Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Лос гледа Земята

Сянката на въздушния кораб изчезна. Лос се качи по мократа обшивка на апарата, запали лулата си и се загледа към звездите. Тялото му потръпваше от лекия студ. Гусев гласеше нещо в апарата, бъбреше си, разглеждаше и криеше намерените предмети. После главата му се подаде от люка на кораба.

— Каквото и да казвате, Мстислав Сергеевич, но всичко това е злато, а камъчетата направо цена нямат. Ще има да се радва моята глупачка.

Главата му се скри и скоро той съвсем утихна. Щастлив човек беше този Гусев.

Но Лос не можеше да заспи — седеше, примигваше към звездите, смучеше лулата си. Дявол знае какво е това! Откъде можеха да попаднат на Марс тези златни маски с това особено трето око като на водно конче? Ами мозайката? Великаните, които загиват в морето или летят между звездите. А знакът на параболата: рубиненото топче не е ли Земята, а керемиденото — Марс? Дали е знак за власт над двата свята? Непонятно. Ами пеещата книга? Ами странният град, появил се в матовото огледало. И защо, защо целият този край е напуснат, изоставен?

Лос чукна лулата си в тока. По-скоро да дойде денят! Очевидно летецът марсианец ще се обади в някой населен център. Може би вече ги търсят и този кораб, който се мярна на фона на звездите, е изпратен точно за тях.

Лос погледна към небето. Светлината на червената звезда — Земята, бледнееше, тя беше стигнала зенита си и малък лъч от нея проникваше чак в сърцето му.

През безсънната си нощ, застанал на вратата на бараката, точно така, с хладна печал, Лос бе гледал изгряващия Марс. Това беше по-предната нощ. Само едно денонощие го делеше от онзи час, от Земята.

Земя, Земя, зелена, ту покрита с облаци, ту залята от светлина, пищна, многоводна, толкова разточително жестока към своите деца, и все пак любима — родина…

Вледеняващ студ скова мозъка му. Червената топчица на Земята толкова прилича на горещо слънце… Той — човекът, ефемеридата, пробудила се за миг за живот, той — Лос, сам със собствената си безумна воля се бе откъснал от родината и ето сега седи сам сред пустошта като унил дявол. Това ли искаше? Успя ли да избягаш от себе си?

Раменете на Лос потръпнаха от студа. Той пъхна лулата си в джоба. Качи се в апарата и легна до хъркащия Гусев. Този обикновен човек не беше предал своята родина, беше долетял през девет земи в десета, на седмото небе, но и тук, и там се чувствува като у дома си. Спи спокойно, съвестта му е чиста.

От топлината и умората Лос задряма. Сънят му донесе утеха. Той видя бряг на земна река, брези, шумолящи от вятъра, облаци, слънчеви искри по водата, а от другата страна някой със светли дрехи му маха с ръка, зове го и го примамва.

Лос и Гусев се събудиха от силния шум на въздушни винтове.