите да напуснат Земята. — Той отново се усмихна, поклати глава. — Идва вчера една госпожица във връзка с обявата. „Добре, казва, аз ще летя с вас, на деветнадесет години съм, пея, танцувам, свиря на китара, не искам повече да живея на Земята — омръзнаха ми тия революции. Трябва ли изходна виза?“ Поприказвахме си — после госпожицата седна и заплака. „Вие ме излъгахте, аз мислех, че ще летим по-наблизо.“ Идва после млад мъж, говори басово, ръцете му потни. „Вие, казва, ме смятате за идиот — невъзможно е да се лети до Марс; защо окачвате такива обяви?“ Едва го успокоих.

Лос опря лакти на коленете си и се загледа във въглените. В тази минута лицето му изглеждаше уморено, челото му беше намръщено. Изглежда, той напълно си почиваше след продължителното напрягане на волята. Кузмин отиде за тютюнец. Хохлов се изкашля и го запита:

— Мстислав Сергеевич, нима вие самият не се страхувате?

Лос го погледна със стоплени от огъня очи.

— Не, не се страхувам. Сигурен съм, че ще успея да кацна. А ако не сполуча — ударът ще бъде мигновен и безболезнен. Страшно е другото. Представете си, че изчисленията са погрешни и аз не попадна в орбитата на Марс, а само профуча покрай него. Запасите от гориво, кислород и храна ще ми стигнат за дълго. И ето, летя в тъмнината. Пред мен гори звезда. След хиляда години вкочаненият ми труп ще долети до огнените й океани. След хиляда години, и то моят летящ в тъмнината труп! Но тези дълги дни, докато ще бъда още жив — а аз ще живея дълго в тази кутия, — ще бъдат дълги дни на безнадеждно отчаяние — сам в цялата вселена! Страшна е не смъртта, а самотата, безнадеждната самота във вечна тъмнина. Никак не ми се иска да летя сам.

Лос присви очи и погледна въглените. Устните му бяха здраво стиснати.

На прага се показа Кузмин и тихо го повика:

— Мстислав Сергеевич, вас търсят.

— Кой? — Лос бързо стана.

— Някакъв червеноармеец пита за вас.

В бараката след Кузмин влезе човек с рубашка без колан, същият, който четеше обявата на улица „Червени зари“. Леко кимна на Лос, огледа скелето и се приближи до масата.

— Търсите ли си спътник?

Лос му подаде стол и седна насреща.

— Да, търся. Ще летя за Марс.

— Зная, в обявата пишеше. Преди малко ми показаха тази звезда. Далеко е, разбира се. Бих искал да знам какви са условията: заплатата, храната.

— Семейство имате ли?

— Женен съм, деца нямам.

Той делово почукваше с нокти по масата, оглеждаше се с любопитство наоколо. Лос накратко му разказа за условията на полета, предупреди го за възможния риск. Предложи да обезпечи семейството му, като предварително му изплати заплатата в пари и продукти. Червеноармеецът кимаше, съгласяваше се, но слушаше разсеяно.

— Как мислите — попита той, — хора ли живеят там, или чудовища?

Лос силно се почеса по врата.

— Според мен там трябва да има хора, които приличат на нас. Като стигнем, ще видим. Ето каква е работата: вече няколко години големите радиостанции в Европа и Америка започнаха да приемат неразбираеми сигнали. Отначало мислеха, че това са следи от бурите в магнитните полета на Земята. Но тайнствените звуци много приличаха на азбучни сигнали. Някой настойчиво иска да говори с нас. Откъде? На други планети освен на Марс засега не е открит живот. Погледнете картата му. Той е покрит с мрежа от канали. (Той посочи чертежа на Марс, закачен за дървената стена.) Явно е, че там има възможност да се монтира голяма и мощна радиостанция. Марс иска да говори със Земята. Засега ние не можем да отговаряме на техните сигнали. Затова сами ще идем при тях. Трудно е да се предположи, че радиостанциите на Марс са построени от чудовища, същества, не приличащи на нас. Марс и Земята са две мънички кълба, въртящи се едно до друго. Законите са еднакви и за нас, и за тях. Из вселената се носи прахът на живота. Едни и същи спори падат върху Марс и върху Земята, върху всичките милиарди изстиващи звезди. Навсякъде възниква живот и над живота навсякъде царува човекоподобният: не може да бъде създадено животно, по-съвършено от човека.

— Тръгвам с вас — каза червеноармеецът. — Кога да дойда с вещите си?

— Утре. Длъжен съм да ви запозная с апарата. Вашето име, презиме, фамилия?

— Алексей Иванович Гусев.

— Занятие?

Гусев разсеяно погледна Лос, наведе очи към почукващите си по масата пръсти.

— Грамотен съм — каза той. — Доста добре познавам автомобила. Летял съм на аероплан като наблюдаващ. От осемнадесетгодишен се занимавам с война — това е то моето занятие. Раняван съм. Сега съм в запаса. — Изведнъж той силно потърка с длан темето си, късо се изсмя. — Ама че работи станаха през тези седем години. Ако говорим честно, би трябвало сега да командувам полк, но характерът ми е свадлив. Прекъснат ли военните действия — не мога да се спра на едно място, нещо ме гризе. Всичко ми е отровено. Изпрося си командировка или просто избягам. (Той отново потърка темето си и се усмихна.) Четири републики съм учредил, сега градовете дори не си спомням. Веднъж събрах към триста момчета — тръгнахме да освобождаваме Индия. Искаше ни се да стигнем дотам, но се заблудихме в планините, връхлетя ни виелица, скали се срутваха, изпотрепаха конете. Малцина се върнахме оттам. Два месеца бях при Махно — искаше ми се да се поразсея… само че не можах да намеря общ език с бандитите. Върнах се в Червената армия. Гонихме поляците от Киев — този път бях с конницата на Будьони: „Напред към Варшава!“ За последен път ме раниха, когато превземахме Перекоп. После почти година се търкалях из лазаретите. Изписаха ме — къде да се дяна? В това време се срещнахме с моето момиче — ожених се. Жена ми е добра, мъчно ми е за нея, но вкъщи не мога да живея. Да се върна на село — родителите ми отдавна са починали, братята ми са убити, земята е запустяла. В града няма какво да правя. Война засега няма и не се и очаква. Мстислав Сергеевич, моля ви, вземете ме със себе си. Ще ви потрябвам на Марс.

— Е, много се радвам — каза Лос, като му подаде ръка. — До утре.

Бележки

[1] Стара руска мярка за дължина, приблизително равна на 1,060 км. Б.пр.