Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аэлита, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir (2012)

Издание:

Алексей Толстой. Аелита

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1986

Библиотека „Галактика“, №73

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Преведе от руски: Валя Димитрова

Редактор: Жана Кръстева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Василева

Съветска руска, 1 издание

Дадена за набор на 27.II.1986 г. Подписана за печат на 20.V.1986 г.

Излязла от печат месец май 1986 г. Формат 70×100/32 Изд. №1964

Печ. коли 13,50. Изд. коли 8,74. УИК 8,51. Цена 1,50 лв.

Страници: 216. ЕКП 953635532–29–86

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

С-31

© Валя Димитрова, преводач, 1986

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1986

c/o Jusautor, Sofia

 

А. Н. Толстой. Аэлита

Издательство „Художественная литература“, 1974

История

  1. — Добавяне

Лос отива на помощ на Гусев

В полунощ Лос скочи от лодката пред Тускубовото имение. Прозорците на къщата бяха тъмни — значи Гусев още не беше се върнал. Звездите осветяваха полегатата стена, синкавите им искри проблясваха в черните стъкла. Зад назъбения покрив стърчеше острият ъгъл на странна сянка. Лос се взираше — какво ли можеше да бъде?

Момчето механик се наведе към него и предпазливо му прошепна:

— Не отивайте там.

Лос измъкна маузера от кобура. Ноздрите му поеха студения въздух. В паметта му изплува огънят над пропастта, ароматът на запалените треви. Потъмнелите, горещи очи на Аелита… „Ще се върнеш ли? — попита го тя, застанала до огъня. — Изпълни дълга си, бори се, победи, но не забравяй — всичко е само сън, само сенки… Тук, край огъня, ти си жив, няма да умреш. Не забравяй, върни се…“ Тя се приближи. Очите й, толкова близо до неговите, се взираха в бездънната нощ, изпълнени със звезден прах: „Върни се, върни се при мен, Сине на небето…“

Споменът го парна и угасна — това продължи само секунда, докато разкопчаваше кобура на револвера. Вторачил се в странната сянка зад покрива на къщата, Лос усети как мишците му се напрягат, как горещата кръв пулсира в сърцето му — борба, борба.

С леки скокове той се спусна към къщата. Ослуша се, промъкна се край страничната стена и надникна зад ъгъла. Близо до входа на къщата, килнат на една страна, се виждаше разбит кораб. Едното му крило се издигаше над покрива, към звездите… Лос различи няколко души, натъркаляни на тревата като чували — това бяха трупове. В къщата беше тихо и тъмно.

„Нима и Гусев?“ Лос се спусна към убитите. „Не, само марсианци.“ Единият лежеше на стълбата надолу с главата. Още един висеше сред отломките на кораба. Изглежда, бяха убити с изстрели от къщата.

Лос изтича по стълбите. Вратата беше открехната. Влезе в къщата.

— Алексей Иванович — повика Лос.

Беше тихо. Той включи осветлението — цялата къща блесна. Помисли си: „Непредпазлив съм“, и тутакси забрави за това. Като минаваше под арките, се подхлъзна в лепкава локвичка.

— Алексей Иванович! — изкрещя Лос.

Ослуша се — тишина. Тогава се вмъкна в малката заличка с матово огледало, седна в креслото и впи нокти в брадата си. „Тук ли да го чакам? На помощ ли да тръгвам? Но накъде? Чий е този разбит кораб? Мъртвите не приличат на войници — по-скоро са работници. Кой се е сражавал тук? Гусев? Или хората на Тускуб? Да, няма време за губене.“

Той взе цифровото табло и включи огледалото: „Площадът пред Дома на Висшия съвет на инженерите.“ Дръпна шнура и веднага силен грохот го блъсна назад: там, сред червеното сияние на фенерите, се кълбеше дим, пламваха огнени взривове и искри. Ето, в огледалото се втурна нечия фигура с облени в кръв очи и разперени ръце.

Лос дръпна шнура. Обърна гръб към екрана.

„Нима няма да ми прати вест къде да го търся в тази бъркотия?“

С ръце зад гърба, Лос не преставаше да крачи из ниската зала. Трепна, спря се, обърна се бързо и щракна с предпазителя на маузера. Иззад вратата, досами пода, се подаваше глава — с червен перчем и червено сбръчкано лице.

С един скок Лос се намери до вратата. Зад нея, до стената, в локва кръв лежеше марсианец. Лос го вдигна на ръце, понесе го и го сложи в креслото. Коремът му беше разкъсан.

Марсианецът облиза устни и прошепна едва чуто:

— Бързай, ние загиваме, Сине на небето, спаси ни… Отвори юмрука ми…

Лос разтвори вкочаняващия се юмрук на умиращия и издърпа от него бележчица. Едва успя да разчете:

„Изпращам да ви вземе военен кораб и седем работници — сигурни момчета. Обсаждам Дома на Висшия съвет на инженерите. Кацнете на площада до кулата. Гусев.“

Лос се наведе над ранения — искаше да го попита какво се е случило тук. Но марсианецът само хъркаше и потреперваше в креслото.

Тогава Лос взе главата му в дланите си. Марсианецът спря да хърка. Очите му се изцъклиха. Озари ги ужас и блаженство: „Спаси…“ Пелена покри очите, устата му се озъби.

Лос закопча якето и уви шала около врата си. Тръгна към изхода. Ала щом отвори вратата, отпред, иззад корпуса на кораба пръснаха синкави искри: дочу се слаб, стържещ звук. Куршум отнесе шлема от главата на Лос.

Лос стисна зъби и се втурна надолу по стълбата, със скок се озова до кораба, натисна го с рамо, мускулите му изпукаха и той повали корпуса на кораба върху онези, които се бяха притаили в засада зад него.

Разнесе се трясък от трошенето на метал, птичите викове на марсианците: огромното крило се стрелна във въздуха и затисна измъкващите се изпод отломките. Приведени фигури затичаха на зигзаг из мъглата по поляната. С един скок Лос ги настигна и стреля. Грохотът на маузера беше ужасен. Най-близкият марсианец падна в тревата. Другият бързо хвърли пушката, клекна и закри лицето си с ръце.

Лос го сграбчи за яката на сребристото яке и го вдигна като пале. Беше войник. Лос го попита:

— Тускуб ли те прати?

— Да, Сине на небето.

— Аз ще те убия.

— Добре, Сине на небето.

— С какво долетяхте? Къде е корабът?

Увисналият пред страшното лице на Сина на небето марсианец с разширени от ужас очи посочи към дърветата: в сянката им се виждаше малка военна лодка.

— Виждал ли си Сина на небето в града? Можеш ли да го намериш?

— Да.

— Хайде.

Лос скочи във военната лодка. Марсианецът седна до лоста за управление. Моторите изреваха. Нощният вятър се втурна насреща им. Огромните чужди звезди се залюляха в черната висина.