Джули Гарууд
Тайната (14)

Глава 13

Джудит се разхожда замаяна от щастие цели две седмици. Иън я обичаше. Разбира се, той не й го каза точно с тези думи, но готовността му да мине през огньовете на чистилището, единствено, за да я зарадва, определено бе доказателство за любовта му.

Тя не можеше да спре да се усмихва, а Иън не преставаше да се мръщи. За нея бе очевидно, че му е трудно да приеме чувствата си. Смяташе, че той я чака да каже или да направи нещо, за да потвърди подозренията му, че вече е уязвим. Любовта го тревожеше. И тя го разбираше много добре. Воините бяха обучени да се бият и да защитават. Прекарваха дълги години в тренировки, за да закалят телата и умовете си. Нямаха време да видят нежната страна на живота. Сега Иън вероятно се чувстваше като в капан. След време, щеше да се научи да се доверява на любовта си и да чувства същата радост, която и тя изпитваше в момента.

Беше хващала съпругът й да я наблюдава, докато си мисли, че не го гледа. Тогава той изглеждаше доста замислен. Бе решена да не го притиска да изрази чувствата си, тъй като бе сигурна, че с думите си само ще го раздразни. Тя щеше да бъде търпелива, докато той успее да подреди мислите си.

Гелфрид бе разбрал, че е добра с иглата и конеца и бе започнал да й дава дрехите си, които се нуждаеха от поправка. Греъм, разбира се, не искаше да изостава, затова и той й носеше своите.

Беше наредила да занесат три стола с меки облегалки в залата и ги бе поставила в полукръг пред камината. Разбира се, възглавничките бяха покрити с плейда на Мейтлънд. След вечеря, занасяше дрехите за шиене на единия стол и се залавяше за работа, докато слушаше дискусиите на мъжете около масата. Много често Греъм я питаше за мнението й и кимаше в съгласие, когато му го дадеше. Винаги напускаше залата, щом започнеше официалната среща на съвета, и знаеше, че Иън бе благодарен, за предвидливостта й, когато излизаше, без да го кара той да я отпраща.

Джудит научи, че когато угажда на старейшините всъщност ги учи как и те да го правят. Една сутрин бе отбелязала, че е жалко, задето по стените не висят хубави гоблени, които да придадат по-приветлив вид на сивите каменни стени. Греъм и Гелфрид веднага отидоха в стаите си и донесоха красиви копринени гоблени, като обясниха, че някога са красили домовете им.

Хелън й помогна да ги окачи. Тя вече бе добре приветствано попълнение към домакинството. С окуражаване и помощ от страна на Джудит, Хелън бе наредила кухнята и бе превърнала крепостта в приятен дом за всички тях. Ароматът на подправки, смесен с този на прясно изпечен хляб, се носеше във въздуха, предизвиквайки усмивки и въздишки на удоволствие от страна на Греъм и Гелфрид.

Първата неделя, за която бяха решили да бъде ден за почивка, не оправда очакванията на Джудит. Повечето жени не обърнаха внимание на предложението да оставят работата. Обаче Джудит не се чувстваше победена. Реши, че ще може да изведе жените навън с помощта на децата им. Организира игри за малките и изпрати Андрю от врата на врата да оповести, че идната неделя ще се проведе фестивалът на Мейтлънд и ще участват всички момичета и момчета.

Успехът бе небивал. Майките изоставиха всичките си задължения, за да наблюдават как децата им се състезават в различните игри. Джудит бе очаквала да се случи точно това. Но не очакваше, че и мъжете ще се намесят. Някои от тях дойдоха само от любопитство. Други, за да гледат как децата им се състезават. Хелън бе поела отговорността да се погрижи за храната. Останалите майки също с радост се заеха да помагат. Навън бяха изнесени маси, отрупани с табли с плодови питки, хляб и всякаква храна като сьомга, пушено агнешко и месо от птици.

През целия ден имаше само един неловък момент. Единадесетгодишно момиче, на име Елизабет, спечели състезанието с лък и стрели. Тя победи всички, включително и няколко тринадесетгодишни момчета.

Никой не знаеше какво да прави. Ако приветстваха момичето, това нямаше ли да унижи момчетата? Джудит не бе сигурна как да се справи с деликатната ситуация. За щастие Иън се появи в този момент, тя отиде при него, даде му едно от хубавите малки флагчета, които бе приготвила за децата, и го помоли да награди победителя. Не му спомена кой е спечелил.

Съпругът й не разбра, докато не видя, че момичето е победило момчетата. Но за него това беше без значение. Похвали Елизабет за постижението й, докато закачаше флага за плейда й. Родителите на момичето побързаха да пристъпят напред. Бащата се похвали на висок глас, че той е научил дъщеря си как да борави с лъка и стрелите, и че имала набито око още от ранна възраст.

Джудит прекара деня в срещи с колкото се може повече членове на клана. На два пъти забеляза Агнес, но всеки път, когато опитваше да отиде, за да я поздрави, акушерката й обръщаше гръб и тръгваше на някъде. След третия път, Джудит се отказа.

Франсис Катрин седеше на одеяло на близкия хълм и наблюдаваше игрите. Джудит отиде при нея по време на обеда. Андрю бе тръгнал след нея нагоре по хълма и едва когато седна на одеялото, забеляза, че всички деца го следваха.

