Джули Гарууд
Тайната (10)

Глава 9

Патрик не каза нито на Франсис Катрин, нито на Джудит, че Иън се е завърнал. Той стана рано сутринта, за да отиде в крепостта, а Джудит помогна на приятелката си да изчистят колибата.

Малко след часа за обед, Иън почука на вратата. Отвори му Джудит, с полепнала по лицето мръсотия и с коса в пълен безпорядък. Изглеждаше така, сякаш тъкмо бе привършила с почистването на огнището.

Беше толкова дяволски щастлив, задето я вижда, че се намръщи. Тя обаче му се усмихна. Смути се заради външния си вид и опита да оправи косата си като избута немирните къдрици от лицето си.

— Върнал си се — прошепна тя.

Мъжът обаче въобще не изглеждаше в настроение за поздрави.

— Да. Джудит, след час ела в крепостта.

Обърна се и се отдалечи. Тя се почувства ужасно от ледения му тон, но все пак хукна след него.

— Защо да идвам в крепостта?

— Защото аз така казвам — отвърна й.

— Но аз може да имам планове за следобеда.

— Отложи ги.

— Твърдоглав си като коза — промърмори тя.

Тихото ахване, откъм вратата на къщата, я наведе на мисълта, че Франсис Катрин е чула забележката й. Но Джудит не съжаляваше, че бе казала нещо обидно, защото вярваше, че това бе самата истина. Иън бе голям инат.

Младата жена му обърна гръб.

— Между другото, въобще не ми липсваше.

Иън хвана ръката й и я дръпна към себе си.

— Точно колко време ме нямаше?

— Три седмици и два дни — отвърна мигновено тя. — Защо?

Той се ухили.

— Но не съм ти липсвал, така ли?

Джудит осъзна, че се е хванала в капана му.

— Прекалено умен си за мен, Иън — провлече тя.

— Това е самата истина — съгласи се той с усмивка.

Господи, тази игра на надхитряване щеше да й липсва, осъзна бързо. Бог й бе свидетел, че и самият Иън щеше да й липсва.

— Щом искаш да дойда в крепостта ти — каза Джудит, — първо отправи молбата си към Патрик, за да не бъдат нарушени правилата ти. След това ме уведоми, какво е казал той. — Тя умишлено целеше да го провокира, но той не се ядоса, а се разсмя.

— Иън? — повика го Франсис Катрин. — Съветът в крепостта ли е?

Той кимна. Джудит видя реакцията на приятелката си и отдръпна ръката си от Иън.

— Виж сега какво направи — обвини го тихо.

— Какво?

— Разстрои Франсис Катрин. Само я погледни. Тя е разтревожена, благодарение на теб.

— Какво съм направил? — попита младият мъж, напълно объркан. Франсис Катрин наистина изглеждаше разстроена, но той нямаше ни най-малка представа защо.

— Каза й, че съветът е в крепостта — обясни Джудит. — Сега тя се тревожи, че съм сторила нещо нередно и ще ме изпратите у дома, преди да роди бебето си.

— И ти разбра това само от изражението й?

— Разбира се — отвърна му раздразнена. Скръсти ръце и му се намръщи. — Е? — попита тя, когато Иън не каза нищо.

— Какво „е“?

— Поправи нещата.

— Какви неща да поправя?

— Не е нужно да ми повишаваш глас — възмути се Джудит. — Ти я разстрои. Сега трябва да я утешиш. Кажи й, че няма да позволиш на съвета да ме отпрати у дома. Поне това можеш да направиш. Тя е твоя снаха и наистина не бива да я разстройваш.

Той въздъхна толкова силно, че клоните на близкото дърво потрепериха. Обърна се и изкрещя към Франсис Катрин.

— Джудит няма да ходи никъде. — После погледна жената до себе си. — Доволна ли си?

Франсис Катрин се усмихваше, затова Джудит кимна.

— Да, благодаря ти.

Той се обърна и тръгна към коня си. Джудит изтича след него, хвана го за ръката и го спря.

— Иън?

— Какво има пък сега?

Намусеното му изражение не я притесни.

— Аз липсвах ли ти?

— Може би.

Коментарът му я разпали. Тя го пусна и опита да се отдалечи от него, но той я сграбчи, притискайки гърба й към гърдите си, обви ръце около кръста й, наведе се до ухото й и прошепна:

— Наистина трябва да направиш нещо за този твой нрав, момиче.

