Джули Гарууд
Тайната (13)

Глава 12

Джудит спа през цялата нощ. Когато се събуди на сутринта, Иън вече бе излязъл. Тя си спомни, че трябва да побърза, за да поеме задълженията си за деня. Забеляза багажа си в близкия ъгъл на стаята и реши, че Иън го е донесъл от дома на Франсис Катрин.

След като нареди вещите си в по-малкия сандък, тя разчисти стаята и слезе долу.

Гелфрид седеше с Дънкън на масата и двамата закусваха. Старейшините понечиха да се изправят, щом я видяха да влиза в стаята, но тя ги спря.

— Няма ли да се присъединиш към нас, момиче? — попита я Гелфрид.

— Не, благодаря. Само ще си взема една ябълка. Имам важна задача за довършване.

— Изглеждаш доста прилично, облечена в плейда — промърмори Дънкън. Докато й правеше комплимента се намръщи, създавайки представата, че не му бе особено приятно да я хвали.

Тя се усмихна леко. Реши, че Дънкън прилича доста на Гелфрид. Външно винаги възмутен, но отвътре нежен и добър.

— Лицето й все още изглежда ужасно — отбеляза Гелфрид. — Могла е да изгуби окото си, Дънкън — добави той, кимайки.

— Да — съгласи се Дънкън.

Джудит успя да прикрие раздразнението си.

— Гелфрид има ли нещо, което искаш да направя, преди да изляза?

Той поклати глава.

— Виждали ли сте Греъм тази сутрин? — попита тя. — Може да иска да свърша нещо, а аз бих искала да организирам задачите си, преди да започне денят ми.

— Греъм отиде на лов с Патрик и още няколко воина — обясни Гелфрид. — Излязоха на зазоряване и би трябвало да се върне за обяд.

— Иън с тях ли е?

— Той и мъжете му поеха в противоположната посока, за да разменят няколко думи с Макферсън. С тях граничим на запад — отвърна Дънкън.

Тя улови колебание в гласа му.

— „Да разменят няколко думи“ не ми прозвуча доста убедително, Дънкън. И с Макферсън ли враждуваме?

Старейшината кимна.

— Няма нужда да се тревожиш. Но с тях по-скоро е полувражда. Леърд Макферсън е прекалено глупав, за да се занимаваме с него. Няма да има кръвопролития.

— Сигурен ли си, Дънкън?

— Разбира се — отговори й. — Няма да има битка.

— Да, всичко това за Иън е по-скоро неприятност, отколкото развлечение — обясни Гелфрид.

— Съпругът ти няма да се прибере преди да се стъмни — добави Дънкън.

— Благодаря, че ми казахте — отвърна Джудит. Направи реверанс и побърза да излезе от залата.

Беше изминала половината път надолу по хълма, преди да осъзнае, че не знае къде е домът на Хелън. Нямаше да може да попита Франсис Катрин за посоката, тъй като приятелката й веднага щеше да поиска да й обясни защо трябва да говори с акушерката. Джудит бе решила да го стори преди да повдигне темата пред Франсис Катрин.

Запъти се към дома на Изабел. Спомни си как по време на разпита, Агнес подчерта, че с Хелън живеят достатъчно близо и че би трябвало да са чули писъците по време на раждането. Джудит бе убедена, че Изабел ще може да я упъти.

Виждайки отец Лаган да се качва по хълма, тя му помаха и забърза да го пресрещне.

— Погребахте ли Мерлин? — попита го младата жена.

Свещеникът се усмихна.

— Да — потвърди той. — Сега се връщам да благословя подобаващо сина на Изабел.

— Винаги ли сте толкова зает, отче?

— Да, обикновено е така — отговори й. После хвана малката й длан с двете си ръце. — Изглеждаш щастлива. Иън се държи добре с теб, нали?

— Да, отче — отвърна му тя. — Бихте ли искал да вечеряте с нас?

— Ще се радвам — каза й. — А ти ще имаш ли време да дойдеш с мен да поздравим Изабел?

— Разбира се. Но първо бих искала да поговоря с една от другите акушерки — обясни жената. — Случайно да знаете къде живее Хелън?

Свещеникът кимна. Дори бе достатъчно мил да отведе Джудит до къщурката и да почука на вратата вместо нея. Хелън доста се изплаши, когато видя свещеника и съпругата на леърда на прага, и притисна ръце към гърдите си.

Джудит забеляза колко е притеснена жената, затова побърза да я успокои.

— Добър ден, Хелън — започна тя. — Отец Лаган бе така добър да ми покаже пътя до дома ти. Той отива да благослови сина на Изабел — добави младата жена. — А аз искам да поговоря с теб за нещо лично… ако имаш време. Мога да се върна и по-късно, когато си свободна.

Хелън отстъпи от входа и любезно покани гостите да влязат. От вътре ги лъхна аромат на прясно изпечен хляб. Отец Лаган позволи на Джудит да мине първа и я последва.

Малката къща бе безупречно чиста. Дървеният под бе изтъркан толкова добре, че бе придобил блясък.

Джудит се настани на масата, а свещеникът се приближи към огнището и се наведе над окаченото на пръчката котле.

— Какво имаме тук — попита той.

— Овнешко задушено — прошепна домакинята. Тя бе стиснала престилката толкова силно, че кокалчетата на ръцете й бяха побелели.