Мъничетата бяха много любопитни. Освен, че сега бе съпруга на леърда им, тя бе и англичанка и те имаха хиляди въпроси. Отговори на всеки един, като се стараеше да не се обижда на някои от нещата, които децата мислеха за Англия.

Франсис Катрин разказа историята как са се срещнали с Джудит. Децата искаха да чуят повече за фестивала в пограничните райони и, разбира се, Джудит им разказа всичко за игрите. Те сякаш поглъщаха всяка нейна дума. Някой я побутна. Едно малко момченце, което едва ли бе на повече от три години, стоеше търпеливо до Джудит. Тя не знаеше какво иска детето, докато не махна останалите флагчета от полата си. Мъничето веднага пристъпи напред, завъртя се и се намести в скута й. Джудит продължи да разказва историята си и след няколко минути малчуганът спеше сладко.

Децата не искаха този ден да свършва. Настояваха да чуят още една история, след това още една и още една… Джудит най-после им обеща, че на следващия ден следобед ще донесе дрехите за шиене отвън и ще седне на същото място. Каза, че всеки, който иска, може да се присъедини към нея, а тя ще продължи да им разказва.

Джудит смяташе, че всичко се получава много добре. Франсис Катрин, разбира се, още се тревожеше, но докато детето не се родеше живо и здраво и докато не се възстановеше напълно от раждането, приятелката й щеше да продължи да се безпокои. Тя упорито отказваше да се довери на Хелън, но малко по-малко започваше да омеква. Каза, че вярва на Джудит и след като тя смята, че Хелън може да помогне, бе съгласна… стига само Джудит да ръководеше раждането.

Франсис Катрин трябваше да роди след една седмица, ако бе изчислила правилно. Джудит смяташе, че приятелката й е достатъчно голяма, че да роди три бебета. Направи грешката да го каже на Патрик. Младият мъж пребледня като платно и й се наложи бързо да му обясни, че се шегува. След като се успокои, той й нареди никога повече да не го прави.

Иън се стараеше да стои на страни от Джудит през деня, но нощем му бе ужасно трудно. Почти всяка нощ я любеше страстно и после заспиваше, прегръщайки я.

Съпругът й не бе губил хладнокръвието или дързостта си пред нея, до вечерта, в която Джудит се запозна с Рамзи.

Франсис Катрин тъкмо бе дошла в залата да прекара един час в компанията на Джудит. Патрик й помогна да се настани на стола пред камината, като й нареди да не мърда оттам, докато той не свърши с важните си задачи, а после пресече залата и отиде при Иън и Бродик.

— Съпругът ми е кълбо от нерви — прошепна й Франсис Катрин.

Джудит се засмя. Приятелката й погледна към Иън и видя усмивката му. Няколко минути по-късно, тя отново каза нещо, което разсмя Джудит и забеляза, че чувайки смеха й, Иън отново се усмихва.

Реши, че това е ужасно трогателно и го каза на Джудит. Точно тогава в залата влезе Рамзи, следван от двама воини.

Джудит не забеляза мъжа, за разлика от Франсис Катрин.

— Помниш ли, че ти бях казала за воин на име Рамзи и колко красив е той?

Джудит не си спомняше.

— Хвърли един поглед — прошепна й Франсис Катрин. — Ще разбереш за какво говоря.

Разбира се, това събуди любопитството на Джудит. Тя погледна покрай стола към мъжа. И после си пое дълбоко дъх. Помисли си, че устата й може да е останала отворена, но не бе сигурна. Господи, той наистина бе много красив. Това бе единствената дума, която го представяше най-точно. Да го опише така на някой, който не го е виждал, можеше да му се стори обикновено, реши тя, обаче Рамзи бе всичко друго, но не и обикновен. Той бе самото съвършенство. Имаше тъмна, черно-кестенява коса, кафяви очи и усмивка, която можеше да накара сърцето на една жена да се разтупти неудържимо. Точно сега, той се усмихваше.

— Забеляза ли трапчинката? — прошепна Франсис Катрин. — Господи, Джудит, не е ли великолепен?

Как би могла да не забележи трапчинката? Беше невероятно привлекателна. Разбира се, не би го признала пред приятелката си. Тя реши да се пошегува с нея.

— Кой от тримата е Рамзи? — попита я невинно.

Франсис Катрин избухна в смях. Звукът привлече вниманието на мъжете. Рамзи се усмихна на жената на Патрик и насочи поглед към Джудит.

Двамата се вгледаха един в друг за минута. Тя се чудеше как може да съществува толкова красив мъж, а той вероятно се питаше коя, по дяволите, е тя.

Иън се изправи, привличайки вниманието й. Не изглеждаше особено доволен и я погледна намръщено.

Джудит се зачуди какво ли е сторила, за да го разгневи, и реши, че в мига, в който успее да откъсне поглед от Рамзи, ще опита да разбере.

Той обаче не бе в настроение да я чака.

— Джудит, ела тук — заповяда й почти крещейки.

Младата жена се намръщи, за да му покаже, че не й допада начинът, по който й повишава тон, за да привлече вниманието й. Той пренебрегна скрития намек и я повика с пръст.

