Нелсън Най
Изоставената мина (26)

Глава XXVI

Колкото и прагматично да е свикнал човек да гледа на нещата, все някога ще се улови, че сънува с отворени очи. Джонстън, възседнал сивото си муле по обратния път от областния център, беше потънал в най-мрачните от всички мечти — защото вече беше сигурен, че са изпепелени.

Наистина би трябвало да е луд, за да си помисли, че въобще е възможно да има каквото и да било между тях — той и момиче като нея, отгледано като нея, дъщеря на благородник, потомка на барон, в чийто крака сигурно е била цяла Гуадалахара.

Тези погледи, които беше уловил, наелектризиращото докосване на ръката й, което беше подгонило пулса му в галоп и беше превърнало краката му в треперещи тръстики, за Микаела сигурно не бяха повече отколкото за сипаничавия Сами да намери гъгрица в хляба си. Сега всичко беше безвъзвратно свършило и без друго: беше казал, че Макреди е долен мошеник, а тя самата — заблудена глупачка.

Понякога му беше трудно, когато я гледаше тайно, да се застави да мисли за парите — това, за което в края на краищата беше тръгнал. Повече нямаше да се налага да си го напомня!

Доста слаба утеха. Горе-долу като тази че отново не беше поръчал помпа, от която никой и без това нямаше да има нужда. Ако нещата се развиеха, както очакваше Макреди, той щеше да си тръгне с препълнени джобове, преди да успеят да докарат каквито и да било машини.

Въпреки омерзението си, Гърмяния не можеше да не се възхищава от ловкостта, от хитрата изобретателност, с които дебелото конте въртеше цялата работа. По начало той трябваше наистина да е хитър паяк, за да оплете цялата тази мрежа от заблуди, при което една-единствена неточна стъпка, един-единствен момент на невнимание можеха да срутят цялата постройка върху главата му и да последва възмездието.

На хора като Клий и Уиминуки Бил не можеш просто да тропнеш с крак и да кажеш „бау!“.

По настояване на дебелото конте той беше занесъл в града един чувал с проби и ги беше оставил за анализ — не че Макреди даваше пет пари за резултатите. Просто още една възможност да направи демонстрация, защото беше сигурен, че тези, които ги изследват, ще бъдат прекалено възбудени, за да запазят новината само за себе си.

Макреди имаше нужда от истинска треска за злато и беше много вероятно наистина да я предизвика. И все пак, две неща изненадваха Джонстън — бързината и мащабността на действията му.

За първи път се стресна, когато пресичаше последният хребет преди лагера, който беше напуснал преди няколко дни. Видя наскоро поставена табелка от чамова дъска, на която с нажежен метал беше написано: „СПАСЕНИЕ — 1 МИЛЯ“.

Но изненадата му от нея беше нищо в сравнение с това, което видя след още няколко метра, когато за първи път пред очите му се откри гледката долу — тя спря дъха му, очите му се облещиха и устата му зяпна. Цялата южна страна на бившето езеро гъмжеше от хора и кипеше от работа.

Сигурно имаше поне петдесет души. Поне още двадесет палатки бяха изникнали до тази на Микаела. Навсякъде по равното се суетяха хора, а по източния склон на оврага пълзяха още хора, подобно на мравки, бягащи от запален пън.

Джонстън гледаше като обезумял; почувства как главата му олеква. Най-напред си помисли, че очите му нещо не са в ред. Дори се ощипа, защото му се стори, че сънува. Но всичко си беше истинско. Не, не можеше да е объркал пътя и да се е оказал някъде другаде, защото тук, на север от напуканата кал в оврага все още стояха бараките и оборите на ранчото „Роумън Файв“.

Сред палатките се издигаше дървена постройка, която свидетелстваше за нарасналата тежест на Макреди и пред вратата й имаше опашка от раздразнителни и недоволстващи мъже. Джонстън се спусна по склона и насочи мулето си към дванадесетфутовата табела, която дръзко обявяваше:

„ПОСЕЛИЩЕ СПАСЕНИЕ

КМЕТСТВО

Дан Макреди — временен кмет“

Той слезе от мулето си пред вратата, разбута хората с лакти и влезе в постройката, сякаш нямаше и секунда за губене, макар и да беше разбрал, че е закъснял с часове.

На грубо скованото, небоядисано бюро седеше Дан Макреди с целия си чар, а пред него имаше две купчини формуляри. Той смъкваше паричките от глупците със скоростта, с която вършачка отделя зърното от плявата. Той се ухилваше, тупваше по рамото всеки и го изпращаше — някои с един формуляр, някои с по два — като скъп, отдавна невиждан приятел.

Достатъчен му беше един само поглед: градски парцели и собственост в мината — и двете не струваха колкото умряла бълха. Формулярите явно бяха напечатани в Мексико.

Минните сертификати бяха истински произведения на изкуството. Вдъхваха доверие, колкото и истинските пари в брой — с цветно мастило и гравюри, украсени с винетки, орли с разперени криле и чували, пълни със злато. Но истинското изкушение, изложено на показ на бюрото между перодръжката и пистолета, на което просто не можеше да се устои, беше купчината проби от мината — истинска първокласна руда.

