Нелсън Най
Изоставената мина (9)

Глава IX

Единствената разлика, след като Макреди му каза истинската им цел, беше, че сега трябваше да се насочат малко по на север. Маршрутът никак не обещаваше по-лесно придвижване. В непристъпната бъркотия от скали и дерета, високи върхове и осеяни с камънак каньони, извън които през повечето време няма как да погледнеш, те нямаха големи възможности да подбират пътя си. Движеха се накъдето могат и се надяваха пред тях да не се изпречи непристъпна стена или да не се объркат така, че съвсем да загубят ориентация.

На доста хора, тръгвали из тези планини, се беше случило точно това. Много повече бяха влизали, отколкото излизали от тях. Помощник-шерифите бяха открили костите на доста заблудени хора, тръгнали да търсят химерични съкровища; два или три от черепите имаха и дупки от куршуми.

Джонстън държеше очите си отворени. Нямаше намерение да остави черепа си, пробит от куршум, на произвола на койотите и лешоядите, или да стане жертва на объркването, взело живота на много други преди него.

Престана да мисли за възможността двамата конници още да са по петите им и отдаде цялото си внимание на належащата работа. Беше преминавал от тук един-два пъти и смяташе, че ще си спомни достатъчно, за да доведе прехода им до желателния край. Без да обръща внимание на непрекъснатите съвети на Макреди, той ги накара да вървят, докато не стигнаха до едно място, подходящо за дневен лагер, върху скален перваз високо над осеяна с камъни клисура, където — под прикритието на разкривени смърчове и борове — той реши първи на пост да застане дебелият адвокат.

Въпреки че Макреди изглеждаше склонен да спори, Джонстън беше непреклонен и му каза, че Сами Дарлинг трябва да го смени в десет.

— Аз ще съм трети — каза той на сипаничавия. — И гледай да не ме събудиш преди дванайсет и половина, освен ако не стане нещо, с което не можеш да се справиш сам.

Мястото беше усамотено — далеч от непрекъснатата бъркотия на населените места. При такава тишина човек чува собствените си мисли, а Джонстън имаше какво да поизглади в главата си, преди да се отпусне и заспи.

Когато червенокосият го събуди по пладне, Джонстън му каза:

— Буди другите. Тръгваме веднага.

Без да изчаква докато се разрази спорът, той отиде при конете и започна да мята седлата на гърбовете им, сякаш нямаше търпение да се махне от това място.

Когато Макреди дойде намръщен, за да го пита какво му е хрумнало, Джонстън му отговори кратко:

— Лошата част на прехода е пред нас и нямам никакво намерение да я минавам по тъмно.

Подаде им няколко късчета изсушено месо.

— Мушнете си това в устата и да тръгваме.

Дебелият запази мислите за себе си и се качи на седлото, без да приказва повече. Микаела също се качи на коня с въздишка, но Сами Дарлинг, по-разговорлив от обикновено, с мърморене пожела да узнае как това дневно пътуване ще се отрази върху времето на пристигането им.

— Сигурно — отговори му Джонстън — ще стигнем три-четири часа преди предвиденото. Това няма да е никак лошо, като се има предвид, че ще намерим всички заспали между чаршафите.

Сами Дарлинг и дебелака си размениха унищожителни погледи, а Джонстън, със замръзнало лице, заби петите на ботушите си в хълбоците на мулето. Макреди и момичето тръгнаха след него, а Сами изкриви челюстта си наново и подкара товарните животни.

Макар и да не беше съвсем наясно накъде да тръгнат, когато можеха да избират, Джонстън успяваше да прикрие съмненията си по заслужаващ възхищение начин. Адвокатът не забеляза никакви признаци на объркване и колебание. От време-навреме той разменяше по няколко думи с момичето, твърде тихи, за да бъдат разбираеми, но Джонстън и без това не им обръщаше внимание. Доколкото беше възможно, се стремеше да държи върха на планината Пайн точно пред тях, но иначе подбираше най-лесния за минаване път.

Малко преди залез Микаела каза на Макреди, че Джонстън се тревожи повече за конете, отколкото за тях. Дебелакът само изсумтя и остана погълнат от собствените си мисли. Малко след това, докато животните почиваха, Джонстън им раздаде още малко месо:

— Да ви помогне да запазите силите си, докато ще можем да се нахраним както трябва.

Дебелият му отвърна с нещо като усмивка:

— Надявам се, не смяташ да подминем Сънфлауър.

— Не смятам — отвърна грубо Джонстън, — но се радвам, че няма да се наложи да говоря вместо теб.

Адвокатът го погледна втренчено и попита:

— И какво би трябвало да разбираме под гореказаното?

— Разбирай каквото си искаш — отвърна Джонстън и смуши мулето си към планината пред тях.