— Дали е готово вече, Хелън? — попита отец Лаган.

Намекът му бе достатъчно красноречив. Задачата да нахрани свещеника, малко успокои жената. Тя го съпроводи до масата и поднесе огромна порция от овнешкото. Джудит се изненада от апетита му. Беше слаб като вейка, а ядеше като за двама здравеняци. Хелън съвсем се отпусна. За Джудит бе очевидно, че жената се наслаждава на комплиментите на свещеника. Съпругата на леърда също я похвали като изяде две дебели филии черен хляб, покрити обилно с конфитюр.

Хелън не седна през цялото време. Отец Лаган довърши храната си, благодари на акушерката за гостоприемството и тръгна към дома на Изабел. Джудит не го придружи. Тя изчака вратата да се затвори зад свещеника и помоли Хелън да седне на масата при нея.

— Още веднъж искам да ви благодаря… — започна домакинята.

Джудит я прекъсна.

— Не съм дошла тук отново да искам извинението ти. Този проблем вече е решен и Андрю си научи урока.

— След като баща му умря, момчето… не се отделя от мен. Смята, че трябва постоянно да е наоколо и да ме защитава.

— Може би вътрешно се бои, че и ти можеш да умреш и да го оставиш сам — предположи Джудит.

Хелън кимна.

— Сега сме само двамата. За него е трудно.

— Няма ли чичовци, или братовчеди, които да…

Тя не довърши въпроса си, виждайки, че Хелън поклаща глава.

— Напълно сами сме, лейди Джудит.

— Не, не сте — възрази по-младата жена. — Ти си част от този клан. Синът ти ще израсне като воин на Мейтлънд. Ако няма роднини, които да поемат обучението му, Иън трябва да се заеме с това. Хелън, знаеш колко е важно, докато едно дете расте, да знае, че е нужно на някой. — Тя се усмихна, преди да продължи: — Дори и за жените е важно, не мислиш ли?

— Да, така е — съгласи се Хелън. — Беше ми доста трудно да заживея тук. Идвам от клана Макдугъл, където имах осем сестри и двама братя — добави, кимайки. — Не е нужно да казвам, че винаги имах с кого да поговоря и достатъчно приятели, които да посетя. Тук е по-различно. Жените работят от изгрев до залез. Дори и през неделите. И все пак им завиждам, защото имат съпрузи, за които да се грижат.

С насърчението на Джудит Хелън продължи да разказва за живота си повече от час. Беше се омъжила по-късно и бе благодарна на покойния си съпруг Харолд, че я бе спасил да не остане стара мома. Прекарвала всяка минута в старание да направи дома му възможно най-уютен.

Призна, че след като умрял, била доволна, че не трябвало вече да търка пода всеки божи ден, но скоро скуката я надвила. Със смях й сподели, че и сега чисти толкова често, колкото и когато съпругът й е бил жив.

Джудит бе изненадана, когато Хелън призна, че й липсва да приготвя специални вечери за съпруга си. Обичала да измисля нови ястия и вече знаела стотина за приготвяне на овнешко.

— Харесва ли ти да си акушерка? — попита я Джудит.

— Не.

Отговорът й бе бърз и недвусмислен.

— Още преди да дойда тук, бях помогнала за израждането на повече от двадесет деца — обясни жената. — И след като Харолд умря, реших, че така бих могла да се… впиша тук. Но вече няма да помагам. След това, което се случи с Изабел, реших да намеря друг начин да…

Тя не довърши.

— Хелън, ти вярваш ли, че една жена трябва да изстрада ужасни мъки, за да задоволи господ?

— Църквата…

— Питам теб какво мислиш — прекъсна я Джудит.

— При всяко раждане има известна болка — отговори акушерката. — Но не вярвам, че господ би искал да вини всички жени за греха на Ева.

Тя изглеждаше разтревожена, щом й призна това шепнешком. Джудит побърза да я успокои.

— Няма да кажа за това на отец Лаган. И аз смятам, че господ е много по-милостив, отколкото Църквата иска да ни накара да повярваме, че е. Старая се да не оспорвам мъдростта на лидерите ни, Хелън, но има моменти, в които няма как да се съглася с някои смущаващи правила.

— Истина е — съгласи се по-възрастната жена. — Но ние не можем да направим нищо по този въпрос, нито можем да се оставим да бъдем отлъчени от Църквата — добави тя.

— Отклоних се от темата — каза Джудит. — Бих искала да поговорим за приятелката ми Франсис Катрин и да те помоля за помощ.

— Какво искаш да направя?

Джудит й обясни.

— Знам, че току-що ми каза, че си решила повече да не помагаш при раждания, Хелън, но няма към кого другиго да се обърна, а се тревожа за приятелката си. Ако нещо се обърка, няма да знам какво да правя.

Хелън не можеше да й откаже, не и след деликатния начин, по който Джудит се бе погрижила за Андрю.

— Франсис Катрин се бои от теб — обясни Джудит. — Трябва да я убедим, че не си зла. Освен това, не трябва да казваме на друг. Не искам Агнес да се намесва.

— Ще се опита — обяви Хелън. — Трябва да го направи — добави, кимайки. — Няма да ти бъде от полза, ако говориш с нея. Агнес обича нещата да стават по нейния начин. Освен това, ти е бясна, задето отмъкна съпруга на дъщеря й.