Тя не бързаше да се отзове на заповедта му. Внимателно сгъна чорапите на Гелфрид, които смяташе да закърпи, постави ги в кошницата си и бавничко се изправи.

— Мисля, че съпругът ти ревнува — прошепна й Франсис Катрин.

— Това е нелепо — отвърна й Джудит.

Приятелката й изсумтя. Джудит се насили да не се разсмее отново. Тя пресече стаята, минавайки точно пред тримата гости, и застана пред намръщения си съпруг.

— Желаеш ли нещо? — попита го тя.

Иън кимна и я сграбчи. Бутна я да застане до него и силно обгърна раменете й с ръка. Държеше се невероятно собственически. Джудит прехапа долната си устна, за да не се разсмее. Явно Франсис Катрин бе права. Иън ревнуваше. Не знаеше дали да е поласкана, или обидена.

Той я представи на новодошлите. Тя внимаваше да отдели еднакво внимание и на тримата. Искаше й се да погледа още малко към Рамзи, но не посмя, тъй като Иън със сигурност щеше да забележи.

Веднага щом приключиха с формалностите, Джудит се опита да се върне при приятелката си, но Иън не й позволи. Повдигна глава, за да го погледне и видя, че още се мръщи.

— Може ли да разменим няколко думи насаме? — попита тя.

Той й отговори, като я завлече в склада за провизии.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Рамзи е невероятно красив.

Чутото въобще не му хареса. Джудит се усмихна.

— Но ти също си много красив, съпруже. Не бих минала през пламъците на чистилището, заради него, без значение колко е лоялен към теб. Освен това, не го обичам. Обичам теб. Просто реших, че би искал да го чуеш. Бих минала през пламъците на чистилището, заради теб… но само и единствено заради теб.

Младият мъж отпусна хватката си.

— Толкова ли беше очевидно.

Съпругата му кимна, а той се ухили. После се наведе и я целуна. Една нежна, гореща целувка, която остави и двама им да копнеят за повече.

— Аз съм мъж с много силно собственическо чувство, Джудит. По-добре го осъзнай.

Усмивката й го изпълни с удоволствие.

— Вече знаех, че имаш силно развити собственически инстинкти — прошепна му тя. — И въпреки това те обичам.

Иън се засмя.

— Мъжете ми, ме чакат — заяви той. — Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?

Арогантността му се бе завърнала. Джудит поклати глава.

— Не, съпруже.

Не започна да се смее, докато двете с Франсис Катрин не излязоха навън, за да останат насаме.

 

 

Джудит не бе говорила напразно пред Иън. Наистина би минала през огньовете на чистилището, заради него, но просто не смяташе, че някога ще й се наложи да го стори.

Чистилището се оказаха земите на клана Маклейн.

Джудит бе подложена на изпитание още следващия следобед. Иън бе заминал заедно с Рамзи и Бродик отново, за да изглади различията си с клана Макферсън на западната им граница, а Патрик и ГаУри се готвеха да отидат на лов. Греъм я уведоми, че смята да отиде за риба.

— Разбира се, ако имам време — обясни старейшината. — Патрик не може да остави жена си сама за повече от четири часа, заради състоянието й — добави той, кискайки се. — Момчето все ме дърпа на една страна да ми шепти, че жена му става доста неспокойна, когато не е до нея. А след минута Франсис Катрин ме отвежда на друга страна и ме моли да отведа съпруга й на лов за цял ден, защото иска малко спокойствие и тишина.

— Той наистина я подлудява — отвърна му Джудит. — Следи я всяка минута. Приятелката ми се кълне, че като се събуди през нощта, той е напълно буден и седи и я гледа.

Греъм поклати глава.

— Той подлудява всички ни — призна й възрастният мъж. — Но Патрик не иска и да чуе. Ще е доволен, едва когато Франсис Катрин роди.

Джудит бе напълно съгласна. Обаче реши да смени темата.

— Случайно да ловувате близо до водопада?

— Да — отговори й. — Най-добре ловя риба там.

— Франсис Катрин ми каза, че е много красиво.

Старейшината забеляза копнежа в гласа й.

— Защо не дойдеш днес с нас? Можеш сама да видиш колко е красив.

Тя се разтрепери от нетърпение. Обърна се към Хелън.

— Ако имаш нужда от помощ, с радост ще остана у дома.

Хелън бе много доволна, че господарката й е толкова съобразителна.

— Сега, след като Джанет и Бриджит вършат по-тежката работа, за мен не остават много задачи извън кухнята, милейди.

— Значи е решено — обяви Греъм. — Тръгваме след няколко минути. Побързай да се приготвиш, момиче. Хелън, може да донеса прясна риба за вечерята ни.

Джудит хукна към стаята си. Тя бързо се преоблече в пола за езда, върза косата си на тила с една панделка и слезе тичешком по стълбите.

Патрик не бе доволен, когато разбра, че ще ходи с тях. Младата жена разбираше причините му и затова мърморенето му не нарани чувствата й.

— Франсис Катрин ще е добре, докато се върнем — обеща тя. — Хелън ще се грижи за нея, нали Хелън?

Икономката побърза да кимне. Патрик обаче все още не бе доволен. Греъм го побутна няколко пъти, карайки го да тръгне към конюшните.

