Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава VII

Контето премигна и се втренчи в него, след което затършува наоколо, за да намери недоизпушената пура, която внимателно запали и мушна между зъбите си. После стана рязко и отново го погледна.

— Откъде си толкова сигурен, че следват нас?

Джонстън се почувства малко разочарован, че Макреди приема новината с такова очебийно равнодушие.

— По-добре иди и погледни сам.

— Не в това ми е силата. Ти виждал ли си ги преди?

— Далече са, за да се каже. Сигурно са някои от оная глутница в Тумстоун.

— Можеш ли да се отървеш от тях?

Джонстън се замисли.

— Не преди да стигнем Сюпърстишънс.

— Далеч ли е това?

— Два часа, може би.

— Можем ли да стигнем, преди да се стъмни?

— Ако се понапънем…

— Тогава започвай да се напъваш. Аз ще събудя другите. Сами Дарлинг ще ти помогне.

С пухтене Джонстън се захвана да оседлава и товари конете. Не му се струваше много вероятно да стигнат до планините навреме, дори до най-близките, тези до Керни, за да прикрият следите си и изчезнат преди преследвачите — ако наистина са такива — да разберат откъде са навлезли в тях.

Имаше и шанс едно на милион тези хукнали след тях конници да се окажат зрителна измама, предизвикана от горещините. Тези видения не бяха рядкост в пясъците наоколо, само че при тях фигурките обикновено стояха обърнати надолу с главата. Тези, които беше видял, имаха коне между краката си и всичко си им беше както трябва. Животните бяха отдолу и изглеждаха съвсем нормални — като чифт стари ботуши. И едното от тях — породистото, с високата крачка — беше предизвикало у него някакъв неясен спомен, който паметта му се мъчеше да постави на място. Това го гнетеше. Джонстън се замисли и лицето му се сбръчка отчаяно.

Ясно беше, че не го е виждал скоро, иначе щеше да се сети къде и да не се тревожи повече — щеше да го свърже с някой ездач или случка, а не да рови в паметта си като старата леля Хети, която опипва наоколо, за да намери очилата си, а те в това време са на носа й.

Изгони мисълта от главата си и вече почти беше натоварил конете и всичко беше готово за тръгване, когато се дотътри Сами с безцветните си очи и застана стиснал стръкче трева между зъбите и палци, закачени на патронташа. Джонстън го изгледа начумерено, махна с ръка на контето и се качи на коня си.

Поведе ги на север, около миля встрани от пътя, през разцъфтели цветя и избуяла трепа. Не направи никакъв опит да скрие следите и се стремеше да изминат колкото се може по-голямо разстояние, докато теренът е все още равен.

Когато след около четиридесет минути, недалеч от Керни, пътят им започна ту да се спуска в падинки, ту да се изкачва по възвишения, той погледна няколко пъти назад, но по нищо не личеше, че ги преследват. Само че липсата на ездачи и прах по местата, през които бяха минали не означаваше нищо, ако преследвачите бяха опитни и познаваха околността.

Сега Джонстън зави на запад, към планинската верига, покрай която в продължение на мили се вие пътя за Сюпириър. Ако тази верига имаше някакво наименование, той не беше чувал за него, но най-високият връх — разположен срещу Сонора — се наричаше Минерал. За момента той беше и негова цел.

Постепенно пътят стана още по-неравен, извиваше се през дерета, по склонове, и изкачвайки се все по-нагоре, все повече отдалечаваше керванът им от пустинната низина. Ниски храсталаци — изродени от лошата почва и увехнали поради липсата на влага — се бяха впили болезнено в късове гранит, а изобилието от скали и камънаци с всевъзможни размери и форми правеха всеки трудно извоюван метър напред изключително опасен.

Момичето — при спускащия се здрач кожата й изглеждаше по-бяла — бе достатъчно разсъдливо, за да не говори, но Макреди — изподран и насинен, раздразнителен, след като няколко ниски клона го бяха шибнали през лицето, ядосано искаше да знае дали няма по-добър път.

— Долният е по-хубав — изсумтя Джонстън. — Не беше моя идея да се пъхаме тук!

Дебелото конте се поуспокои, но след още един половин час мъчително клатушкане напред, се обади отново:

— Мислиш ли, че са ни изгубили следите?

Джонстън спря, за да може животните да отдъхнат и се обърна назад.

— Да се надяваме, че поне малко сме ги забавили. — Погледна Микаела. — Сега е най-лошото. Когато заобиколим този връх, отново ще излезем в пустинята и там ще е по-добре. Ако не са се отказали, половин ден утре ще се мъчат да изминат това, което ние изминахме през последния час и половина. Не е съвсем сигурно, казвам ви, но не смятам, че ще ги видим пак.

След още един час излязоха в пустинята от другата страна и когато изгря луната — нащърбена и оранжева — пейзажът пред тях напомняше нещо от Дантевия „Ад“. Редките кактуси стояха на стража с разперени ръце като тревожни, изгубени човешки души сред синкавото море от пясък, простиращо се нататък, до безкрайността.