Джудит поклати глава.

— Иън не беше женен за Сесилия — отбеляза тя. — Франсис Катрин ми каза, че той не е имал никакви намерения към нея.

Хелън сви рамене.

— Агнес разпространява слухове — прошепна жената. — Казва, че е трябвало да се ожени за теб, за да защити честта ти.

Очите на Джудит се разшириха учудено.

— Нима искаш да кажеш, че тя разправя, че Иън и аз… че аз… — Не можа да продължи.

Хелън кимна.

— Точно това казва. Намеква, че чакаш дете. Господ да й е на помощ, ако леърд Иън дочуе отнякъде долните й клюки.

— Надявам се да не чуе нищо — каза Джудит, — тези слухове ще го разстроят.

Хелън се съгласи. Джудит се накани да си тръгва, но след като жената й сподели, че тя е първият й гост от цели три месеца, седна обратно на мястото си.

Говориха си още час, преди Джудит отново да стане, за да си ходи.

— Много се радвам, че си поприказвахме, Хелън — каза тя. — Тази вечер ще говоря с Франсис Катрин и ще съм ти благодарна, ако отидеш да я посетиш утре. Сигурна съм, че заедно ще успеем да прогоним страховете й.

Джудит почти бе излязла през вратата, когато неочаквано спря и се обърна към Хелън.

— Знаеш ли, че жените се редуват в приготвянето на храната за Иън и двамата старейшини в крепостта?

— Да — отговори Хелън, — така е било винаги. Аз също предложих да помогна, но тогава Харолд се разболя и нямах време.

— Дали на жените им е неудобно да го вършат?

— О, да — отговори тя. — Особено през зимата. Има седем жени, по една за всеки ден от седмицата, и след като трябва да готвят и за семействата си, им е доста трудно.

— Но ти обичаш да готвиш? — напомни й Джудит.

— Да.

— Откъде взимаш храната, която готвиш?

— Воините ми я носят — обясни тя. — А някои от жените ми дават остатъците.

Джудит се намръщи. Това, което Хелън току-що й обясни, й звучеше като подаяние.

— Не знам как да готвя — каза Джудит.

— Ти си съпругата на леърда, не е нужно да знаеш.

— Андрю се нуждае и от напътствията на мъж, както и от тези на жена, нали?

— Да, така е — съгласи се Хелън, чудейки се защо Джудит скача от тема на тема.

— И ти обичаш да готвиш. Да, това е отговорът. Всичко е решено, разбира се, ако ти не възразяваш, Хелън. — Джудит излезе навън. — Не те моля за услуга, нито ти давам заповед, и ще го обмисля сериозно преди да те убедя. Ако решиш да не се съгласиш с мен, ще те разбера.

— Какво ми предлагате, милейди?

— Да ни станеш икономка — обясни Джудит. — Ще управляваш прислужничките и ще готвиш. Разбира се, ще получаваш цялата помощ, от която имаш нужда, но ти ще се разпореждаш. Смятам, че планът е доста добър. Двамата с Андрю ще се храните в крепостта и така той ще може често да общува с Гелфрид и Греъм, и разбира се, с Иън, макар той да не е толкова често на разположение. Старейшините се нуждаят от някой, който да ги глези, а ти очевидно имаш нужда да се грижиш и за друг, освен за Андрю.

— Ще направиш това за мен?

— Ти не разбираш — възрази Джудит. — Ние се нуждаем от теб повече, отколкото ти се нуждаеш от нас. И все пак вярвам, че мястото ти е в крепостта. Дори може би ще е по-лесно, ако живееш там. Но няма да те насилвам за това. Ще дадем време на Андрю да свикне, че майка му е в крепостта по цял ден, и после ще повдигнем въпроса за местене. Зад склада за провизии има голяма стая с хубав прозорец.

Джудит осъзна, че се заплесва и веднага млъкна.

— Ще помислиш ли над предложението ми?

— За мен ще е чест да се заема с това задължение — побърза да й каже Хелън.

Получи се много добре. Джудит напусна колибата в приповдигнато настроение. Помисли си, че току-що е направила важна промяна, позитивна, която щеше да бъде от полза не само за Хелън и сина й, но и за домакинството.

По време на вечерята обясни какво е сторила. Очакваше Гелфрид малко да помрънка, тъй като бе решила, че от всички старейшини, той най-много мрази промените, но мъжът не възрази.

Иън влезе в залата насред дискусията. Зае мястото си начело на масата, кимна на Греъм и Гелфрид и повика Джудит, за да й даде една бърза целувка.

Греъм уведоми леърда за промените направени от Джудит. Иън не каза нищо и когато старейшината свърши, само кимна.

— Какво смяташ за идеята ми? — попита го тя.

Той посегна към чашата, която му подаде, и отпи голяма глътка студена вода.

— Нямам нищо против — отговори й.

— Смятам, че е добра промяна — обяви Греъм. — Вече няма да се давим с гозбите на Мили. Господи, бях започнал да мразя срядата.

— Хелън добра готвачка ли е? — попита Гелфрид.

— Прекрасна е — отвърна Джудит. После се обърна към Греъм: — Колкото до промените, бих искала да направя още една, но ще ми трябва съдействието ти… както и това на Иън.

Греъм се намръщи.

— Трябва ли въпросът да бъде обсъден от съвета?

