Джули Гарууд
Тайната (16)

Глава 15

— Джудит, събуди се. Време е.

Иън я побутна нежно. Тя отвори очи и го видя да седи на ръба на леглото. Един поглед към посърналото му лице я разсъни незабавно.

Джудит седна, придърпа завивките около себе си и се втренчи в него.

— Заминаваме? — прошепна тя, опитвайки се да проумее. — Тръгвам си сега?

— Да. — Гласът му бе твърд, изражението решително.

Защо се държеше толкова студено? Иън се опита да стане, но тя го сграбчи за ръката.

— Толкова скоро?

— Да. До час, ако е възможно. — Той издърпа ръката си от нейната, наведе се и я целуна. След това се изправи и отиде до вратата.

— Бих искала да се сбогувам с Франсис Катрин — извика тя след него.

— Няма време. Вземи само една чанта. Донеси я до конюшнята. Ще те чакам там.

Вратата се затръшна след него и тя избухна в сълзи. Знаеше, че е жалка, но не я интересуваше. Мислите й бяха объркани и не разсъждаваше ясно. Беше казала на Иън, че не иска да остава тук. Той просто изпълняваше желанието й. По дяволите, как можеше да я пусне да си тръгне? Той не осъзнаваше ли колко го обича?

Джудит се изми, преоблече се в тъмносинята си рокля. Среса косата си, опакова багажа и когато най-сетне бе готова да тръгне, се обърна да огледа стаята за последно.

Плейдът й беше окачен на закачалка до вратата. Не искаше да го оставя тук. Сгъна го и го прибра в чантата.

Спря да плаче. Престана да се самосъжалява. За бога, в момента кипеше от гняв. Мъж, който наистина обича съпругата си, никога не би я оставил да си замине. Трябваше да каже това на Иън. Той я обичаше. В това нямаше съмнение, въпреки че действията му често я объркваха. Щеше да го накара да обясни защо постъпва така. Не можеше да си представи живота без него. Изтича надолу по стълбите, стиснала чантата здраво в ръцете си.

Греъм стоеше на входа и държеше вратата. Джудит видя огромната тълпа, която се беше събрала на двора. Опита да мине покрай старейшината, без да го погледне. Той я докосна по рамото, за да привлече вниманието й. Джудит спря, но упорито бе навела очи надолу.

— Защо не ме поглеждаш, момиче? — попита той.

Тя вдигна глава.

— Не искам да виждам презрението ти, Греъм. Достатъчно ясно ми показа какво си мислиш за мен от онази вечер.

— О, Джудит, съжалявам. Не съм искал да те нараня. Бях толкова… изненадан и бесен, че ни заловиха. Мислех си, че си ни измамила. Срамувам се от себе си, Джудит. Ще бъдеш ли така добра, да простиш на стария глупак?

Очите й се насълзиха. Бавно кимна.

— Прощавам ти. Сега трябва да отида при Иън. Той ме чака.

— Поговори с него, Джудит. Не му позволявай да направи това. Искаме той да остане.

Мъката в гласа му разкъса сърцето й.

— Смята да ме заведе до Англия и след това ще се върне — поясни тя.

Греъм поклати глава.

— Не, момиче. Няма да се върне.

— Как така няма да се върне? Той е ваш леърд — възпротиви се Джудит.

— Вече не.

Джудит бе твърде смаяна, за да успее да прикрие реакцията си. Изпусна чантата и се втренчи в старейшината, който се наведе да вдигне багажа й. Опита да го вземе от него, но Греъм го държеше здраво.

— Ти как гласува за това решение, за или против? — Тя не изчака отговора му. Изпъна рамене и изтича навън. Когато стигна долното стъпало и се запъти към конюшнята, тълпата й стори път.

Греъм я последва. Останалите старейшини се събраха отвън и застанаха в горния край на стълбите, за да гледат заминаването.