Беше прекрасна сутрин. Джудит бе взела тежкото си наметало, но всъщност нямаше нужда от защитата му. Вятърът бе слаб, слънцето блестеше ярко, а пейзажът наистина бе спиращ дъха, точно както й бе казала Франсис Катрин.

Но за жалост, дори не успяха да стигнат до водопада. Воините на Дънбар ги нападнаха много преди това.

Нямаше никакво предупреждение. Греъм ги водеше през гъстата, обгърната в мъгла гора. Джудит яздеше зад него, а Патрик бе най-отзад. Не бяха взели охрана по простата причина, че се намираха дълбоко в земите на Мейтлънд.

Изведнъж се оказаха обградени от поне двадесет воина с насочени към тях мечове. Не носеха цветовете на Мейтлънд, но Джудит бе прекалено изненадана от внезапната им поява, за да се изплаши.

— На наша земя сте — изкрещя Греъм с гняв, който Джудит никога не бе виждала в него. — Махайте се оттук, Дънбар, преди да нарушите примирието.

Воините не се отзоваха на заповедта му. Стояха като статуи. Джудит бе сигурна, че никой от тях дори не мига.

Много от мъжете гледаха към нея. Тя вирна брадичка и изпъна гръбнак. Нямаше да позволи на врага да я изплаши. Нито щеше да им позволи да видят колко е разтревожена.

Чу да се приближават още конници, точно когато Патрик накара коня си да пристъпи напред. Той застана от дясно на Джудит. Бе толкова близо, че кракът му докосваше нейния.

Опитваше се да я защити. Знаеше, че той щеше да пожертва живота си, заради нейния. Отправи бърза молитва към създателя това да не се налага.

Никой не помръдна, докато звукът от приближаващите се коне не се дочу откъм гъсталака пред тях. Чак тогава няколко от воините на Дънбар се обърнаха да погледнат.

Появиха се още петима въоръжени мъже. Те също носеха плейдове, но бяха в различен цвят от тези на Дънбар. Джудит не знаеше какво значи това. Патрик обаче бе наясно и изруга тихо.

Джудит се завъртя към него.

— Кои са те? — попита го шепнешком.

— Воини на Маклейн.

Очите на Джудит се разшириха. Тя се обърна, за да погледне новодошлите. Водачът им подкара коня си напред. Джудит насочи погледа си директно към него. Струваше й се смътно познат, но не беше сигурна откъде. Воинът бе висок, с широки рамене, с тъмноруса коса и наситено сини очи.

Греъм пръв наруши мълчанието.

— Значи сте се съюзили с Дънбар.

Това бе заключение, а не въпрос, но воинът на Маклейн му отговори.

— Вашият леърд се опита да предотврати съюза ни. И може би щеше да успее, ако не трябваше да се бори с теб, старче, и с другите старейшини, които управляват клана. Коя е тази жена?

Нито Греъм, нито Патрик отговориха.

Воинът от клана Маклейн кимна на мъжете, които ги обграждаха. Патрик и Греъм нямаха време да посегнат към оръжията си, дори да се окажеха достатъчно глупави, за да опитат. Мечовете на мъжете от клана Дънбар сочеха към гърлата им. Воините чакаха Маклейн да им даде следващото нареждане.

— Ще ви попитам още веднъж — каза той на Греъм. — Коя е тази жена? Изглежда ми позната.

Греъм поклати глава. Джудит можеше да чуе туптенето на сърцето си.

— Мога да говоря и сама — извика тя.

Патрик постави ръка на коляното й и го стисна леко. Подсказваше й, че не иска да им казва нищо.

Водачът подкара коня си по-близо. Изгледа Патрик и после се обърна към Джудит.

— Тогава говори — арогантно заповяда той.

— Кажи ми кой си и тогава ще отговоря на въпросите ти — заповяда му тя на свой ред.

Патрик стисна още по-силно коляното й.

— Името ми е Дъглас Маклейн — отвърна мъжът.

— Ти ли си водача на тези мъже или си просто най-приказливия?

Той игнорира обидата й.

— Аз съм синът на леърда — каза той. — Сега кажи ми коя…

Той спря, щом видя коренната промяна в изражението на красивата жена. Лицето й пребледня. За малко не падна от коня си, а дори не го забеляза. Той се пресегна и хвана ръката й.

Тя започна да трепери.

— Не може да си негов син.

Развълнуваните й думи го объркаха.

— По дяволите, разбира се, че може — отговори й той.

Джудит отказа да му повярва. Една мисъл се въртеше в ума й. Баща й явно е бил женен, преди да се ожени за майка й. Да, сигурно е така. Дъглас бе няколко години по-възрастен от нея.

— Коя е майка ти? — поиска да узнае тя.

— Коя си ти, че да ми задаваш подобен въпрос?

— Отговори ми.

Гневът в гласа й го изненада.

— А ако ти отговоря, ще ми кажеш ли коя си ти?

— Да — обеща младата жена.

Той кимна.

— Много добре — каза, а гласът му отново бе станал спокоен. — Майка ми е една английска кучка. Нейният акцент много прилича на твоя. Поне толкова си спомням. Сега ми кажи, коя си ти? — поиска да узнае отново.