По едно време момичето каза:

— Живее ли нещо по тези ужасни места?

— Отровни гущери, крастави жаби, койоти, зайци и повече змии, отколкото можеш да си представиш. Включително шепа фермери и индианци. Хубаво място, ако можеш да намериш вода.

Видя как момичето потрепери и продължи напред.

След малко се обади Макреди:

— Кога мислиш, че ще стигнем до Сюпърстишънс?

— Ако изчакаме да изгрее слънцето — отговори Джонстън, — сигурно не преди утре вечер по същото време. Ако знаеше накъде да гледаш, и сега би могъл да видиш възвишенията. Право напред, може би на седемнадесет мили…

— Ако е само толкова — каза дебелото конте, — бихме могли да стигнем на разсъмване, ако пришпорим малко тези…

— Ако започнеш да тормозиш конете — извика Джонстън, — работата ни е спукана. Човек без кон по тези места е по-добре да започне да се помирява със Създателя си.

— Така е — каза Сами и отхапа късче тютюн. — Ако нямаш вода тук, далече няма да стигнеш.

Адвокатът го стрелна с леден поглед и нацупи устичката си, но изостави темата без повече коментари. Тогава съвсем неочаквано Джонстън си спомни кой е черният кон, носещ единия от двамата ездачи по следите им.

Това беше Моли Макарти — кобилата на Джак Маккан от Гейлвил, свърталището на Къдравия Бил Черикау, място, което бушуваше по двадесет и четири часа на денонощие. Присъствието на тази кобила тук — ако това наистина беше Моли — по петите им наистина го разтревожи. Маккан беше заклет комарджия и кобилата му печелеше всички състезания, в които участваше.

Повече обаче го занимаваше въпроса как се е оказала по петите им. Дали на нея беше самият Маккан или я беше дал на някой друг, който е решил, че си струва да се провери накъде Джонстън води това конте? Дали не я яздеше Къдравия Бил, наричан понякога Греъм, а понякога Броциус?

Тази мисъл би накарала всеки да потрепери, защото Къдравия Бил беше станал най-опасният бандит по тези места. Говореше се, че всички по-дребни риби наоколо по една или друга причина му дължат покорство. Наистина, според Уаят Ърп той би трябвало да е мъртъв — преди сам да се махне от Тумстоун, този нещастник твърдеше, че го е убил — но той беше твърдял и много други неща, доказателства за които никой не беше виждал. И ако сега Къдравия яздеше породистата кобила, без никакво съмнение щеше да замирише на барут много преди да свършат работата си.

Сред многото други неща, които се говореха за Къдравия Бил беше и слухът, че заедно с бандата си е избил цял керван мексикански контрабандисти в Каньона на скелетите, за да обере кюлчетата им обработено сребро. Ако е дочул отнякъде с какво се е заел Джонстън, краят, макар и не съвсем сигурен, беше съвсем близо.

Джонстън не знаеше как да постъпи. Смяташе, че трябва да поприказва с дебелото конте, да му каже какво би могло да им се случи. И все пак, ако се окажеше, че това не е Къдравия Бил, напразно щеше да разлайва кучетата. В края на краищата, онези бяха само двама. Сами и той може би щяха да се справят — знаеха, че ги следят и бяха нащрек. Въпреки всичко, сега беше напълно сигурен, че черният кон е кобилата на Джак Маккан, а Къдравия Бил и той бяха buenos amigos[1] — гъсти като дупе и гащи.

Джонсън реши засега да пази предположенията си за себе си. След това си спомни момичето и отново промени решението си. Отиде при Макреди и му разказа подозренията си от игла до конец. Дебелакът го изненада още веднъж. Лицето му с нос като птичи клюн се стегна, очите му се свиха в тесни процепи, но не загуби самообладание.

— Сигурен ли си, че бяха само двама?

— Гледах ги поне петнадесет минути. Ако бяха повече, за това време щяха да се покажат.

— Така е — кимна Макреди. — Няма смисъл да тревожим госпожица Пералта. Ще си остане между нас. Аз ще кажа на Сами. Мисля си, че тримата ще можем да се справим с тях, каквото и да са решили да правят.

Джонстън не беше съвсем сигурен в това, особено ако единият от двамата е Къдравия Бил — един от най-жестоките джентълмени, държали някога револвер в ръка. Само глупак можеше да си мисли, че ще се справи с него лесно.

— По-добре да си отваряме очите.

— Дума да няма. Може би ще е по-разумно и да оставяме пост докато спим. Няма смисъл да рискуваме излишно.

Дебелият изостана, за да съобщи на пищовджията си.

Когато остана сам с мислите си, Джонстън реши, че е можело и да си мълчи. Горе-долу единственият резултат от приказките му беше, че ще скъси времето си за сън наполовина. Не мислеше, че в плановете на Макреди влиза сам той да стои на пост.

Бележки

[1] добри приятели (исп.). — Б.пр.