Тълпата следваше Джудит. Вратата на конюшнята се отвори и Иън изведе жребеца си навън. Патрик застана до брат си. Говореше му, но не получи почти нищо в отговор. Лицето на Иън бе безразлично. Джудит не осъзна, че беше спряла, докато съпругът й не погледна към нея и не й направи знак, да се приближи към него.

Тя не помръдна. Чак сега осъзна от какво значение бе това, което правеше. За бога, тя не искаше да си тръгва. Опакова плейда на Мейтлънд, за да й напомня за щастливите мигове тук. Със сигурност щеше да се загръща с мекия плат през студените зимни нощи, които я очакваха, и да търси утеха в спомените си. Но това бяха небивалици. Щеше да е нещастна без Иън и всички останали приятели, които бе срещнала тук.

Тревогите й, че е чужда вече не бяха толкова важни. Тя беше Мейтлънд и принадлежеше на това място. Беше се установила и никой, дори и съпругът й, нямаше да я принуди да си тръгне.

Изведнъж забърза към Иън, за да му обясни за неочакваното си решение. Молеше се да прозвучи разумно.

Вдигна полите си и затича. Изабел я извика и тя спря.

— Джудит, на мен ще ми хареса ли да живея в Англия?

Младата жена се обърна да погледне към приятелката си. Беше убедена, че не е чула правилно.

— Какво?

Изабел се отдели от тълпата и пристъпи напред, за да застане до Джудит. Бебето бе в ръцете й. Лелите на Уинслоу я последваха. Джудит разпозна жените с посивелите коси. Двете седяха край масата в колибата на Изабел, когато свещеникът я разпитваше.

— Ще ни хареса ли да живеем в Англия?

Джудит поклати глава.

— Не можете да дойдете с мен. Изобщо няма да ви хареса. Дори самата аз не харесвам Англия — добави тя, заеквайки. — А съм англичанка.

— Ще се справим чудесно — заяви Хелън и побърза да застане до Изабел. Андрю отиде зад майка си и се хвана за чантата й.

Джудит не знаеше какво да мисли.

— Но вие не можете просто да…

Още една жена пристъпи напред. Джудит я разпозна, но не можа да се сети за името й. Дъщеря й, Елизабет, бе спечелила състезанието по стрелбата с лък на фестивала. Майката сияеше от щастие, когато Иън награди момичето.

— И ние идваме — заяви жената.

След нея още една и още една направиха същото и обявиха намеренията си. Джудит се огледа наоколо, за да срещне подкрепата на Иън. Дъхът й спря, когато видя наредените зад него воини.

И те ли щяха да тръгнат с тях? Не можеше да схване какво става? Децата я бяха наобиколили, както и майките им, сграбчили багаж в ръцете си.

— В Англия ще почиваме всяка неделя, нали?

Джудит не бе сигурна кой зададе въпроса. Кимна с глава и бавно се приближи към съпруга си. Знаеше, че изглежда смаяна. Предположи, че Иън щеше да вразуми хората.

Съпругът й не сваляше очи от нея. Бе положил ръка на гърба на коня си. Изглеждаше спокоен, но когато го приближи, забеляза изненадата му.

Спря се само на няколко стъпки от него. Не беше сигурна какво щеше да му каже, когато думите сами се изплъзнаха от устата й.

— Знаеш, че те обичам, нали, Иън?

Зададе му въпроса си, като почти крещеше. Иън изглежда нямаше нищо против.

— Да, Джудит — отвърна й той. — Знам, че ме обичаш.

Тя въздъхна тихо. Той реши, че съпругата му се държеше така, сякаш най-сетне бе проумяла това — както с ума си, така и със сърцето си. Изглеждаше безкрайно доволна от себе си.

Усмихваше му с насълзени очи.

— И ти ме обичаш — повтори тя меко. — Спомням си, че ти казах, че не бих живяла с мъж, който не ме обича. Ти се съгласи с това и ме обърка. Тогава не осъзнавах колко си ме обичал. Искаше ми се да ми бе казал още тогава. Щеше да ми спестиш доста тревоги.

— Ти обичаш да се тревожиш — отвърна й той.