После я целуна по врата, изпращайки тръпки по цялото й тяло. Освен това, не отговори на въпроса й, но Джудит го осъзна, чак когато той се отдалечи от нея.

Мъжът можеше да я разтопи само с едно докосване. Но Джудит не успя да разсъждава дълго над това, тъй като Франсис Катрин настояваше за вниманието й.

Тя я дръпна бързо през прага и затръшна вратата след нея.

— Иън е влюбен в теб.

Франсис Катрин звучеше развълнувана. Джудит поклати глава.

— Няма да си позволя да мисля за любов — обяви тя.

Приятелката й се засмя.

— Може да не си позволяваш да мислиш за това, Джудит, но и ти си влюбена в него, нали? Доста време премълчавах. Не е нужно той да го научава.

Последните й думи привлякоха вниманието на Джудит.

— Да научава какво?

— За баща ти. Не е нужно никой да знае. Остави…

— Не.

— Само помисли върху предложението ми — каза Франсис Катрин.

Джудит се отпусна на стола.

— Иска ми се по-скоро да родиш бебето си, за да се прибера у дома. Става все по-трудно с всеки изминал ден от престоя ми. Милостиви боже, ами ако се влюбвам в него? Как да спра това?

Франсис Катрин застана зад нея и постави ръце на раменете й.

— Ще ти помогне ли, ако мислиш за недостатъците му? — попита я.

Тя само се пошегува, но Джудит взе предложението присърце. Опита се да изброи колкото се може повече от недостатъците му. Но осъзна, че май не са много. Мъжът бе почти идеален. Франсис Катрин предположи, че и това може да се счита за недостатък и Джудит се съгласи с готовност.

Двете жени бяха толкова погълнати в дискусията си, че дори не забелязаха Патрик, който стоеше на прага. Беше много тих, когато отвори вратата, защото внимаваше да не събуди съпругата си, която напоследък често спеше следобед.

Думите на Джудит привлякоха вниманието му. След като разбра, че говори за Иън, не успя да сдържи усмивката си. Джудит познаваше брат му почти толкова добре, колкото и той самият, и когато спомена колко е твърдоглав, Патрик закима в съгласие.

— Но той все още те привлича, нали?

Джудит въздъхна.

— Да. О, Франсис Катрин, какво ще правя? Изпитвам ужасен страх като мисля какво се случва с мен. Не мога да го обичам.

— И той не може да те обича, така ли? — попита Франсис Катрин. — Сама се заблуждаваш, ако вярваш в това. Той е загрижен за теб, не можеш ли просто да го приемеш?

Джудит поклати глава.

— Какво си мислиш, че ще направи, ако разбере, че леърд Маклейн е мой баща? Наистина ли вярваш, че и тогава ще го е грижа за мен?

Само годините на тренировки позволиха на Патрик да запази контрол, чувайки това. Господ му бе свидетел, почувства се така, сякаш току-що го бяха изритали в слабините. Той отстъпи бавно назад и затвори безшумно вратата.

Намери Иън в голямата зала.

— Налага се да поговорим — обяви той. — Току-що разбрах нещо, което трябва да знаеш.

Изражението на лицето му, показа на Иън, че се е случило нещо нередно.

— Ела навън с мен, Патрик — нареди младият мъж. — Бих искал да чуя новината насаме.

Нито един от двамата не продума, докато не се отдалечиха достатъчно от крепостта. Чак тогава Патрик разказа какво е чул.

— Голяма каша — промърмори накрая той.

Иън се съгласи.

 

 

На Джудит й отне цял час да почисти. Разговорът за Иън постоянно изскачаше в ума й. Франсис Катрин бе решена да накара Джудит да си признае, че вече е влюбена в Иън, но приятелката й бе също толкова решена да отрича.

— Би трябвало да ми помагаш да превъзмогна това привличане — настояваше Джудит. — Осъзнаваш ли колко ще ме боли, когато настъпи време да си тръгна? А аз трябва да се върна, Франсис Катрин. Без значение дали го искам, или не. Тази тема е много болезнена за мен. Не искам повече да я обсъждаме.

Франсис Катрин веднага да разкая. Виждаше, че приятелката й всеки миг ще се разплаче, затова я погали по рамото.

— Добре — прошепна тя утешително. — Вече няма да говорим за това. Ела и ми помогни да си сменя роклята. Ще дойда в крепостта заедно с теб. Само господ знае какво иска съветът този път. Сигурно се задават проблеми.