Тя отчаяно се опитваше да не изгуби самообладание.

— На колко години си?

Той й каза и стисна болезнено ръката й.

Джудит си помисли, че ще повърне. Дъглас бе пет години по-голям от нея, а очите му, мили боже, очите му бяха същия цвят като нейните. Дали и косата му не бе със същия цвят? Не, не, каза си тя. Нейната бе много по-светла.

Наложи й се да поеме дълбоко дъх, за да се сдържи да не повърне. Тя се повъртя на седлото, приближавайки се до Патрик.

Милостиви боже, беше истина. Дъглас бе неин брат.

Патрик опита да я обгърне с ръка. Дъглас я дръпна от коня й и я сложи на своя.

— Какво й става, по дяволите? — попита той.

Никой не му отговори. Дъглас изръмжа раздразнено. Все още не знаеше на кого принадлежи жената, но много добре позна Патрик.

— Леърд Мейтлънд ще дойде за брат си — каза той на мъжете. — Ще им подготвим подобаващо посрещане. Водете ги в крепостта на баща ми — нареди той и кимна към Греъм и Патрик.

Времето, за да стигнат до крепостта на Маклейн, се съкрати значително, тъй като свободно можеха да преминат през земите на Дънбар. Патрик запомни всеки детайл от пътя, през който минаха.

Джудит, от своя страна, не обръщаше внимание на нищо. Тя бе стиснала силно очи, докато се опитваше да обмисли ужасната ситуация, в която се намираха.

Искаше й се да плаче от срам, заради предателството на майка си. Как е могла да изостави детето си? Джудит се чувстваше толкова ужасно, че мислеше само за това как да успокои стомаха си.

И докато яздеха, тя се зачуди как ли ще реагира Дъглас, ако повърне върху него.

Тя най-сетне си отвори очите.

— Нима името Маклейн те изплаши толкова, че припадна?

— Не съм припадала — озъби се тя. — Искам да яздя собствения си кон.

— А аз искам да останеш тук — отвърна й той. — Много си красива — добави миг по-късно. — Може да реша, че те искам в леглото си.

— Това е отвратително.

Не искаше да го казва, но просто не се сдържа. Дъглас реши да не обръща внимание на ужасения й поглед. Той хвана брадичката й и повдигна лицето й към себе си.

Милостиви боже, нима щеше да я целуне?

— Ще повърна — каза тя, а той побърза да я освободи.

Джудит си пое няколко пъти дълбоко дъх, за да го убеди, че наистина й е лошо и после се успокои.

— Вече съм по-добре — излъга го.

— Всички англичани са слабаци — каза й той. — Още една причина да ги презираме дълбоко.

— И жените, и мъжете ли? — попита го тя.

— Да — веднага й отвърна мъжът.

— Аз съм англичанка — каза му. — Противоречиш си. Каза, че мразиш всички нас, но искаш да ме отведеш в леглото си.

Той не й отговори. Изминаха няколко минути в тишина.

— Кажи ми името си.

— Джудит — отговори му.

— Защо си облечена в плейда на Мейтлънд?

— Приятелката ми ми го даде. Аз съм на гости тук и ще се върна в Англия, когато роди първото си бебе.

Той поклати глава.

— Мейтлънд няма да ти позволят да си отидеш. Лъжеш, Джудит.

— Защо да не ми позволят да си отида?

— Прекалено красива си, за да…

— Аз съм англичанка — прекъсна го, за да му напомни тя. — Те не ме харесват.

— Не ме лъжи — нареди й той. — Кажи ми на кого принадлежиш.

— Тя ти казва истината — извика Патрик. — Гостенка е, нищо повече.

Дъглас се разсмя. Не вярваше на тези небивалици. Той стисна силно Джудит. Тя се пресегна и опита да махне пръстите му. Тогава видя пръстена, който носеше, и изписка тихо. Ръката й се насочи към гърдите й, където се криеше същия пръстен от баща й.

— От къде взе този грозен пръстен? — попита го тя.

— Беше на чичо ми — отговори той. — Защо ми задаваш толкова личен въпрос?

— Просто бях любопитна — отговори му.

С нисък шепот, той я попита:

— Принадлежиш на Иън, нали?

— Не говоря с прасета.

Той се засмя. Дъглас явно бе прекалено глупав, за да разбира, кога го обиждат. И тя му го каза.

— Прекалено хубав ден е, за да се обиждам от каквото и да било — обяви той. — Залових Греъм за баща си, и теб за себе си. Да, денят е прекрасен.

Господ да й е на помощ, тя бе роднина на този варварин. Не му проговори повече от час. Но любопитството й бе по-силно от ината и след като в момента яздеха доста пред Греъм и Патрик, тя реши да научи повече за баща си.

— Какъв е леърд Маклейн?

— Зъл.

Джудит чу веселието в гласа му.

— И?

— Какво „и“?

— Забрави.

— Защо те интересува толкова много.

— Добре е да знаеш възможно най-много за врага си — обясни тя. — Защо баща ти ще се радва да види Греъм.

— Има стари сметки за уреждане с него — отговори Дъглас. — Мразят се от много години. Да, баща ми ще се радва да го види отново.

