Нелсън Най
Изоставената мина (16)

Глава XVI

Сами, който очевидно се забавляваше, каза:

— Хубава шегичка.

Микаела и Джонстън размениха изненадани погледи. Челюстите им увиснаха от изумление.

Макреди подаде картата на Джонстън, до когото стоеше момичето, бръкна в джоба на сакото си и извади малкият, пожълтял лист, на който с паче перо беше написана легендата. „Двадесет стъпки южно от тополовата горичка“, прочете адвокатът с присвити очи, „между ударения от гръм бор и острата скала. Вдясно по оврага, четиридесет и седем крачки, до малък кафяв камък, напомнящ буре. При него завий вляво, по посока към обрасло с храсти възвишение на запад…“ следите ли описанието?

— Следя картата — промърмори Джонстън, — но повечето от тези неща са под водата.

— Значи сте съгласни с мен — Макреди погледна момичето.

— Виждам това възвишение — каза тя и посочи с ръка, — виждам острата скала, която стърчи от водата и тополата на отвъдния бряг. Не виждам никакъв овраг…

— И аз не виждам, кой знае защо… — обади се Сами.

Макреди се ядоса:

— Кое намираш за толкова смешно, Сами?

Наемникът изопна грапавото си лице:

— Не, нищо. Само ми хрумна, че може да се окажа единственият дивак, който ще спечели някой долар от това.

Макреди го изгледа продължително, изсумтя и отново насочи поглед към листа:

— Оврагът очевидно е пълен с вода. По-нататък легендата ни насочва към източния му бряг, „под една скала, обрасла с храсти, се намира входа на шахтата“ — прочете той и прибра листа.

— Така че дори не знаем, дали наистина има мина, или не — каза Джонстън, — дали е имало мина, дали не е била изчерпана! — Ритна един клон и погледна с горчивина. — Защо искаше да отидеш там? — попита той и посочи постройките.

— Независимо дали има мина или не, това ранчо е построено на земя, която е неразделна част от имението Пералта.

— И ти си помисли, че тук би могъл да продадеш още един договор за отказ от претенции?

Адвокатът го изгледа свирепо:

— Не съвсем. Като изпълнител на завещанието на Пералта реших, че е дошло времето да разберат къде са построили ранчото си.

Джонстън се замисли, после каза:

— Но те имат подобрения, които…

— Те са тук незаконно, човече! Не притежават земя колкото и да се изплюят!

— Мога да се обзаложа обаче, че имат пушки, и че ще ги използват без много-много да му мислят. На твое място щях да съм по-внимателен.

— И ние можем да играем тази игра — каза адвокатът и погледна Сами.

— Той е сам, колкото и добър да е. Ако се приближи повече, отколкото трябва, може да се наложи и да го погребваме — каза Джонстън, без особено да го е грижа дали наистина ще стане така.

Сами Дарлинг се изплю, за да покаже презрението си.

Адвокатът изкриви лице и каза:

— Ще видим какво ще стане. Ще слезем долу сега, преди хората да са се прибрали от работа. Имаме на разположение още час-два — добави той и погледна към слънцето. — Скоро ще разберем какво е положението.

Джонстън изръмжа.

— Нямате нужда от мен. Ще остана тук с Микаела.

— Отиваме всички! — озъби се Макреди. — Демонстрацията на сила никога не е погрешен ход. Така не могат да са сигурни дали и ние нямаме още хора. Със здрава ръка…

— Ръцете ни никак няма да изглеждат здрави, когато тръгнем натам.

Макреди явно нямаше да се откаже лесно. Джонстън реши да не хаби повече усилия:

— Добре, води тогава, храбрецо.

Заобиколиха водоема откъм лявата му страна. Джонстън наблюдаваше много внимателно, но докато не влязоха в двора, ранчото изглеждаше пусто. Когато го пресичаха, от бараката, която се използваше за кухня, се показа кривокрак готвач, който ги загледа с отворена уста.

— Има ли някой вкъщи? — попита Макреди и вдигна ръка за поздрав.

