Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава VIII

Джонстън започна да се озърта за подходящо място, където да почиват, едва когато с първите зори на сивата сутрин пресякоха втората железопътна линия. Най-накрая той зави надолу към едно обрасло с храсталаци дере в територията на ранчото „Кингс“ и разтовари денковете. На няколко мили северно от тях, сред осветените от слънцето върхари на обсипаните с легенди планини Сюпърстишънс, се открояваше напукания монолит, известен на стотици оптимисти, търсачи на съкровища, като „Вретеното“.

Джонстън погледна кисело натам, накладе малък огън и започна да тършува, за да намери необходимите за приготвянето на закуска съставки и пособия. На място като това човек трябваше или да изяжда всичко, или да го хвърля. Нищо нетрайно не можеше да издържи на следобедните горещини и ледът тук беше по-скъп от злато. Не че можеше да се намери лед — трудно се намираше дори вода.

Това му напомни, че повечето от манерките са празни като джоб на пияница.

Микаела се изправи над него и каза:

— Аз не мисли, че поиска някога седне отново.

— Ще свикнеш — изсумтя Джонстън, — кожата ти ще загрубее. Една-две седмици ще трябва да изтърпиш. Опитай да се намажеш със свинска мас.

Подаде й котелната. Тя преглътна и го изгледа, сякаш й предлага змийска отрова, после се отдалечи като подгонена от конски мухи. Нещо в цялата работа наистина започваше да вони.

Той пусна парче мас в тигана, наряза три картофа и подготви сушеното месо.

Взе чайника и започна да пробва манерките — както и предполагаше, в тези на Макреди и Микаела нямаше нищо. Изля малкото останала вода от манерката на Сами Дарлинг, допълни чайника догоре от своята, която не беше мръднала и с инч, после пусна малко смачкани кафеени зърна и го сложи край огъня.

Контето го извика по име и той неохотно остави тигана настрана, за да види какво иска.

— Релсите, които пресякохме — каза адвокатът.

— Е? Какво за тях?

— Накъде отиват?

— Доста по на юг оттук завиват към Мамът, първата линия имам предвид. Другата, дето я пресякохме току-що, отива на изток, към Сюпириър и Глоуб, след това слиза надолу към Сафърд и при Боуи се съединява с главната линия. — Погледна го с присвити очи. — Ако те интересува, дали парният кон отива натам, накъдето сме тръгнали ние…

Дебелият кимна:

— Това имах предвид.

— Тогава можеш да спреш да мечтаеш. След Финикс и двете продължават на запад. По онези места можеш да стигнеш само с нещо, което ходи на четири крака.

Макреди изпусна недоволна въздишка.

— Ако те тревожат онези зад нас, не е много вероятно да е Къдравия Бил, а друг не би могъл да се доближи на изстрел разстояние, ако ние не го оставим да направи това.

Той се отправи към огъня, за да продължи да готви; беше значително по-малко уверен в последните си думи, отколкото му се искаше. Изведнъж извика и бързо се втурна напред — мулето му извади езика си от чайника и отскочи настрана. Джонстън го грабна, още докато се клатеше, погледна го с горчивина и го върна обратно на огъня.

— Елате, готово е — извика той след малко. Първи дойде сипаничавият пищовджия. Джонстън посегна към чайника, но Сами поклати глава.

— Нали не смяташ, че ще пия от един и същи чайник с мулето ти, а?

— Ако изобщо искаш да пиеш, нямаш голям избор. В чайника отиде и последната вода от манерката ти.

Пищовджията се ухили:

— Но в твоята има още доста, нали? Значи всичко е наред.

През нощта, около два часа след като вдигнаха лагера, измъчвани от жажда, Джонстън посочи една подобна на паница котловина и каза на дебелото конте:

— Това там е Тортила Флет. Там има извори. Хубава вода. Най-добре е да напълним всичко, което имаме. Отгоре тече и поток, но сега сигурно е пресъхнал.

Стигнаха до мястото, утолиха жаждата си, напълниха манерките и седнаха да починат, докато се напият и конете.

— Далече ли — попита чернокосото момиче неочаквано — Тонто, където отива сега ние?

— Не разстоянието, ами качването и слизането, дето го няма на нито една карта, то изплезва езиците на конете — обясни й Джонстън. — Ако летиш като гарга няма да е на повече от двайсетина мили, но не си мисли, че ще стигнем тази нощ. Страшен късмет ще е ако стигнем преди…

Обади се Макреди с величествения си глас:

— Изобщо няма да стигаме. Не отиваме там.

— Не… — каза Джонстън с провиснала уста, после обра луфта и изруга:

— Но, дявол да го вземе, ти каза, че…

— Внимавай как говориш, Джонстън! Много добре знам какво съм ти казал! При моята професия това е задължително. — Той се усмихна суховато.

— Но не може да се стигне до Хубавата долина, без да…

— Това място не се включва в плановете ни. Ние те заблудихме съвършено умишлено като застраховка именно срещу такива неприятности, които сега се мъчат да ни настигнат. С една дума, срещу преследване. Хайде човече! Да не мислиш, че сме толкова наивни, че да се оставим изцяло в твои ръце?

В объркването си Джонстън не схвана и половината от тези високопарни думи. Схвана само факта, че е преметнат, че чисто и просто са го излъгали.

Той не беше от хората, с които можеш да си играеш безнаказано. Не и след горчивия опит, придобит от „Булнивъл“ Но се беше научил да държи чувствата си настрана. Подсигуряването на собствения гръб чрез заблуда не беше нещо непознато за него, така че скри възмущението си зад гримаса на изумено невежество и поиска да му се обясни как би могъл да им бъде водач и да открие мината, като дори не знае в каква посока трябва да се движат.

— Уместният въпрос изисква уместен отговор — каза доволно Макреди. — Засега можеш да ни водиш към мястото, наречено Сънфлауър. Знаеш ли къде е?

Джонстън знаеше и беше напълно готов да им каже да се водят сами и да вървят по дяволите, само че точно тогава си спомни парчето син кварц, което му показа Микаела, и реши, че моментът не е подходящ, за да даде воля на яда си. Изоставената мина „Спасение“ може би не съществуваше, освен на листа хартия, който му бяха дали, но дебелият и момичето не бяха дошли тук само да се поразходят. Ако наистина щяха да пълнят дисагите с руда, трябваше да е пълен глупак да се откаже точно сега.

— Мога да го намеря — изръмжа той, — ако сте сигурни, че искате да отидете точно там.

Микаела, с две еднакви червени петна, избили на бузите й, каза:

— Аз срамува, задето измамили теб. Сега каже истина. Място, кое търси, недалеч оттук. Може би три часа път.

— Мазатцалс? — челюстта на Джонстън увисна отново.

— На картата е — каза Макреди и потупа джоба си.

Като че ли, помисли си Джонстън, това доказва каквото и да било. Но не успя напълно да прикрие възбудата си. Част от нея се промъкна в гласа му, когато каза:

— Някой може и да я е открил досега…

Дебелият поклати глава:

— Не мисля, че това е много вероятно. Изпратих там човек, който уж търсеше инвестиции. Според информацията, която ми даде, това са все фермерски земи. И от двете страни на река Верде. Няма и следа от стара или нова мина.

— А следи от син кварц?

— За това нещо — каза Макреди, — много внимавах да не повдигам въпрос.