Джудит не оспори това.

— Какво смяташ да правиш? Да ме заведеш обратно в Англия? Нито един от двама ни не принадлежи там, Иън. Тук е нашият дом.

Той поклати глава.

— Не е толкова просто. Не мога да понеса и да позволя на съвета да взема решения, повлияни от емоциите им.

— Защото гласуваха някой друг да стане леърд?

— Не сме гласували — намеси се Греъм. Пусна чантата на Джудит и пристъпи напред. — Съпругът ти се оттегли, когато останалите старейшини не се съгласиха на съюза му с Маклейн.

Джудит погледна към крепостта. Четиримата старейшини се бяха скупчили и си говореха. Гелфрид размахваше ръка развълнувано.

— Няма да ходим в Англия, Джудит. Отправяме се на север. Време е да тръгваме — добави Иън и кимна към Греъм.

Тя си пое дълбоко дъх и отстъпи крачка назад от съпруга си. Смелата й постъпка спечели цялото му внимание.

— Обичам те с цялото си сърце, Иън Мейтлънд, но няма да ти се подчиня.

Той беше учуден. Тя застана със скръстени ръце и кимна с глава, за да му покаже, че не смята да отстъпи от думата си.

Жените се наредиха зад нея в подкрепа.

— Не мога да позволя неподчинение, Джудит.

Воините зад него подкрепиха изказването му.

Тя отстъпи още една стъпка назад.

— Трябваше да изкажа мнението си преди да решиш да се оттеглиш — заяви тя. — Аз съм ти съпруга и трябва да имам думата в ситуации, които засягат и мен. Трябва и аз да имам право да решавам бъдещето ни. Така ще бъде занапред.

Иън опита да не се засмее. След всяко нейно изявление, жените кимаха в подкрепа.

Джудит се смяташе за чужда тук. А сега бе заобиколена от „сестрите“ си Мейтлънд, помисли си Иън. Тя бе спечелила сърцата им, така както бе завладяла и неговото.

Иън знаеше, че няма да отиде никъде само със съпругата си. За бога, целият клан бе решен да ги последва. Патрик вече бе заявил намеренията си, че ще тръгне заедно с Франсис Катрин и бебетата, веднага щом тя се възстановеше от раждането. Иън очакваше това, разбира се. Но не беше подготвен за подкрепата на останалите мъже.

Беше успокояващо да знае, че воините му бяха толкова предани. Но такава вярност го поставяше в ужасна позиция. Беше се оттеглил като леърд, а никой не приемаше решението му.

Дори и съпругата му.

Иън погледна към Греъм. Усещаше мъчението, на което старейшината бе подложен. Последователите му го изоставяха. Обръщаха гръб на старата традиция. Опита се да измисли начин да пощади гордостта на възрастния мъж. Щеше да бъде крайно унизително за Греъм, ако Иън напуснеше с клана. Греъм му беше като баща. Не можеше да го посрами по този начин. Но не можеше и да отстъпи. Въпросът бе твърде важен.

— Джудит, не мога да променя решението си — отсече той.

— Не ми каза това преди — възпротиви се тя.

Иън поклати глава. Младата жена си помисли, че съпругът й може би не си спомня за разговора им, когато минаха през гробището. Реши да му го припомни.

— Негодувах срещу несправедливостта по света и си спомням много добре предложението ти. Каза ми, че ако не харесвам нещо, трябва да го променя. Един шепот, добавен към хилядите останали, се превръща в рев на недоволство, помниш ли? Да — добави тя, кимайки. — Това бяха думите ти. Да не би да си променил мнението си оттогава?

— Джудит… сложно е — отвърна Иън.

— Не, не е — измърмори Греъм. — Всичко се свежда до старите срещу младите. Това е самата истина.

Джудит съчувстваше на старейшината. Той изглеждаше толкова поразен.

— Не — отрече тя. — Не става дума за това.

— Джудит.