Джудит се изправи.

— Ти си оставаш у дома. Ще отида сама. Обещавам да ти разкажа всичко, което се е случило.

Франсис Катрин обаче, не искаше и да чуе, бе твърдо решена да застане до Джудит, когато приятелката й се изправи пред съвета.

Джудит от своя страна, също бе решена да накара приятелката й да си остане вкъщи. Патрик влезе в дома си по средата на разгорещената дискусия. Той се опита да привлече вниманието им като ги поздрави, но след като това не сполучи, мъжът арогантно вдигна ръка, давайки им знак да замълчат.

Те изобщо не му обърнаха внимание.

— Винаги си била по-голям инат и от муле — каза Франсис Катрин.

Патрик бе ужасен.

— Не бива да говориш така на гостенката ни — възмути се той.

— Защо не? Тя ме нарече с по-грозни имена.

Джудит се усмихна.

— Да, така беше — призна си.

— Не се меси, Патрик — нареди жена му. — Тъкмо загрявах за спора. Ще спечеля. Сега е мой ред.

Джудит поклати глава.

— Не, няма да спечелиш — възрази тя. — Патрик, моля те, накарай я да си остане тук. Трябва да отида в крепостта. Няма да се бавя дълго.

Младата жена излезе от колибата, преди приятелката й да възрази. Сега зависеше от Патрик дали ще успее да задържи съпругата си у дома.

Джудит знаеше, че вероятно е закъсняла и Иън със сигурност щеше да бъде раздразнен, но тя не се тревожеше за нрава му. Изкачвайки се по стръмния хълм, размишляваше над този странен факт. Иън бе толкова грамаден, свиреп на вид воин, че само огромните му размери бяха достатъчни да накарат косите й да побелеят досега. Спомни си, че малко се бе стреснала, когато го видя за пръв път да прекосява подвижния мост в дома на вуйчо Текел. Но това чувство се бе изпарило бързо и тя никога вече не се бе чувствала в капан или безпомощна около него. Държанието на Иън бе грубо, като на мечка, и все пак всеки път, когато я докоснеше, бе изключително нежен.

Вуйчо Текел я плашеше. Това изскочи неочаквано в ума й. Не можеше да разбере защо се страхува от него. Той беше инвалид и го пренасяха на носилка от едно място до друго. Докато стоеше на дистанция от него, не можеше да я нарани. Но винаги когато я принуждаваше да седне до него изпитваше ужасяващ страх.

Жестоките му думи все още притежаваха достатъчно жлъч, за да я наранят. Щеше й се да бъде по-силна и не толкова уязвима. Тогава не би могъл да й причини болка. Ако се научеше как да защитава чувствата си, ако научеше как да разделя сърцето от ума си, нямаше да я е грижа какво й казва Текел. Нито щеше да я е грижа дали ще види Иън отново… само ако можеше да бъде по-силна.

О, какво значение имаше? Тя щеше да се прибере у дома и Иън със сигурност щеше да се ожени за някоя друга. Освен това, сигурно щеше да бъде много щастлив, стига да може да командва жена си до края на живота си.

Мислейки за това, тя изстена. Стомахът я заболяваше само от представата, че Иън би могъл да целува друга жена.

Господ да й е на помощ, държеше се като влюбена жена. Тя поклати глава. Беше прекалено интелигентна, за да позволи да й разбият сърцето. Не смяташе, че е толкова невежа, че да го позволи.

Джудит избухна в сълзи. Само за секунди, бе разтърсена от сърцераздирателни ридания. Не можеше да го предотврати. За срамното й държание, разбира се, бе виновна Франсис Катрин, която не спираше да я подтиква, докато не я принуди да осъзнае цялата истина.

Тя умишлено кривна от пътя, за да не я срещне някой и да види колко е разстроена, и се скри зад един дебел бор.

— Милостиви боже, Джудит, какво се е случило.

Чувайки гласа на Патрик, тя изстена и направи крачка назад. Той я последва.

— Да не би да си се наранила — попита мъжът, очевидно загрижен.

Тя поклати глава.

— Не биваше да ме виждаш — прошепна Джудит. Избърса сълзите с опакото на ръката си и си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Не те видях — обясни Патрик. — Чух те.

— Съжалявам — прошепна младата жена.

— За какво съжаляваш.

— Задето бях шумна — отвърна му. — Само исках да остана насаме за няколко минути, но тук това е невъзможно, нали?