Не проговориха повече, докато не стигнаха до земите на Маклейн. На Джудит й бе позволено да се усамоти за няколко минути. Тя се върна от прикритието на дърветата и пренебрегвайки протегната ръка на Дъглас, се качи на собствения си кон, преди мъжът да успее да я спре.

Патрик постоянно се опитваше да се доближи до нея, за да поговорят. Но Дънбар не му позволяваха. А и те си тръгнаха, щом дойде подкрепление от воините на Маклейн, очевидно решени да се върнат на своя земя.

Джудит знаеше, че Патрик иска от нея да мълчи. Не искаше Маклейн да знаят, че са заловили съпругата на леърда и да я използват за примамка, за да хванат Иън. Дъглас само се опитваше да разбере истината, когато предположи, че е жена на Иън. Нямаше как да е сигурен, ако някой, който не знаеше истината не я потвърдеше.

Но нищо от това нямаше значение. Иън щеше да дойде, така или иначе. Със сигурност Патрик го осъзнаваше. Двамата братя винаги се грижеха един за друг и Иън щеше да се притече на помощ на брат си, каза си Джудит, дори и тя да не бе замесена.

Можеше да стане кърваво клане. Джудит не се съмняваше в това. Иън нямаше да мисли разумно, когато отмъщаваше за случилото се, при което стомахът й се сви отново.

Не искаше никой да умира. Не знаеше какво може да стори, за да предотврати войната, но бе решена да опита.

Можеше да пробва да остане насаме с баща си и да му каже коя е. Тогава би могла да измоли милостта му. Ако решеше да бъде състрадателен, можеше да пусне поне Греъм и Патрик, преди Иън да дойде за тях.

Джудит никога не бе молила някой за нещо и в сърцето си се съмняваше, че ще има успех. Не смяташе, че баща й ще я посрещне с отворени обятия. Не се бе загрижил да тръгне след нея или след майка й… и едва ли щеше да промени начина си на мислене.

А ако му кажеше коя е в действителност, със сигурност щеше да загуби всичко. Иън никога нямаше да й прости. Не би могла да го вини. Трябваше да му каже истината, трябваше да настоява да я изслуша.

Спомни си за всички онези топли тъмни нощи, в които двамата се прегръщаха и шептяха мислите си един на друг… трябваше да му каже още тогава.

Но тя бе прекалено изплашена, защото дълбоко в себе си знаеше, че щом разбере, той ще спре да я обича.

Джудит бе толкова заета с мислите си, че не забеляза, че яздят през вътрешния двор на крепостта на Маклейн. Тя погледна нагоре, видя огромната каменна сграда и веднага изправи рамене… и взе решение.

Даде име на крепостта Маклейн. Нарече я „Чистилище“.

Дъглас опита да й помогне да слезе от коня. Тя го изрита. Щом стъпи на земята, той хвана силно ръката й. Джудит се отскубна от него и тръгна по стъпалата на крепостта.

Държанието й бе достойно за кралица. Греъм я последва. Бе толкова горд от поведението й, че се усмихна. Същото направи и Патрик. Воините на Маклейн останаха да се чудят защо Мейтлънд са в толкова весело настроение. Поклатиха глави и побързаха да влязат, за да видят как техният леърд ще приеме „подаръците“ донесени от сина му.

Леърд Маклейн накара всички да го чакат цели три часа. Джудит бе настанена в единия край на огромната зала, а останалите пленници — в другия. Патрик и Греъм бяха с ръце завързани зад гърбовете им.

Джудит не можеше да стои на едно място. Тя се разхождаше напред-назад пред голямата маса. Колкото повече чакаха, толкова по-разтревожена ставаше тя. Най-вече се притесняваше за Франсис Катрин. Дали приятелката й нямаше да започне да ражда, докато двамата с Патрик бяха в плен? Милостиви боже, тя нямаше да е до нея, за да й помогне.

Сърцето я заболя, заради Патрик. Със сигурност го спохождаха същите мисли.

Краченето й явно изнерви воините на Маклейн до лудост. Един от тях се пресегна и я хвана. Тя бе прекалено изненада от смелостта му, за да реагира, докато мъжът не я стисна здраво в ръцете си.

Патрик изкрещя силно и хукна през залата. Дъглас се появи тичешком откъм входа. Джудит успя да се справи преди някой от мъжете да успее да й помогне. Тя заби коляно в слабините на нетърпеливия воин. Той извика силно — от болка, отбеляза доволно тя — преди да се превие и да се срине на пода.

Тя бе истински доволна от себе си. Тогава Дъглас привлече вниманието й. Той я сграбчи и я издърпа далеч от воина, търкалящ се по пода. Патрик не бе възпрепятстван от вързаните си зад гърба ръце. Използвайки рамото си, той избута Дъглас далеч от Джудит.

Дъглас се удари в каменната стена. Джудит залитна с него. Щеше да си разбие главата в стената, но Дъглас успя да протегне ръка и да я предпази.

Патрик отново опита да се хвърли върху него. Но Джудит бе още на пътя му. Дъглас я избута, когато се изправи пред брата на съпруга й.

— Да не си посмял да го докоснеш — извика му Джудит. — Той е с вързани ръце, по дяволите. Ако искаш да удариш някой, удари мен.

