Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Аэлита, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Валя Димитрова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir (2012)
Издание:
Алексей Толстой. Аелита
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Библиотека „Галактика“, №73
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от руски: Валя Димитрова
Редактор: Жана Кръстева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Съветска руска, 1 издание
Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.
Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964
Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.
Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С-31
© Валя Димитрова, преводач, 1986
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
c/o Jusautor, Sofia
А. Н. Толстой. Аэлита
Издательство „Художественная литература“, 1974
История
- — Добавяне
Лос гледа Земята
Сянката на въздушния кораб изчезна. Лос се качи по мократа обшивка на апарата, запали лулата си и се загледа към звездите. Тялото му потръпваше от лекия студ. Гусев гласеше нещо в апарата, бъбреше си, разглеждаше и криеше намерените предмети. После главата му се подаде от люка на кораба.
— Каквото и да казвате, Мстислав Сергеевич, но всичко това е злато, а камъчетата направо цена нямат. Ще има да се радва моята глупачка.
Главата му се скри и скоро той съвсем утихна. Щастлив човек беше този Гусев.
Но Лос не можеше да заспи — седеше, примигваше към звездите, смучеше лулата си. Дявол знае какво е това! Откъде можеха да попаднат на Марс тези златни маски с това особено трето око като на водно конче? Ами мозайката? Великаните, които загиват в морето или летят между звездите. А знакът на параболата: рубиненото топче не е ли Земята, а керемиденото — Марс? Дали е знак за власт над двата свята? Непонятно. Ами пеещата книга? Ами странният град, появил се в матовото огледало. И защо, защо целият този край е напуснат, изоставен?
Лос чукна лулата си в тока. По-скоро да дойде денят! Очевидно летецът марсианец ще се обади в някой населен център. Може би вече ги търсят и този кораб, който се мярна на фона на звездите, е изпратен точно за тях.
Лос погледна към небето. Светлината на червената звезда — Земята, бледнееше, тя беше стигнала зенита си и малък лъч от нея проникваше чак в сърцето му.
През безсънната си нощ, застанал на вратата на бараката, точно така, с хладна печал, Лос бе гледал изгряващия Марс. Това беше по-предната нощ. Само едно денонощие го делеше от онзи час, от Земята.
Земя, Земя, зелена, ту покрита с облаци, ту залята от светлина, пищна, многоводна, толкова разточително жестока към своите деца, и все пак любима — родина…
Вледеняващ студ скова мозъка му. Червената топчица на Земята толкова прилича на горещо слънце… Той — човекът, ефемеридата, пробудила се за миг за живот, той — Лос, сам със собствената си безумна воля се бе откъснал от родината и ето сега седи сам сред пустошта като унил дявол. Това ли искаше? Успя ли да избягаш от себе си?
Раменете на Лос потръпнаха от студа. Той пъхна лулата си в джоба. Качи се в апарата и легна до хъркащия Гусев. Този обикновен човек не беше предал своята родина, беше долетял през девет земи в десета, на седмото небе, но и тук, и там се чувствува като у дома си. Спи спокойно, съвестта му е чиста.
От топлината и умората Лос задряма. Сънят му донесе утеха. Той видя бряг на земна река, брези, шумолящи от вятъра, облаци, слънчеви искри по водата, а от другата страна някой със светли дрехи му маха с ръка, зове го и го примамва.
Лос и Гусев се събудиха от силния шум на въздушни винтове.