— Не — каза бързо тя, после погледна към съпруга си. — Сигурна съм, че ще сметнеш това за незначителна промяна и няма да счетеш за нужно да искаш мнението на съвета.

— Каква е промяната, за която ни загатваш? — попита Гелфрид.

Тя пое дълбоко дъх.

— Искам недели.

Патрик влезе в залата, точно когато Джудит обяви искането си.

— Можеш да й ги дадеш, Иън — извика той.

— Какво има предвид момичето, като казва, че иска недели? — попита Гелфрид Греъм.

— Не мисля, че съм разбрал правилно — отговори Греъм. — Тя не може да иска…

Гелфрид го прекъсна:

— Ако момичето се научи да говори по-добре, няма да ни е толкова трудно да я разберем.

Дънкън влезе в залата, следван от Винсент и Оуен. Джудит се наведе към Иън.

— Среща ли ще имате тази вечер?

Той кимна.

— Да, обаче няма да започнем, докато не обясниш странната си молба за неделите — каза съпругът й.

Джудит поклати глава. Иън повдигна вежда. Тя се наведе към него, сядайки на самия край на стола си.

— Не искам да разисквам този въпрос пред целия съвет — каза му шепнешком.

— Защо не? — попита я той, пресегна се и отметна косата зад рамото й.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Защото въпросът е личен и искам първо ти да се съгласиш с него.

— Греъм и Гелфрид бяха тук, когато ти…

Младата жена го прекъсна.

— Сега те са част от семейството ни, Иън. Пред тях може да се обсъждат подобни лични въпроси.

— Чу ли това, Греъм? — провикна се Гелфрид. — Тя ни нарече семейство.

Джудит се обърна да стрелне с гневен поглед старейшината, който умишлено послушваше личния й, прошепнат тихо разговор. Старейшината се ухили в отговор.

Тя погледна отново към Иън.

— Ще се радвам да ти обясня всичко в спалнята ни, ако можеш да ми отделиш няколко минути.

На Иън му се прииска да се засмее. Ала, разбира се, не го стори, за да не нарани нежните чувства на съпругата си, ако й покажеше, че му е смешно. Тя изглеждаше доста разтревожена, но по бузите й бе плъзнала лека руменина. Дали това значеше, че иска да обсъдят нещо, което я караше да се срамува? Мъжът въздъхна. Знаеше, че ако я заведе горе да обсъдят проблема, въобще нямаше да говорят. Той щеше да я замъкне в леглото и докато се наслаждаваше да докосва жена си, щеше да пропусне срещата. Но тъй като бе събрал съвета, за да разискват вероятността за съюз с друг клан, не можеше просто да ги остави.

Старейшините се наредиха на масата. Млад воин, който Джудит не бе виждала досега, донесе кана с вино и започна да сипва на мъжете. Иън му махна, отпращайки го, щом стигна до неговата чаша. Джудит не бе осъзнала, че сдържа дъха си. Изпусна го, едва когато съпругът й отказа питието.

Оуен забеляза отказа на Иън.

— Какво има? Трябва да полеем бракът ти, синко — обяви той. — За пръв път се събираме да ни съветваш, откакто си женен мъж.

— Защо ви съветва той?

Джудит не осъзна, че зададе въпроса, преди да го чуе да излиза от устата й, но вече бе късно. Бе привлякла вниманието на всички. Старейшините я гледаха озадачено.

— Що за въпрос е това? — попита Оуен.

— Той е нашият леърд — напомни й Винсент. — Негов дълг е да ни съветва.

— Май тук всичко е наопаки — отбеляза Джудит.

— Обясни какво искаш да кажеш, момиче — предложи й Греъм.

Искаше й се да си бе държала езика зад зъбите, и господи, как мразеше всички да я гледат. Усети, че се изчервява. Сграбчи по-здраво ръката на Иън и каза:

— Вашият леърд е млад и не притежава мъдростта ви. Според мен, вие, като по-възрастни, трябва да го съветвате, а не той вас. Това имах предвид.

— Тук винаги е било така — коментира Гелфрид.

Останалите старейшини кимнаха в съгласие. Джудит забеляза, че воинът с каната бе пристъпил напред и пълнеше чашата на Иън с червено вино, по нареждане на Оуен. Обмисляше да зададе друг въпрос на Гелфрид и си наложи да не се тревожи, че съпругът й може да изпие чаша или две.

— Гелфрид, моля те, не приемай въпроса ми за твърде дързък — започна тя. — Но се чудех дали не си свикнал до толкова с установеното, че не можеш да допуснеш никакви промени, дори и те да са от полза за целия клан?

Беше много смело от нейна страна да зададе подобен въпрос. Джудит се разтревожи от реакцията му. Гелфрид потърка брадата си, докато обмисляше въпроса й и после сви рамене.

— Живея в един дом с англичанка — каза той. — Смятам, че това е промяна. Не би трябвало да изглеждам толкова закостенял, Джудит.

Иън реши, че отговорът му й е допаднал, тъй като пусна ръката му.

— Нека тогава вдигнем тост и после жената на леърда може да ни обясни защо иска недели — обяви Греъм.

— Чу ли това, Оуен. Момичето иска недели — прошепна тихо Гелфрид на приятеля си.