— Стой настрани от това, Джудит — изкрещя Патрик.

— Достатъчно.

Викът дойде откъм входа. Всички се обърнаха, за да видят кой даде командата.

Леърд Маклейн стоеше пред вратата. Джудит цялата се вкамени при вида на грамадния мъж.

Ръцете на леърда бяха подпрени на хълбоците му и той се бе смръщил страховито.

— Изведете този воин навън — нареди той.

Дъглас кимна. Той помогна на воина, който Джудит бе съборила на земята, да се изправи и го бутна силно към изхода.

Баща му кимна доволен и влезе в залата. Той подмина Джудит, без дори да я погледне, и продължи към другия край на масата. Зае мястото си в стола с висока облегалка в центъра й.

Една жена забързано влезе в залата. На вид бе с десет години по-възрастна от Джудит. Беше тъмнокоса, набита жена и имаше доста самодоволно изражение на лицето си. Тя се спря, за да измери Джудит с поглед, преди да продължи към масата. Джудит реши, че я мрази.

Вниманието й отново се насочи към баща й. Не искаше той да е красив. Но за нещастие бе точно такъв. Приличаше на Дъглас… и на нея, предположи тя, поклащайки глава. Кожата му, бе доста по-груба от тази на сина му, разбира се, и имаше дълбоки бръчки в ъглите на устата и очите. Кафявата му коса бе изпълнена със сиви нишки, които му придаваха достолепен вид.

Беше очевидно, че не знае коя е тя, но щом видя Греъм, на лицето му цъфна зла, грозна усмивка.

Дъглас тръгна към него. Джудит опита да го спъне, когато мина покрай нея, но той хвана ръката й и я дръпна към себе си.

— Имам сватбен подарък за теб, татко — извика Дъглас. — Не съм сигурен, но имам предчувствието, че тази заядливка принадлежи на Иън Мейтлънд.

Младата жена го ритна, заради обидното име, с което я нарече. Тогава думите му отекнаха в ума й.

Сватбен подарък за баща й… не, не можеше да бъде. Сигурно не бе разбрала.

— Баща ти ще се жени, така ли?

Тя звучеше така, сякаш се давеше. Дъглас се обърна към нея.

— Да, ще се жени. Господи, задаваш прекалено много странни въпроси за пленница.

Коленете й омекнаха. На Дъглас му се наложи да я хване. Господ й бе свидетел, не знаеше дали може да поеме още изненади. Първо научи, че има брат, а сега, че баща й е на път да стане двуженец.

— Той смята да се ожени за онази жена ли? — попита тя, сочейки към масата.

Дъглас кимна. Придружителката на леърда изглеждаше обидена.

— Разкарай я от тук — измуча тя. — Обижда ме.

Джудит направи крачка към жената. Дъглас стисна ръката й. Тя си помисли, че може да й счупи някоя кост. Проплака от болка и издърпа ръката си. Ръкавът на роклята й се разпра.

Дъглас я гледаше ужасен. С тих шепот, който само тя можеше да чуе, й каза:

— Не исках да те наранявам. Моля те, стой мирно. Няма да си направиш услуга, ако се биеш с мен.

Леърд Маклейн въздъхна шумно.

— Напусни — каза той на придружителката си. — Нямам нужда от намесата ти.

Тя не бързаше да се подчини. Погледна злобно към Джудит и я подмина. Младата жена не й обърна внимание.

— По пътя се задава леърд Мейтлънд — изкрещя един воин откъм вратата.

Сърцето на Джудит спря да бие за миг. Иън бе тук.

— Колко мъже яздят с него? — извика Маклейн.

— Сам е — отвърна воинът. — Язди нагоре по хълма, без никаква защита, както пожелахте.

Леърд Маклейн се засмя.

— Момчето има кураж. Признавам му го — отбеляза той. — Обзалагам се, че не носи и никакви оръжия.

— Да, не носи — съгласи се воинът.

Джудит отчаяно искаше да изтича навън при съпруга си. И опита да направи точно това, но Дъглас я спря. Той стегна хватката си около вече насинената й ръка и я дръпна по-близо към себе си.

— Не наранявай жената, Дъглас, без значение колко те провокира. Искам Иън, не жена му.

— В името на бога, умолявам ви, вслушайте се в разума, леърд Маклейн. Спрете това, преди да се е стигнало до кръвопролитие — чу се викът на отец Лаган откъм входа.

Джудит се обърна, точно когато свещеникът прекрачи прага.

Той влезе забързано и отиде при нея.

— Добре ли си, момиче?

Тя кимна.

— Отче, да не сте тук, за да чуете брачните клетви на леърд Маклейн?

— Да, Джудит — отвърна свещеника. — И за да му влея малко разум, преди да се е случило нещо непоправимо.

Джудит поклати глава и каза тихо:

— Обещавам ви, че сватба няма да има.

— Пусни я, Дъглас — нареди отец Лаган. — Виж какво си направил с ръката й. Кожата й вече започва да се подува и да посинява. Нараняваш я.

Дъглас веднага се подчини на командата на свещеника. Младата жена се възползва напълно от свободата си. Тя хукна към вратата. Дъглас я хвана през кръста и я довлече обратно, точно когато Иън влезе в залата.