Тя пренебрегна предупредителния тон на Иън. Приближи се до Греъм и хвана ръката му. Засвидетелстването на преданост към старейшината бе преднамерена, разбира се, тъй като Джудит знаеше, че не Иън бе този, чиято гордост се нуждаеше от ласкателство. Всички воини стояха зад него. Джудит бе решена да намери начин и да помогне на Греъм, и да не го остави да загуби напълно честта и достойнството си.

— Вярвам, че опитът и мъдростта помагат на младия и силния — каза тя на старейшината. — Със сигурност осъзнаваш това, Греъм.

— Има истина в това, което казваш — съгласи се той.

Джудит си пое дъх и изрече набързо.

— Бих искала да се обърна директно към съвета.

Зад нея се понесе одобрителен шепот. Греъм изглеждаше така, сякаш току-що го бе помолила да си пререже гърлото. Остана безмълвен.

— И какво имаш да кажеш на съвета? — попита Иън.

Тя гледаше към Греъм, докато отговаряше на съпруга си.

— Ще започна с това, колко небрежно се отнася съветът към най-важните членове на клана. А именно пълното пренебрежение към жените и децата. Да, точно с това ще започна.

Греъм трябваше да изчака, докато жените зад Джудит прекратят одобрителните си възклицания.

— И как ги пренебрегват?

— Не позволявате на никоя от нас да поиска съвет от вас — отговори Джудит. — Нашите проблеми са също толкова важни, колкото и тези на воините. Ние също би трябвало да можем да изкажем на глас мнението си по важни въпроси.

— Джудит, всяка жена тук е важна.

— Тогава защо не можем да застанем пред съвета?

Никой преди не беше предизвиквал Греъм така. Той потърка брадата си, докато обмисляше отговора.

— Когато имате проблем, който искате да обсъдите, трябва да го сторите със съпрузите си — посъветва я той.

Изглеждаше доволен от разрешението, което бе намерил. Дори се усмихна.

— Това е чудесно — опълчи се Джудит. — Съпрузите винаги трябва да обсъждат проблемите помежду си. Но какво да правят жените, които нямат съпрузи? Към кого да се обърнат за съвет? Да не би те да са незначителни. Ако Хелън има проблеми със сина си, тя би трябвало да може да дойде при теб за съвет, Греъм. Или да се обърне към когото и да било от останалите старейшини. Но тя нямаше такава възможност. Когато съпругът й е починал, е станала чужда на клана.

— Щях с удоволствие да й помогна да разреши проблемите си — отвърна Греъм.

Джудит едва прикри гнева си.

— Хелън няма нужда да разрешавате проблемите й. Никоя от нас не се нуждае от това. Искаме само да имаме възможност да обсъждаме тези проблеми с вас, да получим и друго мнение… ние искаме да сме част от този клан, Греъм. Хелън е достатъчно разумна, за да разреши проблемите си сама. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Ето, например, и Дороти — напомни Хелън на Джудит. — Спомени и нея, така или иначе си започнала да му разясняваш как стоят нещата.

— Да, Дороти — съгласи се Джудит. Хелън току-що й беше разказала за родилката. — Дороти трябва да роди след месец. Съпругът й бе починал при внезапно нападение, само седмици след като се оженили. Съветът би трябвало да е нейното семейство. Тя не би трябвало да е сама. Със сигурност старейшините биха искали да направят някои промени… за доброто на жените и децата им.

Греъм си призна, че бе оборен с аргументите. Старейшините бяха пренебрегнали жените.

— Отнасяли сме се с пренебрежение — съгласи се той. Не каза нищо повече, но засега това беше достатъчно.

Джудит застана отново до Иън. Беше негов ред да направи някои признания.

— Майка ми е англичанка, баща ми е леърд Маклейн и аз не мога да променя това. Ти си леърд тук, Иън, и не вярвам, че би могъл да промениш този факт.

Иън се намръщи.

