Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Аэлита, 1922 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Валя Димитрова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir (2012)
Издание:
Алексей Толстой. Аелита
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986
Библиотека „Галактика“, №73
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преведе от руски: Валя Димитрова
Редактор: Жана Кръстева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева
Съветска руска, 1 издание
Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.
Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964
Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.
Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
С-31
© Валя Димитрова, преводач, 1986
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986
c/o Jusautor, Sofia
А. Н. Толстой. Аэлита
Издательство „Художественная литература“, 1974
История
- — Добавяне
Излитането
На незастроеното място пред работилницата на Лос започнаха да се събират хора. Идваха от крайбрежната, тичаха откъм Петровския остров, трупаха се на групички, поглеждаха към ниското слънце, прорязало с широки лъчи облаците. Започнаха разговори:
— За какво се е събрал тоя народ — да не са убили някого?
— Сега ще отлетят за Марс.
— И това доживяхме, само то ни липсваше!
— Какво разправяте? Кой ще полети?
— Взели двама бандити от затвора, ще ги запечатат в стоманена топка и — към Марс за проба.
— Хайде де, стига сте лъгали.
— Ах, гадове, не им е жал за хората!…
— Тоест — кои са тези, на които не им е жал?
— А вие, гражданино, не се хващайте за думата.
— Разбира се, че е издевателство.
— Боже мой, ама че глупав народ!
— Защо ще е глупав народът? Откъде го измислихте?
— Трябва вас да ви пратят за такива думи.
— Я стига, другари. Тук наистина става историческо събитие, а вие дявол знае какво дрънкате.
— А с каква цел ги изпращат на Марс?
— Извинете, но един тук разправяше: само агитационна литература натоварили двадесет и пет пуда[1].
— Това е експедиция.
— За какво?
— За злато.
— Вярно — за попълване на златния фонд.
— Много ли ще докарат?
— Неограничено количество.
— Гражданино, още дълго ли ще чакаме?
— Щом залезе слънцето, и ще се издигнат…
До мръкване сред тълпата, очакваща необикновеното събитие, се чуваха приказки, водеха се най-различни разговори. Спореха, караха се, но не си отиваха.
Алената светлина на мъждивия залез беше заляла половината небе. И ето че се появи големият автомобил на Губизпълкома[2], който полека разделяше тълпата.
Прозорците на бараката се осветиха отвътре. Тълпата затихна и се приближи.
Яйцеобразният апарат, открит от всички страни и проблясващ със занитените си шевове, стоеше върху циментова, леко наклонена площадка насред бараката. През кръглия отвор на люка се виждаше яркоосветената му вътрешност с ромбовете от подплатена жълта кожа.
Лос и Гусев бяха вече с плъстени ботуши, овчи кожуси, с кожени пилотски шлемове. Апаратът беше заобиколен от членове на изпълкома, академици, инженери и журналисти. Вече бяха произнесени напътствените речи, бяха направени снимки. Лос благодари на изпращачите за вниманието. Лицето му беше бледо, очите му бяха като стъклени. Той прегърна Хохлов и Кузмин. Погледна часовника си.
Изпращачите притихнаха. Гусев се намръщи и влезе през люка. Вътре той седна на кожена възглавница, оправи шлема и кожуха си.
— Намини при жена ми — не забравяй — викна той на Хохлов и още повече се намръщи.
Лос все се бавеше, гледаше в краката си. Изведнъж вдигна глава и каза с глух, развълнуван глас:
— Смятам, че успешно ще кацнем на Марс. Сигурен съм, че няма да минат много години и стотици въздушни кораби ще браздят звездното пространство. Откривателският дух вечно, вечно ще ни тласка напред. Но не аз трябваше да летя пръв. Не аз трябваше пръв да проникна в небесната тайна. Какво ще намеря там? Забрава за самия себе си… Ето това най-много ме смущава при раздялата с вас. Не, другари, аз не съм гениален строител, не съм смелчага, не съм мечтател, а страхливец и беглец…
Лос внезапно прекъсна, огледа изпращачите със странен поглед — всички го гледаха с недоумение. Той смъкна шлема ниско над очите си.
— А всъщност това никому не е нужно — нито на вас, нито на мен — лични преживявания. Оставям ги върху самотната си койка в бараката… Довиждане, другари, моля да се оттеглите колкото се може по-далеч от апарата…
Гусев веднага викна от люка:
— Другари, ще предам на ония от Марс пламенен поздрав от Съветската република. Упълномощавате ли ме?
Тълпата зашумя. Чуха се ръкопляскания.
Лос се обърна, влезе в люка и веднага силно го дръпна след себе си. Изпращачите се блъскаха, развълнувано разменяха думи, хукнаха от бараката към тълпата на полето. Нечий глас се запровиква:
— По-внимателно, оттегляйте се, лягайте!
Сега хиляди хора мълчаливо гледаха към осветените квадратни прозорци на бараката. Там беше тихо. Тихо беше и в полето. Така изминаха няколко минути. Мнозина бяха налягали по земята. Внезапно надалеч звънко зацвили кон. Някой страшно извика:
— По-тихо!
В бараката нещо оглушително гръмна, затрещя. След това се чуха още по-силни и чести удари. Земята затрепери. Над покрива на бараката се показа тъпият метален нос на яйцето и се скри сред облак от дим и прахоляк. Трясъкът се засили. Черният апарат се издигна цял над покрива и увисна във въздуха, сякаш се прицелваше. Взривовете се сляха в протяжен вой, осемметровото яйце като ракета се изви косо над тълпата, проблесна като огнена лента и изчезна в бледоаленото зарево на облаците.
Едва тогава сред тълпата се разнесоха викове, полетяха шапки, хората хукнаха и се струпаха около бараката.