— Не може да ги получи, нали? — попита Винсент. — Не може да получиш ден от седмицата. Той принадлежи на всички.

— Странно — промърмори Дънкън.

— Тя е англичанка — напомни Винсент на приятелите си.

— Да не искаш да кажеш, че е умствено изостанала? — попита Оуен.

— Няма такова нещо — защити я Гелфрид.

Дискусията започна да излиза извън контрол. Иън все още се мъчеше да не се усмихне. Джудит пък се опитваше да скрие раздразнението си. Усмихна се на Гелфрид затова, че се застъпи за нея, радостна да знае, че поне той не мислеше като останалите.

Той обаче съсипа доброто й мнение за него, като допълни:

— Тя просто е нелогична. Не мисля, че може да се промени. А ти, как смяташ, Оуен?

Джудит се намръщи към Иън, мълчаливо казвайки му, че би трябвало да я защити. Той й намигна.

— Хайде, хайде — Греъм привлече вниманието на всички. Той се изправи, вдигна чашата си и произнесе дълъг тост за булката и младоженеца.

Всички, включително и Иън, отпиха доволно от чашите си. Воинът с виното побърза да им налее още.

Тя избута стола си назад, далеч от масата. Беше неволен инстинкт, роден преди години, и тя дори не осъзна какво прави.

Но Иън забеляза. Освен това, забеляза и че всеки път щом отпиеше от чашата си, Джудит се отдалечава леко от него.

Вниманието й бе насочено към Греъм. Сега старейшината я приветстваше с добре дошла в клана.

Франсис Катрин, подкрепяна от силната ръка на Алекс, също влезе в залата. Патрик изглеждаше едновременно изненадан и раздразнен като видя съпругата си.

Младата жена прекъсна мъмренето му, още преди да успее да проговори.

— Исках да подишам чист въздух и да посетя милата си приятелка. Тя живее тук, Патрик, можеш да спреш да се мръщиш. Алекс не би позволил да падна.

— Смятах да й дам да язди жребеца ми, но…

— Но не знаеше как да ме вдигне — обясни Франсис Катрин. Тя погали големия си корем и се усмихна на съпруга си.

— Присъедини се към нас — покани я Джудит. — Греъм тъкмо привършваше прекрасната реч, с която ме приветства в семейството.

Приятелката й кимна и погледна към Алекс.

— Видя ли? Казах ти, че няма съвещание. Иначе Джудит нямаше да е тук.

— Защо нямаше да съм тук? — попита приятелката й.

Франсис Катрин отиде до масата, седна до съпруга си и хвана ръката му, за да го накара да спре да се мръщи. Тя се усмихна на Джудит и леко смушка мъжа си.

Казваше му да се държи добре, предположи Патрик. Той самият се усети, че се усмихва на поведението на жена си. Веднага щом останеха насаме, смяташе да й каже, че когато заповяда нещо, очаква да бъде изпълнено. Много добре си спомняше, че й бе казал тази вечер да си остане у дома. Мисълта, че Франсис Катрин можеше да падне, го ужасяваше. Постоянно мислеше за безопасността й и не знаеше какво щеше да прави, ако й се случеше нещо.

Прилошаваше му само като си представеше, че нещо би могло да се обърка. Тогава жена му привлече вниманието му. Стисна ръката му и се облегна на него. Патрик въздъхна. Не го бе грижа дали е редно или не, обви ръка около раменете й и я придърпа до себе си.

Франсис Катрин срамежливо помоли Греъм да повтори тоста си, за да може и тя да го чуе. Старейшината го стори с радост. Още веднъж чашите на всички бяха напълнени с вино.

И отново Джудит избута малко по-назад стола си. Можеше да почувства как познатият възел се стяга в стомаха й. Иън й бе обещал да не се напива в нейно присъствие, но какво щеше да стане, ако без да иска го направеше? Ами ако станеше зъл и груб като вуйчо Текел?

Тя се опита да прогони паниката. Гелфрид настоя за вниманието й.

— Кажи ни за какво искаш неделите? — каза й той.

— Какво, за бога, правиш чак в онзи ъгъл, Джудит? — попита Греъм, изведнъж забелязал, че тя се е отдалечила от масата.

— Тя избяга, за да се скрие там — обясни Оуен.

Джудит почувства как се изчервява. Пое си дълбоко дъх и се изправи.

— Неделите трябва да са за почивка — обяви тя. — Така казва Църквата. И ние в Англия спазваме това правило.

— И ние — намеси се Греъм. — И ние почиваме тогава, нали, Гелфрид?

— Да, така е — съгласи се приятелят му.

— Всички мъже почиват.

Забележката бе направена от Франсис Катрин. Погледът й бе насочен към Джудит.

— Това имаш предвид, нали?

Джудит кимна.

— Забелязах, че жените нямат почивен ден — обясни тя. — За тях неделите са като всеки друг ден.

— Нима критикуваш жените ни? — попита Дънкън.

— Не — отвърна Джудит. — Критикувам мъжете.

Иън се облегна на стола си и се усмихна. Джудит го бе предупредила, че ще направи промени и той предположи, че това е една от тях. По дяволите, именно той й бе предложил да го стори. Припомни си разговора им, когато бяха на гробището.

— Нима искаш ние да наредим на жените си да не работят в неделя? — попита Греъм.

— Не, разбира се. Ако им наредите, това ще е още едно задължение.