Звучеше доста тъжна. На Патрик му се прииска да я утеши, все пак тя бе най-добрата приятелка на жена му, и сметна, че е негов дълг да я накара да се почувства по-добре. Той сложи ръка на рамото й и бавно я върна на пътеката.

— Кажи ми какво не е наред, Джудит. Без значение колко е ужасен проблемът, сигурен съм, че ще успея да го реша.

Думите му бяха крайно арогантни, но все пак той бе брат на Иън и сигурно бе прихванал от поведението му. Стараеше да бъде добродушен и поради тази причина не успя да я подразни.

— Не можеш да поправиш нещата — каза му. — Но все пак, благодаря ти, че предложи.

— Няма как да знаеш дали мога да помогна, или не, ако не ми споделиш.

— Добре — съгласи се тя. — Току-що осъзнах колко съм невежа. Можеш ли да поправиш това?

Той й се усмихна нежно.

— Не си невежа, Джудит.

— О, да, такава съм — проплака младата жена. — Трябваше да се предпазя.

Не каза нищо повече.

— Джудит?

— Няма значение. Не искам да говоря за това.

— Не бива да плачеш, не и днес — каза й Патрик.

Тя избърса сълзите си.

— Да, денят е прекрасен и не бива да плача. — Отново си пое дълбоко дъх. — Можеш да ме пуснеш. Вече съм добре.

Той махна ръка от раменете й и продължи да върви до нея нагоре по хълма и през двора, но имаше да свърши нещо преди да влезе вътре, затова се поклони на Джудит и понечи да се обърне.

— Личи ли ми, че съм плакала? — попита притеснено.

— Не — излъга я той.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, че ми помогна да премина през този проблем — каза му.

— Но аз не съм…

Патрик млъкна, тъй като Джудит му бе обърнала гръб и тичаше нагоре по стъпалата. Той поклати объркано глава и тръгна обратно надолу по хълма.

Джудит не почука, а пое дълбоко дъх, преди да отвори широко тежката врата и побърза да влезе вътре.

Отвътре крепостта бе също толкова студена и грозна, както отвън. Входното антре бе широко. Подът бе покрит със сив камък и срещу нея до стената имаше стълбище, отдясно на двойните врати. Голямата зала бе отляво. Бе огромна и изложена на течение, като открита поляна. Камината заемаше голяма част от стената срещу входа. В нея трептеше огън, който не бе затоплил залата. Наоколо се носеше повече пушек, отколкото топлина.

Във въздуха не се усещаше обичайният за един дом аромат, като например уханието на току-що изпечен хляб или мириса от цвърчащо на огъня месо. Липсваха дори малките дребни вещи, които да свидетелстват, че някой живее тук. Помещението бе празно като манастир.

Имаше пет стъпала, които водеха надолу към залата. Джудит остана на най-горното, чакайки Иън да я забележи. Той седеше с гръб към нея, начело на дълга тясна маса. В другия край на масата се бяха наблъскали един до друг петима възрастни мъже, за които Джудит реши, че са старейшините от съвета.

Атмосферата пращеше от напрежение. Сигурно се бе случило нещо ужасно. По лицата на възрастните мъже личеше, че са получили ужасна вест. Джудит не мислеше, че трябва да ги прекъсва точно сега. Щеше да се върне по-късно, когато не бяха толкова разстроени. Тя направи крачка назад и се обърна да си ходи.

Алекс и ГаУри бяха зад нея, блокирайки изхода. Тя бе толкова изненадана да ги види там, че очите й се разшириха. Двамата воини не бяха издали нито звук при влизането си. Джудит тъкмо се канеше да заобиколи огромните воини, когато вратите се отвориха широко и влезе Бродик. Патрик бе плътно зад него. Той задържа една от вратите да не се затръшне и подкани свещеника вътре. Отец Лаган не изглеждаше много доволен. Все пак се насили да се усмихне на Джудит, преди да заслиза по стъпалата към залата. Тя проследи свещеника с поглед, докато той застана до Иън. Да, беше се случило нещо ужасно. Ако не беше така, нямаше да имат нужда от свещеник. Изрече мълчалива молитва за този, който се нуждаеше от нея и се обърна отново, за да си тръгне.

Воините се бяха наредили в редица зад нея. Изглеждаше така, сякаш Алекс, ГаУри, Бродик и Патрик умишлено блокират пътя й. Патрик стоеше в края, близо до вратата. Тя си проправи път до него.