Той дори не спря, за да прецени ситуацията, нито броя на противниците си насреща, а се насочи към Дъглас. Бе почти пред тях. Джудит видя изражението му и затвори очи. Иън щеше да убие човек. И бе сигурна, че мишената му е Дъглас.

— Пусни ме — прошепна тя. — Ще те убие, ако не го сториш.

Брат й бе достатъчно умен, за да стори това, което му бе казала. Тя веднага хукна към Иън и се хвърли в ръцете му, заравяйки лице в гърдите му.

— Добре ли си? — попита я той. — Нараниха ли те?

Джудит можеше да почувства как съпругът й целият трепери. Погледна нагоре към лицето му и осъзна, че тази реакция не е от страх, а от гняв.

— Никой не ме е наранил — каза му тя. — Държаха се много добре с мен, наистина.

Той кимна. Прегърна я силно и после нежно я избута зад гърба си.

Тръгна напред, за да се изправи пред врага си. Джудит го последва. На Греъм и Патрик също им бе позволено да се придвижат напред и те умишлено застанаха от двете страни на Джудит.

Двамата леърди се гледаха известно време, всеки преценявайки противника си. Маклейн пръв наруши мълчанието.

— Имаш много голям проблем, Иън Мейтлънд. Залових жена ти и не съм сигурен, че имам желанието да ти я върна. Опита да се съюзиш с Дънбар, докато ми изпращаше пратеник със същото предложение. Нима наистина смяташе, че можеш да играеш сам срещу всички ни?

— Ти си глупак, старче — заяви Иън с глас, треперещ от гняв. — Дънбар са тези, които играят игрички.

Маклейн блъсна с юмрук по масата.

— Аз се съюзих с Дънбар и ти наричаш мен глупак?

Иън дори не се впечатли.

— Да.

Леърд Маклейн пое дъх, за да възвърне част от контрола си и да прогони гнева. Той изкриви глава на една страна, докато гледаше към Иън. После я поклати.

— Умишлено ме предизвикваш — отбеляза той. — Чудя се защо. Всички знаят за историята на фамилните ми дела. Да, моят съюз с Дънбар вече звучи по-разумно. Трябва да знаеш, че втората братовчедка на леърд Дънбар се омъжи за брат ми. Да, съюзът ни бе скрепен от този брак, Иън Мейтлънд, а семейството е на първо място пред всичко останало. И ти ме наричаш глупак, задето съм лоялен? Прекалено умен си, за да ме провокираш умишлено да те убия. Имаш да губиш прекалено много. Каква е играта ти.

Иън не отговори достатъчно бързо.

— Тази жена съпруга ли ти е?

— Връзката й с мен не те касае.

Маклейн се ухили.

— Може да я задържа и да я дам на някой от мъжете си — блъфира той, за да ядоса Иън достатъчно, че да изгуби хладнокръвието си. — Дъглас? Искаш ли я в леглото си?

— Да — извика Дъглас.

Всичко това й дойде в повече. Двамата леърди бяха като бикове, които си блъскаха главите. Джудит застана до съпруга си.

— Няма да ме задържиш — извика тя.

Баща й присви очи.

— Смелостта ти не ми допада — изрева той.

— Благодаря — изсумтя тя.

Иън за малко да се усмихне. Можеше да почувства как Джудит трепери. Но Маклейн нямаше ни най-малка представа колко е изплашена и това му достави удоволствие.

— Говориш като англичанка — отбеляза Маклейн. — И си толкова невежа, колкото и съпругът ти. Не осъзнаваш ли, че животът ти е заложен на карта? — Той не откъсваше поглед от нея. — Или може би смъртта на съпруга ти ще те зарадва?

Нито Джудит, нито Иън му отговориха. Търпението на Маклейн се изчерпа. Той се изправи и започна да крещи към Иън. Иън не реагира по никакъв начин на заплахите на врага си. Изражението му бе неразгадаемо, сякаш чертите му бяха изковани от камък. Истината бе, че той дори изглеждаше отегчен.

Щом приключи, леърда едва дишаше и лицето му бе силно зачервено.

— Имаш проблем — промърмори той. — Защото никой не ме нарича глупак. Никой. — Той се облегна назад в стола си, докато разсъждаваше на глас. — Само заради тази обида, ще те убия Иън.

— Не — изкрещя Джудит и направи крачка напред.

Иън хвана ръката й и я спря.

Тя се обърна към съпруга си.

— Трябва да говоря с него — прошепна му. — Моля те, разбери ме.

Той я пусна. Джудит свали верижката от врата си и стисна пръстена в юмрук. След това бавно тръгна към баща си.

В залата бе тихо и всички чакаха да видят какво ще каже младата жена.

— Ти наистина залови съпругата на Иън — започна тя.

Маклейн изсумтя. Джудит разтвори пръсти и пръстенът падна на масата срещу леърда.

Маклейн просто гледаше към бижуто и измина доста време, преди да го вземе в ръка. Изненадата му бе повече от очевидна. Той я погледна, все още без да разбира какво става.

Джудит си пое дълбоко дъх.

— Да, ти залови съпругата на Иън — повтори тя. — Но той се ожени за дъщеря ти.