— Откъде, по дяв… Извинете ме, госпожице… — измърмори готвачът, когато видя Микаела. — Искам да кажа, откъде се взехте?

— От нашия лагер, разбира се — каза адвокатът. — Кой държи това ранчо?

— Джубъл Клий.

— Къде е той?

— В голямата къща ей там — каза готвачът и я посочи.

Макреди, без да губи повече време за любезности, се запъти натам, а останалите го последваха.

— Здравейте! Има ли някой вкъщи? — извика той и почука на вратата.

— Влезте, влезте — обади се сърдит глас. — Направо през коридора.

Това посрещане се стори доста странно на Джонстън и той спусна ръката си към дръжката на револвера. Минаха през коридор, от двете страни на който имаше врати, и влязоха в нещо средно между всекидневна и кабинет. Стените на това светилище бяха украсени с препарирани глави на животни, на пода покрит с чамови дъски имаше индиански черги. Но най-много го изненада мъжът, който беше вътре, защото седеше в инвалидна количка.

От кръста нагоре той беше едър — имаше мускулести рамене, вратът му беше като на бик, над боксьорската челюст и стоманената му уста гледаха две мрачни очи, добронамерени колкото оголена кама. От кръста надолу беше покрит с одеяло и едната му ръка беше скрита под него. Ясно се виждаше, че този човек не обича да му губят времето. Това пролича и от нетрепващия, сърдит глас, не по-дружелюбен от изражението на лицето, с което ги попита:

— Какво искате?

— Вие ли сте Джубъл Клий?

— Това е името ми.

Макреди му показа колосана усмивка. Той също нямаше намерение да изпада в подробности. Ясно и категорично, заяви:

— Тази млада дама е Микаела Марикита Пералта и Моро. В случай, че не знаете, длъжен съм да ви уведомя, че постройките на ранчото ви се намират на нейна земя. Дошли сме, за да разберем какво смятате да направите във връзка с този факт.

Мускулите на мъжа се стегнаха заплашително, очите му се превърнаха в бляскащи цепнатини. Пурата между зъбите му се претърколи и отиде в другия им край, а лицето му през облака дим напомняше пума, чиито малки са застрашени.

В огъня изпука борова цепеница, а по тавана и белите стени заиграха светли петна. Пад камината висяха кръстосани кавалерийска сабя и карабина, а отдолу имаше избеляла литография на човек с униформа — стар генерал, под чието командване може би някога е служил собственикът на ранчото. Изглеждаше достатъчно възрастен и войнствен, за да е така.

Той показа повече сдържаност, отколкото Джонстън беше предполагал.

— Какво ви кара да мислите, че съм на нейна земя?

— Не говоря за размишления. Аз съм тук, за да дискутирам факти. Тя е пряк наследник по бащина линия на Дон Мигуел Немецио, първи барон на Аризона с декрет на Филип Пети. Този испански крал с кралска грамота му е дал титлата, заедно с подобаващите земи, които законно са признати на трети януари 1758 година. Вторият факт е, че разполагаме с документите, доказващи горното. Факт номер три е, че ранчото ви се намира в границите на тези земи, следователно тук нямате никакви права. Заели сте това място напълно незаконно. — Гласът на Макреди беше изпълнен с презрение и той вдигна нагоре пръст. — Съветвам ви да освободите имението не по-късно от утре вечер.

Човекът го гледаше, сякаш някой го души. Лицето му потъмня, очите му сякаш щяха да изпаднат от орбитите си. Джонстън нямаше да се изненада, ако скочеше от стола си. Но мъжът се овладя и само попита:

— И ако не го направя?

Макреди каза с равен глас:

— Не сме дошли да ви заплашваме. Ние излагаме позицията си. Ако решите да освободите доброволно, ние сме готови да заплатим хиляда и петстотин долара за вашите подобрения…

— Махайте се от къщата ми! — извика Клий и от очите му захвърчаха мълнии. — Махайте се от ранчото ми!

Сякаш от погледа му в стаята стана по-горещо. Ръката се появи изпод одеялото, стиснала пистолет.

— Ако стъпите още веднъж в „Роумън Файв“, няма да има кой да ви погребе!