— Да не би някой да е умрял? — попита го.

Бродик намери въпроса й за много забавен, останалите обаче продължиха да се мръщят. Никой от тях не й позволи да излезе от залата. Освен това, отказваха да отговорят на въпросите й. Тя тъкмо се канеше да им каже колко е грубо държанието им, когато вратата се отвори отново и в залата влезе Уинслоу.

Съпругът на Изабел изглеждаше така, сякаш се подготвя за битка. Освен това, не показа кой знае каква учтивост, а само й кимна леко и зае мястото си до другите воини.

— Джудит, ела тук!

Иън изрева толкова силно заповедта, че я изплаши до смърт. Тя се завъртя и му се намръщи, но само си хабеше силите, тъй като той дори не се бе обърнал към нея.

Младата жена не можеше да реши дали иска да се подчини на грубото му отношение, или не. Бродик взе решението вместо нея. Бутна я по раменете, и то не особено нежно. Тя го погледна свирепо през рамо. Той й намигна.

Алекс й помаха с ръка да стори това, което й бе наредил младият леърд. Тя отправи зъл поглед и към него. Някой наистина трябваше да отдели време да научи воините на основни обноски, помисли си, но точно сега не бе време за това. Джудит повдигна леко полите си, изпъчи рамене и заслиза по стъпалата.

Забеляза, че свещеникът е доста развълнуван. Крачеше напред-назад пред огнището. Тя се постара да изглежда спокойна заради него, докато преминаваше забързано през стаята. Щом стигна до Иън, сложи ръка на рамото му, за да привлече вниманието му, и навеждайки се към ухото му, прошепна:

— Ако още веднъж ми изкрещиш, ще те удуша.

След като изрече празната си заплаха, тя отново се изпъна като струна. Иън изглеждаше учуден. Тя му кимна, давайки му да разбере, че не блъфира.

Той се усмихна, давайки й да разбере, че според него се е побъркала.

Греъм наблюдаваше двойката и бързо стигна до заключението, че лейди Джудит го бе заинтригувала. Много лесно можеше да разбере защо един мъж може да е напълно омаян от нея и дори да забрави, че е англичанка. Да, тя бе приятна гледка с тази златиста коса и с големите си сини очи. И все пак не външният й вид привлече вниманието на Греъм, а характера й, който бе провокирал любопитството му да я опознае по-добре.

Уинслоу му бе разказал, за помощта на лейди Джудит при израждането на сина му. Веднага след това отец Лаган бе дал отчет за събитията от последвалия ден. Джудит не искала да се заеме с това задължение. По думите на Уинслоу, младата жена била ужасена. И все пак, страхът не й попречил да стори това, което е било необходимо. Бе разбрал, че откакто Иън бе далеч от дома си, тя бе помогнала на още три деца да се появят на бял свят и трите пъти била изплашена и разтревожена за добруването на майките.

Греъм не знаеше как да тълкува тази информация. Разбира се, вярваше, че всичко е истина, но такава доброта и кураж не бяха присъщи на англичаните и това го объркваше. Бе толкова противоречиво.

Но по-късно щеше да има достатъчно време да мисли над този проблем. По изражението на Джудит, Греъм можеше да каже, че Иън не е споделил с нея решението, което току-що бе обявил пред съвета. Той погледна към останалите мъже около себе си, за да види реакциите им. Дънкън изглеждаше така, сякаш току-що е изпил цяла бъчва с оцет. Винсент, Гелфрид и Оуен имаха същия вид.

Единствено той се бе съвзел, след като бе чул изумителното съобщение на леърда. Разбира се, Иън го бе повикал настрани, преди срещата в залата, и му бе казал какво възнамерява да стори. В онзи момент, Патрик бе застанал плътно до брат си. Още тогава, преди Иън да му каже за какво иска да говорят, мъжът бе разбрал, че се отнася за нещо извънредно важно. Когато имаше проблем за решаване, двамата братя заставаха един до друг и заедно се изправяха пред неприятностите. Да, той знаеше, че е нещо важно и все пак бе останал безмълвен.

Най-после Греъм се изправи. Бе преизпълнен с противоречиви емоции. Като водач на съвета, негов основен дълг бе да се опита да вразуми Иън и ако не успееше да промени решението му, трябваше да гласува срещу него.