— Да не би да смяташ, че се отнасяме лошо с жените си? — попита Дънкън.

Джудит отново поклати глава.

— О, не — възрази тя. — Като истински воини, вие се грижите добре за тях. Почитате ги и ги защитавате. В замяна те поддържат домовете ви уютни и се грижат за нуждите ви.

— Точно в това се състои бракът — обяви Греъм.

— Значи за нея има проблем в брака, така ли? — попита Оуен, опитвайки се да разбере.

Гелфрид поклати глава.

— Камъните са виновни. Размътили са й ума — реши той. — Сигурно е виновен онзи, който за малко не й извади окото.

На Джудит й се прииска да изкрещи от раздразнение. Разбира се, не го стори, а отново се опита с логика да накара мъжете да я разберат. Насочи вниманието си към Иън.

— Жените имат ли време за забавление? — попита тя. — Кланът ви никога не посещава фестивали, нали? Някога виждали ли сте жените да изнасят навън обяда си, за да могат да се насладят на слънчевото време, докато си говорят една с друга? Аз не съм — добави, кимайки.

После се обърна към Греъм:

— Някои от жените притежават ли коне? Виждали ли сте някоя от тях да преследва плячка по време на лов? — Не им даде възможност да отговорят. — Просто искам да посветите неделите на някакъв вид забавление. Само това исках да кажа.

Джудит отново седна на стола си. Вече бе решена да не си отваря устата. Щеше да им даде време да помислят над този въпрос, преди отново да го повдигне.

— Ние ценим всеки член на клана си — обяви Гелфрид.

— Мисля, че е време да започнем срещата си — намеси се Дънкън. — Ако жените бъдат така добри да си тръгнат.

Джудит скочи от стола.

— Ако жените бяха част от този клан, щеше да им е позволено да изкажат проблемите си пред съвета.

— Виж сега, Джудит, това не е истина — възрази й Оуен. — Само преди няколко месеца позволихме на Франсис Катрин да се изправи пред нас.

— Да, така е — съгласи се приятелката й. — Искаха да ме разубедят да не те викам да дойдеш при мен.

— Нека вдигнем още един тост и да забравим този разговор — предложи Винсент. — Иън, най-добре поговори с жена си за нелогичните й мисли. Ако стане както иска тя, ще трябва ние да се подчиняваме на жените си.

Джудит отпусна рамене. Явно нямаше да получи подкрепата на съвета.

Тогава Иън привлече вниманието й. Той поклати глава към Винсент.

— Не смятам да говоря за това с жена си — обяви той. — Тъй като я подкрепям.

Джудит бе толкова доволна от думите му, че й се прииска да изтича при него. Той посегна към чашата си и отпи голяма глътка. Тя веднага си седна на мястото.

— Какво говориш, Иън? — попита го Греъм.

— Джудит бе чужденка, когато дойде тук — обясни Иън. — Нашият начин на живот за нея бе нов и тя успя да види това, което ние сме пренебрегвали… или приемали безусловно през годините. Не виждам причина да не позволим на жените да почиват в неделя.

Старейшините кимнаха. Греъм обаче искаше неговият леърд да бъде по-конкретен.

— Нима предлагаш да наредим на жените да не правят нищо в този ден?

— Не — отвърна Иън. — Джудит вече го каза, ако им заповядаме, значи това ще е още едно тяхно задължение. Просто ще им предложим, Греъм, и ще ги окуражим. Виждаш ли разликата?

Греъм се усмихна и се обърна към Джудит.

— Сега разбираш ли, защо е леърд? Винаги ни дава добри съвети.

Умът й все още бе объркан, но бе прекалено доволна от това, че съпругът й бе защитил молбата й, затова реши да не спори.

— А сега, предполагам, вие разбирате защо се омъжих за него — отвърна тя. — Никога не бих се омъжила за някой неразумен мъж.

— Избута стола си чак до склада за провизии — прошепна Гелфрид. — И въобще не разбирам какво прави.

— Джудит — повика я Иън. — Наредих на Бродик и ГаУри да изчакат навън, докато започне срещата. Би ли отишла да ги повикаш?

Беше странна молба от негова страна, имайки предвид, че оръженосецът стоеше до него. Момчето изглеждаше така, сякаш много би искало то да свърши тази работа, но щом отвори уста, за да предложи помощта си, Иън вдигна ръка и го спря.

— С радост ще ги доведа — каза тя. Беше толкова доволна от начина, по който Иън изрече заповедта си, че не успя да сдържи усмивката си.

Иън я наблюдаваше как излиза. В мига, в който вратата се затвори зад нея, той се обърна към Франсис Катрин.

— Измислих тази задача за Джудит — обясни той тихо. — Исках да те попитам нещо.

— Да? — каза тя, опитвайки да не се тревожи от намръщеното му изражение.

Той посочи към стола на Джудит в другия край на стаята и попита:

— Защо?

Питаше защо жена му се бе отдалечила от масата.

— Виното — отвърна му тихо Франсис Катрин.

Той поклати глава. Все още не разбираше. Франсис Катрин си пое дълбоко дъх.

— Това е нещо, което прави от много малка… за да се предпази. Побъркваше баща ми и той най-после свикна да не пие пред Джудит. Съмнявам се, че дори осъзнава какво прави… не бива да мислиш, че е заради теб.