— Джудит, не настоявах за този съюз само защото Маклейн ти е баща. Всъщност, воините ми могат да се опълчат срещу огромната войска на Маклейн и да ги победят. Те са обучени най-добре от всички воини в цяла Шотландия. Въпреки това — добави той, като отправи многозначителен поглед към Греъм, — Дънбар, съюзени с Маклейн, ще ни превъзхождат по брой. Като леърд, мой дълг е да защитавам всеки член на клана. Не мога да постигна това, ако съм само съветник. Позицията е нищо без власт. А това е неприемливо за мен.

— Неприемливо, в този му вид — доуточни тя.

— И както винаги е било — поправи я той.

— Докато не го промениш.

Иън застана лице в лице с Греъм.

— Няма да бъда съветник. Искам власт да управлявам.

Измина минута, през която Греъм премисляше изискването на младия мъж. Обърна се към старейшините, преди да удостои Иън с вниманието си.

Опита се да наложи ограничение:

— Пълна власт…

Джудит понечи да се намеси, но спря. С мъжете бе много по-трудно да се справиш, отколкото с жените, помисли си тя. Гордостта им правеше вземането на разумни решения толкова трудно.

— Ще бъдеш отговорен за всяко твое дело, синко — каза Греъм. Изглеждаше изтощен.

Джудит си помисли, че вече се бе съгласил с промяната, но му бе трудно да приеме необратимото. И в този миг съзря правилното решение.

— Колко добра идея, Греъм — извика тя. Усмихна се на старейшината, кимна му, когато той й отправи озадачен поглед, изтича и застана до Иън. Сръга го в ребрата. — Не е ли чудесен план, съпруже?

Иън нямаше представа за какво говори.

— Джудит, ако всяко мое решение се поставя под въпрос…

— Може би само веднъж годишно — прекъсна го тя. — Или планът ти включва да се доверяваш на леърда по-често? — обърна се тя към старейшината.

Изненадата на Греъм бе очевидна. Той най-сетне разбра предложението й. Кимна бързо и също се усмихна.

— Да, веднъж в годината би било достатъчно. Ще отговаряш за действията си пред бог. Може и да бъдеш отлъчен, Иън.

Празната заплаха остана да „виси“ във въздуха. Всички знаеха, че това никога нямаше да се случи. Леърдът им току-що бе удостоен с власт.

— Аз ще бъда непоколебим в преценката си — заяви Греъм с твърд и убедителен глас. — Съветът ще се събира веднъж в месеца, за да изслуша молбите на членовете, разбира се. Ние също ще те съветваме, Иън, когато сметнем, че е необходимо.

— Съветът ще обръща ли внимание на жалбите от всички членове? И на тези на жените ли? — настоя Джудит.

Греъм кимна:

— Да, момиче. Най-вече на тези на жените. Твърде дълго ги карахме да мълчат. Време е гласовете им да бъдат чути.

— Нищо не е решено окончателно, преди останалите от съвета да дадат съгласието си — напомни му Иън.

— Ще отида да поставя въпроса пред тях — отвърна старейшината. — След час ще разберете дали са „за“ или „против“ тези промени.

 

 

Отне половината от времето, преди старейшината да излезе отвън и да обяви единодушното им решение да приемат плана на Греъм.

Хълмът отекна от радостните възклицания. Иън бе заобиколен от воините си, които го потупваха по раменете. Изнесоха бъчва с вино, раздадоха чаши и вдигнаха тост.

Старейшините не стояха встрани. Смесиха се с тълпата и взеха участие в непринудената веселба.

Когато Иън най-сетне успя да се откъсне от доброжелателите, се опита да открие съпругата си. Искаше да я заведе на уединено място и да празнува с нея насаме.

Забеляза я да се отправя към пътеката, която водеше надолу по хълма и опита да я настигне. Винсент и Оуен го пресрещнаха. И двамата мъже искаха да обсъдят умния план на Греъм. Оказаха се доста сладкодумни и Иън успя да се откъсне от тях едва след двадесет минути.

После Рамзи и Бродик го видяха как се взира към хълма.

— Виждали ли сте Джудит?