Всъщност Джонстън един вид страдаше от нежелание да говори — лош навик, придобит през многото прекарано в самота време при предишните му експедиции. Това, Което чувстваше по отношение на Макреди, не можеше просто да се постави на място, като, да кажем, риба или копчета за яка, в кутия с надпис „лош човек“. Обаче беше сигурен, че у дебелото конте има нещо — може би надутите думи, които използваше — което не заслужава напълно доверието, очевидно оказвано му от момичето.

Иначе тежеше на мястото си — нямаше как да не признае. Лицето му изглеждаше достатъчно добре, за да го облекат с бяла риза и поставят върху реклама за уиски; беше достатъчно убедителен, за да заложиш с готовност на неговата карта. Приличаше на тези, които спокойно можеш да предложиш за кмет на някой град — прям, с дар слово, здравеняк и добре приет от хората. Докато слушаше, той гледаше човека право в устата с цялата тежест и авторитет, дадени на един съдия.

И въпреки всички тези положителни качества, очите му напомняха на Джонстън за прикрити нокти. Чувстваше го, макар и видът му да беше далеч от това, като голяма мъркаща котка. Човек, от когото Макреди иска нещо, би могъл да се окаже — при положение, че достатъчно упорито отказва — в доста затруднено положение. И всяка девойка, която е достатъчно глупава, за да му повери делата си, без никакво съмнение сама си търсеше белята и щеше да се превърне в оскубано пиле… тоест, ако край себе си няма някой като Джонстън, който да я предупреди.

Чудеше се, дали това не е причината договорът му да бъде подготвен толкова много време преди да говорят с него — да бъде нещо като спирачка за правната хрътка на баща й. Тя нямаше вид на глупачка — без съмнение имаше прехласнат поглед и беше твърде малка, за да притежава голям опит — но сигурно имаше някакво скрито предчувствие, иначе нямаше да дойдат да търсят него. Не дебелото сладкодумно конте го беше ангажирало в цялата работа, беше го ангажирало момичето — Микаела Пералта — която беше оценила качествата му, беше го открила и му беше дала половината си мина. Именно тя каза на шишкото да му даде договора.

Заради нея именно беше решил да бъде известно време с тях. Абсолютно сигурен беше, че през това време не би могъл да свърши нищо по-добро. В Тумстоун нямаше нищо, от което да направи някоя и друга пара, а нейната карта, ако наистина е собственост на семейството й от триста години, можеше наистина да се окаже нещо добро.

Когато след известно време тя отново се изравни с него, той я попита дали наистина не знае нещо по-определено за мината, например, как родът и я е придобил.

— Мината? Но разбира се! Цял живот чувала за тази мина!

Някъде далеч в миналото испанският крал направил един от прадедите й барон — Дон Мигуел Немецио Силва де Пералта де ла Кордоба, първи барон на Аризонак — и с този акт му предоставил земя, която ако в днешни дни можеше да се узакони пред съда, би представлявала седем десети от цялата Територия. Наистина, за възвръщането на тази земя били правени постъпки, но оттогава изминало толкова много време, документите се изпозагубили или били изпратени не където трябва, така че нищо съществено вече не можело да се очаква.

Явно Макреди все още усилено се мъчеше да изкопчи поне част от тази земя. Бил събрал, по думите на Микаела, карти, удостоверения, документи, с които се надявал поне да регистрира претенциите й. Въпреки че това само по себе си не доказвало нищо, поне можело — твърдял адвокатът — да създаде климат, който да се окаже финансово плодотворен.

Джонстън се почеса объркано по челото, но не успя да разбере как би могло да стане това. От своя страна Микаела сякаш вземаше думите на контето за евангелие. Тя му обясни и причината — идвали са няколко фермери от околността и са предлагали пари в брой, за да се откаже от претенциите си над думите им. Нещо като доказателство prima lacie, бил й казал Макреди, достатъчно, за да защити пред съда легитимността на претенциите й.

Това за Джонстън не означаваше нищо — той никога не бе успял да усвои тънкостите на съдебните бъркотии. Но ушите му щръкнаха от изумление, когато тя му каза, че някакъв минен магнат плащал по петстотин всеки месец, за да помогне в посрещането на разходите при продължаващото издирване на документи. И още — ако можеше да се вярва и на четвърт от това, което казваше — че преди това компанията „Садърн Пасифик“ им била платила чрез дъщерна фирма, наречена „Пасифик Импрувмънт Ко.“ главозамайващата сума от петдесет хиляди долара, за да си откупи терени за ЖП линия.

Независимо какво Джонстън мислеше за адвоката, започна да му става ясно, че Дан Макреди не е глупак в света на големите пари. Претенциите на Пералта не бяха попаднали при дребните чиновници и канцеларските чираци.

— И знаеш ли — каза му тя с напрежение в гласа и поглед, впит в лицето му, — че сеньор Барни, собственикът на твоя „Силвър Кинг“, даде на Дан пет хиляди долара в замяна за подписа ми, че се отказвам от претенции?

Загубил дар слово, Джонстън я гледаше с широко отворена уста.