И все пак, възрастният мъж почувства, че е длъжен да направи точно обратното — да намери начин да подкрепи Иън. Причините му бяха прости и разбираеми. Той искаше младият мъж да бъде щастлив. Господ му бе свидетел, техният леърд заслужаваше да намери любовта.

Той се чувстваше лично отговорен за него. През всичките тези години на съвместна служба, Греъм бе поел ролята на баща за Иън. Беше се погрижил младият мъж да бъде обучен добре и Иън не го разочарова. Той изпълни всичките му очаквания, успешно постигна всяка цел, която Греъм му бе посочил, и още когато бе много млад, силата и решителността му надминаваха тези на останалите момчета на неговата възраст, та дори и на по-големите.

На крехката възраст от дванадесет години, Иън трябваше бързо да съзрее и да стане родител за по-малкия си брат, който по онова време бе едва на пет годинки. Но още тогава животът на Иън бе изпълнен с отговорности и сякаш нямаше значение колко тежест се стоварва на раменете му, той носеше товара с лекота. Когато се налагаше, работеше от изгрев до залез. Усърдието му бе възнаградено, разбира се. Иън бе провъзгласен за най-младия воин, на който е оказвана привилегията да поведе клана.

Но трябваше да заплати висока цена за това. През всичките години на неуморен труд и борба, Иън никога не бе имал време да опознае смеха, радостта и щастието.

Греъм скръсти ръце зад гърба си и се покашля, за да привлече вниманието на останалите. Реши, че първоначално ще загърби емоциите и ще се обяви срещу решението на Иън. Веднъж щом старейшините бъдеха удовлетворени, че е изпълнил задълженията си като техен лидер, той щеше да обяви публично, че подкрепя леърда.

— Иън, все още има време да промениш решението си — заяви с дрезгав глас Греъм.

Останалите членове на съвета веднага закимаха утвърдително. Иън скочи на крака с такава бързина, че събори стола си на пода. Джудит се стресна и отстъпи назад, блъскайки се в Бродик. Това я изплаши още повече. Тя се обърна и видя, че воините се бяха наредили в редица зад нея.

— Защо ме следвате? — попита вбесена.

Иън се обърна към нея. Абсурдният й въпрос надмогна гнева му. Той поклати глава.

— Те не следват теб, Джудит. Засвидетелстват ми подкрепата си.

Тя не бе особено доволна от обяснението.

— Тогава ги накарай да го сторят оттам — предложи тя, посочвайки с ръка. — Блокирали са ми пътя, а аз искам да изляза.

— Но аз искам да останеш — каза й той.

— Иън, мястото ми не е тук.

— Да, не й е тук мястото — обади се Гелфрид.

Иън се обърна към него.

И адът се отприщи.

Джудит се почувства така, сякаш бе в центъра на изсипваща се градушка. Виковете скоро й докараха главоболие. Иън дори не повиши тон, за разлика от старейшините, които крещяха всяка своя дума.

Спорът явно бе за някакъв вид съюз. Или поне това бе думата, която се повтаряше отново и отново, и която караше членовете на съвета да изпадат в ярост. Иън искаше този съюз да се състои, а от съвета бяха напълно против.

Един от старейшините подивя за секунди. След като изкрещя мнението си, получи пристъп на силна кашлица. Горкият мъж се давеше и се бореше да си поеме въздух. Изглежда тя бе единствената, която забеляза състоянието му. Прескочи стола, който Иън бе преобърнал, и забърза напред да налее вода в една от сребърните чаши. Никой не се опита да я спре. Битката на думи се изостряше. Джудит подаде водата на старейшината и след като той отпи голяма глътка, тя започна да го тупа по гърба.

Той й махна с ръка, за да й даде да разбере, че вече няма нужда от помощта й, и се обърна, за да й благодари. Тъкмо започна да изрича благодарности и неочаквано спря. Очите му се разшириха от недоверие. Джудит си помисли, че мъжът сигурно току-що бе разбрал, кой му е помогнал. Той се задъха и отново започна да кашля.

— Не трябва да се вълнувате толкова много — каза му, докато го потупваше по гърба. — Освен това, не бива да не ме харесвате — отбеляза. — Грях е да мразиш. Попитайте отец Лаган, ако не ми вярвате. А и не съм ви сторила нищо лошо.

Тъй като бе прекалено заета да дава съвети на старейшината не забеляза, че крясъците са спрели.

— Джудит, спри да биеш Гелфрид — заповяда й Иън.