— При Франсис Катрин и Патрик е — отвърна Рамзи. — Иън, нали не си ми ядосан затова, че не се съгласих да стана леърд вместо теб?

— Не.

— Трябва да обсъдим нещо — намеси се Бродик. — Няма да отнеме повече от минута.

Минутата на Бродик се оказа цял час. Иън се посмя доста добре на намерението им, обаче. Накрая се съгласи. Дори им пожела успех.

Докато стигне до колибата на брат си, Джудит вече си беше тръгнала. Франсис Катрин и бебетата спяха сладко, а Патрик също имаше вид на човек, който се нуждае от сън. Прозяваше се, докато му показваше накъде бе поела Джудит.

Откри я след няколко минути. Беше се скрила сред гъсталака от дървета, близо до малка рекичка. Изглеждаше спокойна. Беше си свалила обувките и седеше на земята, подпряла гръб на едно дърво. Очите й бяха затворени и беше свила ръце в скута си.

Иън седна до нея.

— Напусна празненството заради това, че пиеха ли?

Тя не отвори очи, само се усмихна.

— Не. Исках да прекарам няколко минути с Франсис Катрин, а после да намеря тихо местенце да си отпочина… и да помисля. Тук е много трудно да се усамотиш, нали?

— Да, така е — съгласи се той през смях. — Ти настоя да останеш тук.

— Да. Липсата на уединение е досадна.

— Можеш да ходиш в параклиса, когато искаш да си сама.

Джудит отвори очи.

— Иън, ние нямаме параклис — напомни му тя.

— Ще имаме — увери я той. — До следващото лято. Трябва да бъде готов за първата ни годишнина от сватбата.

— Защо?

— За да имаме подобаваща служба, с която да отпразнуваме брака си. — Той се усмихна при изненадания й вид, нежно я повдигна и седна на мястото й. Сложи я в скута си, наведе се и я целуна по челото. — С цветя, Джудит. — Продължи с дрезгав глас: — Ще напълним параклиса с цветя. Обещавам.

Усмивката й сияеше.

— Омъжена съм за много предвидлив съпруг. Нямам нужда от цветя, Иън. Имам всичко, което някога съм искала.

— Ще има и цветя — измърмори той, доволен от милите й думи.

— Ти защо си тръгна от празненството? — попита тя.

— Исках да съм с теб — насаме.

— Но защо?

Младият мъж обхвана лицето й, наведе се към нея и я целуна страстно. Отдръпна се бавно.

Джудит въздъхна тихо и се облегна на него. Не бе мечтала за такова блаженство.

— Иън?

— Да, скъпа?

— Какво ще правим с баща ми?

— Ще го изтърпим някак си, предполагам.

Продължиха дълго да говорят за семейството й. Джудит реши, че наистина иска да посети баща си и брат си, и Иън й обеща да я заведе до земите на Маклейн още на другия ден следобед.

Разговорът се премести върху събитията от изминалия ден. Разговаряха лениво. Джудит бе затворила очи и почти не обръщаше внимание на това, което Иън разказваше, докато той не спомена, че Бродик и Рамзи са тръгнали на лов.

Доловила смеха в гласа му, любопитството й нарасна.

— Защо се смееш?

— Отиват на лов в Англия? — отвърна той.

— Защо? — попита тя объркано.

— Не са могли да намерят онова, което търсят, тук. Следват моя пример.

— Иън, за какво говориш? Какво ще ловуват?

— Булки.

Тя прихна да се смее. Реши, че съпругът й се шегува. Сгуши се в него и се замисли за странното му чувство за хумор.

Иън не й обясни, че не се шегува. Джудит щеше да научи сама, когато Рамзи и Бродик се върнеха със съпруги. Прегърна красивата си жена и затвори очи. Изпълненият с аромат на лято вятър се понесе над рекичката и се завихри около тях.

Джудит се сгуши по-близо до съпруга си и се замисли за благословията, с която бог я бе дарил. Сега беше част от семейство. Беше обичана и почитана.

Най-сетне бе у дома.