Алексей Толстой
Аелита (36)

В небитието

— Е, какво, Мстислав Сергеевич, жив ли сте?

Нещо го парна в устата. Течен огън премина по тялото му, по жилите, по костите. Лос отвори очи. Съвсем ниско над него светеше мъждива звездичка. Небето беше странно — жълто, обковано като сандък. Нещо чукаше, чукаше отмерено, мъждивата звездичка трепереше.

— Колко е часът?

— Часовникът е спрял, там е бедата — отговори гласът.

— Отдавна ли летим?

— Отдавна, Мстислав Сергеевич.

— Накъде?

— Дявол знае — нищо не мога да видя — само тъмнина и звезди… Препускаме в световното пространство.

Лос затвори пак очи и се опита да проникне в празнотата на паметта, но там не откри нищо и отново потъна в непробуден сън.

Гусев го зави по-топло и се върна при визьорите. Сега Марс изглеждаше по-малък и от чаена чинийка. Дъното на пресъхналите морета и мъртвите пустини се открояваха по него като лунни петна. Засипваният от пясъците диск на Тума се смаляваше, апаратът се носеше все по-далече от него в непрогледната тъмнина. Рядко в окото се забиваше малък лъч на звезда. Но колкото и да се взираше Гусев, никъде не се виждаше червената звезда.

Гусев се прозя и изчатка със зъби — от празното пространство на вселената го налягаше голяма скука. Прегледа запасите от вода, храна и кислород, зави се с одеялото и легна до Лос на тресящия се под.

Беше изминало много време. Гусев се събуди от глад. Лос лежеше със затворени очи — лицето му беше набръчкано, старо, бузите му бяха хлътнали. Той тихо попита:

— Къде сме сега?

— Все още там, Мстислав Сергеевич — в пространството.

— Алексей Иванович, ние бяхме ли на Марс?

— Мстислав Сергеевич, май съвсем сте изумели.

— Да, с мен се е случило нещо… спомням си и спомените се прекъсват някак неопределено. Не мога да разбера кое е било наистина — всичко ми е като сън. Дайте да пия…

Лос затвори очи и след малко попита с потрепващ глас:

— Тя също ли е сън?

— Коя?

Лос не отговори, отпусна глава и затвори очи.

Гусев погледна през всичките визьори към небето — само тъмнина. Наметна се с одеялото, сгуши се в него и седна. Нямаше желание нито да мисли, нито да си спомня, нито да очаква. И защо ли? Желязното яйце, понесло се с главоломна скорост в бездънната празнота, потракваше и се тресеше приспивно.

Точеше се някакво неимоверно дълго, неземно време. Гусев все така седеше свит, унесен във вцепеняваща дрямка. Лос спеше. Студът на вечността като невидим прах се наслояваше върху сърцето, върху съзнанието.

Страшен вопъл раздра слуха му. Гусев скочи, пулейки очи. Крещеше Лос — той беше застанал сред разхвърляните одеяла, бинтът се бе смъкнал на очите му.

— Тя е жива!

Той вдигна костеливите си ръце, хвърли се върху кожената стена, заудря по нея, задраска с нокти.

— Тя е жива! Пуснете ме… Задушавам се… Тя съществуваше, имаше я!…

Той дълго се блъска и крещя — накрая безсилно увисна в ръцете на Гусев. И отново затихна, задряма.

Гусев пак се сви под одеялото. Желанията гаснеха като пепел, чувствата изстиваха. Слухът свикваше с железния пулс на яйцето и не долавяше други звуци. Лос бърбореше насън, простенваше, понякога лицето му грейваше от щастие.

Гусев гледаше към спящия и си мислеше: „Хубаво ти е насън, мили човече. Не ти и трябва да се будиш, спи, спи… Събудиш ли се — ще седиш ей така свит под одеялото и ще трепериш като гарван на замръзнал пън. Ах, нощ, нощ, последен свършек…“

Не му се искаше дори да затваря очи — седеше си така загледан в някакво проблясващо гвоздейче… Настъпило беше великото безразличие, бавно приближаваше небитието…

Така изтече неизмеримо пространство от време.

Отвън, по желязната обвивка на яйцето, се чуха странни шумове, почуквания, допир на тела.

Гусев отвори очи. Съзнанието му се възвръщаше, той се ослуша — изглеждаше, сякаш апаратът преминава през струпани камъни и трошляк. Нещо падна и запълзя по стената. Шумеше, шумолеше. Ето че последва удар от другата страна — апаратът се затресе. Гусев събуди Лос. Те допълзяха до наблюдателните тръби и в същия миг и двамата извикаха.

Наоколо в тъмнината се простираха поля от блестящи като елмази късове. Камъни, канари, кристални ръбове сияеха с остри лъчи. В черната нощ зад огромните далечини на тези елмазни полета висеше космато слънце.

— Сигурно пресичаме главата на комета — шепнешком каза Лос. — Включете реостатите. Трябва да се измъкнем от тези полета, иначе кометата ще ни повлече към Слънцето.

Гусев се покатери до горния визьор. Лос застана до реостатите. Ударите по обшивката на яйцето зачестиха, усилиха се. Гусев подвикваше отгоре:

— По-леко — отдясно има канара… Пълен напред… Полека, лети цяла планина… Преминахме… Напред, напред, Мстислав Сергеевич.