Тя погледна към него и изненадана забеляза усмивката му.

— А ти спри да ми даваш заповеди — отвърна му. — Ако не си забелязал, помагам на човека. Пийнете си още малко — посъветва тя Гелфрид. — Сигурна съм, че ще помогне.

— Ще ме оставиш ли на мира, ако го направя?

— Не е нужно да ми държите такъв тон — каза му. — С радост ще ви оставя на мира.

Младата жена се обърна и се върна при Иън, като му прошепна:

— Защо трябва да стоя тук?

— Момичето заслужава да научи какво се случва — обади се отец Лаган. — Тя ще трябва да се съгласи, Иън.

— Ще разбере — отвърна Иън.

— Тогава най-добре се захващай за работа — предложи свещеникът. — До смрачаване трябва да стигна до земите на Дънбар. Мерлин няма да устиска още дълго. Разбира се, мога да дойда и друг път, ако смяташ, че ще имаш нужда от време, за да я убедиш…

— Няма нужда.

— Нима трябва да се съглася с нещо? — попита Джудит.

Той не й отговори веднага. Обърна се към воините и със свъсения си поглед искаше да им каже да се отдръпнат. Те умишлено пренебрегваха мълчаливата му заповед. Наслаждаваха се на дискомфорта му, осъзна Иън, тъй като, проклети да са, всички до един се усмихваха.

— Греъм? — извика Иън.

— Подкрепям решението ти.

Иън кимна.

— Гелфрид?

— Против.

— Дънкън?

— Против.

— Оуен?

— Против.

— Винсент?

Старейшината не отговори.

— Някой да го събуди — нареди Греъм.

— Буден съм. Просто още не съм решил какво да сторя.

Всички го зачакаха търпеливо. Изминаха повече от пет минути. Напрежението в залата нарастваше с всяка изминала секунда. Джудит се приближи до Иън, докато ръката й не докосна неговата. Той се бе сковал от гняв и на нея й се прииска да му покаже, че има подкрепата й. Едва не се усмихна на поведението си. Дори не знаеше какъв проблем разискват и все пак бе готова да застане до Иън.

Не й харесваше да го вижда разстроен. Тя хвана ръката му и макар мъжът да не я погледна, стисна леко пръстите й.

Тъй като всички гледаха към Винсент и тя насочи погледа си към него. Помисли си, че старейшината може отново да е заспал. Беше доста трудно да се каже. Гъстите вежди скриваха очите му от околните и освен това се бе изгърбил над масата с наведена глава.

Той най-после погледна нагоре.

— Имаш подкрепата ми, Иън.

— Значи имаме трима „против“ и с гласа на леърда — трима „за“ — обяви Греъм.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — попита Оуен.

— Никога преди не сме се изправяли пред подобна дилема — намеси се Гелфрид. — Но е факт, че сме наравно.

— Е, ще чакаме, докато не решим какво да правим с този съюз — обяви Греъм. Той замълча, докато всички кимнат в съгласие и се обърна към Иън. — А ти може да се заемеш с това, синко.

Иън веднага се обърна към Джудит. Изведнъж се почувства много неудобно.

Срещата не се бе получила така, както бе очаквал. Беше сигурен, че всички, освен Греъм, ще гласуват против съюза. Решението не трябваше да отнеме толкова време и бе планувал да остане поне пет минути насаме с Джудит, преди да дойде свещеникът. Със сигурност нямаше да му отнеме повече време от това, за да й обясни какво искаше да направи.

Мразеше факта, че има публика. Бродик, нетърпелив по природа, побърза да се изкаже:

— Джудит, няма да се връщаш в Англия. Нито сега. Нито когато и да било. Иън няма да те върне в дома ти.

Воинът звучеше доста весело, докато й съобщаваше новината. Тя го погледна.

— Няма ли? Тогава кой ще ме върне.

— Никой — отвърна Бродик.

Иън хвана двете й ръце и леко ги стисна, за да привлече вниманието й. После си пое дълбоко дъх. Макар че хората му ги гледаха, той искаше да каже правилните думи, искаше предложението да бъде такова, че тя да го помни цял живот. Беше наистина странно и объркващо да се опитва да изрече любовни слова, след като нямаше никакъв опит с това, но все пак бе решен да не проваля момента. Той трябваше да бъде незабравим за нея.

— Джудит — започна той.

— Да, Иън.

— Ще те задържа.