— Искам да разбера защо го прави — обясни той. — Няма да се обидя — обеща. — Кажи ми, защо мести стола си всеки път щом отпия от виното. Какъв е урокът, който е научила?

— Джудит избутва стола си назад…

Иън търпеливо чакаше. Франсис Катрин не успя да издържи погледа му, затова погледна надолу към масата.

— … за да се отдалечи на безопасно разстояние от ударите.

Иън не очакваше този отговор. Той се облегна назад в стола си, обмисляйки думите на Франсис Катрин.

Измина цяла минута в мълчание, когато Иън попита:

— Имало ли е моменти, в които не е успявала да се отдалечи достатъчно?

— О, да — отвърна Франсис Катрин. — Много, много пъти.

Разбира се, старейшините бяха чули всяка една дума. Гелфрид въздъхна шумно. Греъм поклати глава.

— Защо мисли, че ще я удариш? — попита Оуен.

Едва сега Иън осъзна, колко мрази липсата на уединение в живота си.

— Това е семеен въпрос — обяви той.

Искаше дискусията да се прекрати преди да е стигнала по-далеч. Обаче Франсис Катрин не схвана намека му. Обърна се, за да отговори на въпроса на Оуен.

— Джудит не мисли, че Иън би я ударил — обясни тя. — Нямаше да се омъжи за него, ако е смятала, че може да я нарани.

— Тогава защо… — започна Оуен.

— Ако Джудит искаше да знаете за това, щеше да ви каже — заяви Иън. Гласът му бе твърд и заповеднически. После се изправи. — Срещата се отлага за утре — обяви той.

Не даде време на никой да възрази, а се обърна и излезе от залата.

Джудит стоеше в центъра на вътрешния двор. Обърна се щом чу вратата да се затваря зад нея и дори успя да се усмихне на съпруга си.

— Все още не са дошли, Иън — каза му тя. — Бъди сигурен, че ще ги изпратя вътре, веднага щом дойдат.

Той слезе по стълбите и застана пред нея. Джудит отстъпи бързо назад, макар да забеляза, че съпругът й не бе замаян. Освен това, не се мръщеше. Бе преброила, че изпи три пълни чаши с вино… или пък бе пийвал само по малко? Не изглеждаше пиян. Въпреки това, не смяташе да рискува и отстъпи още една крачка назад.

Той спря. Тя също.

— Джудит?

— Да?

— Напих се до несвяст, когато бях на петнадесет години. Помня го толкова добре, сякаш беше вчера.

Очите й се разшириха. Той пристъпи към нея.

— Беше болезнен урок — добави, придвижвайки се напред. — Никога няма да забравя как се чувствах на следващия ден.

— Лошо ли ти беше?

Иън се засмя.

— Ужасно лошо — каза й. Сега бе само на крачка от нея. Ако се пресегнеше, щеше да я докосне. Но той не го стори. Искаше тя сама да отиде при него. Скръсти ръце зад гърба си и я погледна. — Греъм ме наливаше с бира и се грижеше за мен през следващите дни. Даваше ми важен урок, за който по онова време бях прекалено арогантен, за да го осъзная.

Любопитството й надви страха. Когато той направи още една крачка към нея, тя не отстъпи.

— Какъв беше урокът? — попита го.

— Че един воин, който се отказва от контрола си, заради едно питие, е проклет глупак. Виното го прави уязвим и опасен за околните.

Тя кимна в съгласие.

— Наистина е така — каза му. — Някои мъже дори правят неща, които не си спомнят на другия ден. Могат да наранят някой и да не си спомнят след това. Останалите хора около тях, трябва винаги да са готови за атаката. Не можеш да имаш доверие на пияниците.

Това, което му каза тя в своята наивност, накара сърцето му да се свие, но се постара да не й го покаже.

— И кой ти даде този урок — попита той с мил, спокоен глас.

— Вуйчо Текел — Джудит закърши ръце, докато обясняваше за раните на вуйчо си и за това как той използва виното, за да притъпи болката. Цялата трепереше от тези спомени. — След време… виното започна напълно да замъглява ума му. Вече не можехме да му се доверяваме.

— А на мен вярваш ли ми?

— О, да.

— Тогава ела при мен.

Иън разтвори ръце. Тя се поколеба само за миг, преди да се хвърли към него. Той я прегърна и я притисна силно към себе си.

— Обещах ти никога да не се напивам, Джудит, и ти наистина ме обиди, като помисли, че бих могъл да наруша думата си.

— Не исках да те обиждам — прошепна срещу гърдите му. — Знам, че умишлено не би нарушил обещанието си. Но ще има моменти, като тази вечер, когато ще трябва да пиеш с останалите, и ако празненството изисква…

— Няма значение какви са причините — прекъсна я той. Потърка брада в главата й, наслаждавайки се на докосването на меката й копринена коса до кожата му. Вдиша чистия й женски аромат и усети, че се усмихва доволен.

— Съпруже, ще пропуснеш важната среща — прошепна му тя.

— Да — отговори й и я пусна. Искаше Джудит да го погледне и щом го стори се наведе и я целуна.

Хвана ръката й и я поведе обратно навътре. Но не се отправи към голямата зала, а тръгна нагоре по стълбите, дърпайки я след себе си.

— Къде отиваме — попита го шепнешком.

— В спалнята ни.

— Но срещата…

— Двамата с теб ще си направим среща.

Тя не го разбра. Съпругът й отвори вратата на стаята, намигна й и леко я побутна да влезе вътре.

— И каква е целта на срещата ни?

Мъжът затръшна вратата, заключи я и се обърна към Джудит.

— Удоволствие — обяви той. — Свали си дрехите и веднага ще ти обясня подробно какво имам предвид.

По начина, по който тя се изчерви, Иън разбра, че е осъзнала играта му. Жена му се засмя с толкова прекрасен смях, че накара сърцето му да затупти лудешки. Облегна се на вратата и започна да я наблюдава как се бори със срама си.

Още не я бе докоснал, а вече се чувстваше невероятно задоволен. Не бе осъзнал, че преди тя да се появи, бе водил мрачно, студено съществуване. Живот, който се въртеше единствено около задълженията и отговорностите му. Никога дори не бе имал време да помисли какво пропуска.

Джудит бе променила напълно живота му. Такова щастие бе да бъде с нея. Сега той отделяше време за дребни неща, като например, да се шегува с нея, за да вижда как всеки път реагира по различен, много освежаващ начин. Харесваше му да я докосва. О, господи, как обичаше да чувства мекото й тяло, притиснато към неговото. Обичаше начина, по който се изчервява от най-дребните неща и как срамежливо се опитва да му нарежда.

Непрестанно го объркваше. Знаеше колкото й бе трудно да се застъпи за жените от клана и все пак не бе позволила на притеснението й да попречи на каузата й за по-добро отношение към жените. Джудит имаше силна воля, бе смела и много добросърдечна.

И той бе влюбен в нея.

Нека господ да му е на помощ, помисли си Иън. Тя бе пленила сърцето му. Не знаеше дали да се смее или да плаче. Джудит спря да се съблича и го погледна. Сега бе облечена само с бялата си долна риза и посягаше към верижката, на която висеше пръстенът на баща й. Щом го обхвана с ръце, Иън се намръщи.

— Какво не е наред? — попита го.

— Помолих те да не носиш този пръстен — напомни й той.

— Не, помоли ме да не го нося нощем в леглото ни — възрази тя. — И никога не съм го правила, нали?

Мъжът се намръщи още повече.

— Защо го носиш през деня? Или изпитваш специална привързаност към него?

— Не.

— Кажи ми тогава, защо, по дяволите, го носиш?

Джудит не можеше да разбере защо й се бе ядосал.

— Защото през деня Джанет и Бриджит идват да чистят стаята и не искам никоя от тях да види пръстена и да започне да се чуди за него. — Тя повдигна деликатно рамене. — Този пръстен започва да създава неприятности. Мисля, че искам да се отърва от него.

Сега може би бе най-точният момент да му каже чий е пръстенът и защо се тревожи дали някой няма да го види и да познае, че е на леърд Маклейн.

Тя го прибра в кутията върху сандъка и затвори капачето. После се обърна и погледна към Иън. Щеше да му каже още сега.

— Помниш ли, че точно преди да се венчаем, ти ми каза, че миналото ми не те интересува?

Той кимна.

— Да, спомням си.

— Наистина ли мислеше това, което каза?

— Никога не казвам нещо, ако не го мисля.

— Не е нужно да си толкова рязък — прошепна жената и отново започна да кърши ръце. Ако Иън я обичаше, дори и да му кажеше истината, тя нямаше да унищожи любовта… нали така?

— Обичаш ли ме?

Той се отдръпна от вратата. Смръщеното му изражение бе достатъчно горещо, че да я изгори.

— Няма да ми заповядваш какво да правя, Джудит.

Тя направи крачка назад, чувайки заповедта му.

— Разбира се, че няма — съгласи се младата жена. — Но аз те питах…

— Няма да се превърна в твой слуга. Най-добре да го осъзнаеш още тук и още сега.

— Разбирам — отвърна му. — Не искам да се променяш, по какъвто и да е начин.

Коментарът й не го успокои.

— Не съм слабак и няма да позволя да бъда превърнат в такъв.

Разговорът бе взел неочакван обрат. Иън се разпалваше с всеки изминал миг. В сърцето си тя знаеше, че той я обича, и все пак реакцията му на този прост въпрос я обърка и Джудит започна да се тревожи.

Гледаше го как сваля единия си ботуш и го хвърля на пода. Вторият го последва.

— Въпросът ми ли те разстрои толкова? — попита го, чудейки се за причината за поведението му.

— Воините не се разстройват. Само жените.

Тя сви рамене.

— Аз не съм разстроена.

— Напротив — възрази й той. — Кършиш си ръцете.

Младата жена веднага престана.

— Ти си този, който постоянно се мръщи — каза му тя.

Иън сви рамене.

— Аз просто… мислех.

— За какво?

— За огньовете на чистилището.

Трябваше да седне. Не разбираше какво й говори.

— Какво означава това? — попита го.

— Патрик веднъж ми каза, че е готов да мине през огньовете на чистилището, за да задоволи желанията на жена си.

Джудит отиде до леглото и седна на края му.

— И? — попита, щом съпругът й не продължи.

Иън съблече дрехите си и тръгна към нея. Изправи я на крака и погледна надолу към лицето й.

— Току-що осъзнах, че и аз съм готов да сторя същото, заради теб.