— О, ето те и теб! — извика Макреди, когато Джонстън се закова до него и го изгледа свирепо. — Нашият минен експерт, господа, мистър Джонстън, човекът, който откри прославените находища „Силвър Кинг“ и „Бул Уивъл“. Това е човекът, на когото трябва да сме благодарни, затова, че отново откри и гордостта на семейство Пералта, изоставената мина „Спасение“, която скоро ще започне работа и никак не е изключено да се окаже едно от най-богатите находища в цяла Америка.

Наивниците наоколо наддадоха ликуващ вик, а Гърмяния сподави една ругатня и излезе навън с вид на човек, който търси някое куче, за да го ритне. Проби си път до мулето, качи се на седлото и с навъсено като буреносен облак лице препусна към оврага, към входа на мина „Спасение“.

Не му беше ясно какво би могъл да види там. Беше прекалено развълнуван, за да обикаля наоколо и да си мълчи — и все пак, какво можеше да направи? Половината от тази паплач, дори и да им се кажеше истината, нямаше да повярват, а останалите, тези, които биха го изслушали, щяха да се ядосат достатъчно, за да ги линчуват всичките, включително и него, може би дори и Микаела.

И преди беше виждал тълпи. Разтреперан от спомена, той остави Талоу Ай да забави крачка и се заозърта, за да проучи обстановката. Коритото на езерото беше изцяло разделено на парцели и във всеки от тях стоеше по един човек с пушка. Сякаш той имаше намерение да им отнеме придобивките!

После, с присвити заради слънцето очи, видя бараката от дялани борови стъбла, напълно скриваща дупката, към която се беше запътил. Над отворената врата, през която се виждаше Сами Дарлинг, седнал на един сандък с пушка в ръце, имаше още една табелка. Когато се приближи достатъчно, за да може да я прочете, Джонстън изпсува. На нея пишеше: „Мина «Спасение». Влизането забранено“. И отдолу: „Собственици: Джонстън Гърмяния и Микаела Пералта“.

Когато спря мулето си до него, Сами му е усмихна кисело.

— Здрасти, собственик — поздрави го той и се изкикоти. — Както виждаш, изпълнихме нарежданията ти. Някои хора сметнаха, че е малко неучтиво да не ги пуснеш да погледнат мината, но им казах колко се безпокоиш да не би докато вземат проби да вземат да изнесат цялата руда. Нещо да поръчаш, шефе?

Джонстън чу шум зад гърба си и когато се обърна видя половин дузина собственици на парцели, сред тях Оси Хемптън — един от двамата каруцари, които Макреди беше наел в началото.

— Кога смятате да започнете производство? — попита Хемптън и докосна с пръст шапката си за поздрав. — Някои от нас биха искали да получат малко работа, да заздравят положението си докато чакат…

Преди Джонстън да успее да се намеси, Дарлинг каза троснато:

— Работа имаме много, но не е дошло времето. Знаете, че тук всичко беше под вода и докато не дойдат помпите, за да освободим шахтата, не можем да направим нищо.

Той ги изгледа изпитателно.

— Може би ще намерим работа за кирки и лопати, ако искате да изкарате пари за кльопачка.

После се обърна към Джонстън:

— Ти говореше нещо за допълнителна шахта, която да се свърже с главната, за качване на рудата. Искаш ли да отидеш с тях и да им покажеш къде да изкопаят дупката?

Гърмяния никога не беше говорил за допълнителни шахти и качване на руда, така че цялата работа, изглежда, идваше от Макреди. Но наистина звучеше логично да се изкопае втора, свързваща шахта, ако мината наистина някога започне да произвежда. Тази шайка беше наясно и очакваше нещо такова. Още един евтин начин да ги направи щастливи за известно време. Този кучи син не пропускаше нищо.

— Добре — каза той. — Трябва да е десет фута широка. Можем да наемем четирима души, които да работят на смени. Кой иска да започне?

Хемптън се обади:

— Аз се хващам.

Един дългонос също кимна, а двама други, без да показват особен ентусиазъм, изразиха желание поне да погледнат къде ще копаят. Джонстън попита Хемптън:

— Мислех, че работиш при Макреди.

— Помогнах да направим това и бараката горе.

— Нямаше ли още работа за тебе?

— Не е споменавал.

— Добре — каза Джонстън. — Вземете си инструментите и ще ви чакам горе на брега.

— Ето това ти харесвам — ухили му се Сами Дарлинг, когато другите отидоха да вземат кирки и лопати. — Бързо схващаш от какво имаш най-голяма полза. Добре се приспособяваш — добави той и се изкиска.

Гневът на Гърмяния беше започнал да придобива застрашителни размери и това, че трябваше да търпи ужилванията на този нехранимайко, когото искрено презираше, ни най-малко не му помагаше. Но той яхна мулето и оголи зъбите си в усмивка, докато се пъчеше да задържи злобата, която заплашване да го задуши.

— А — каза Сами, сякаш току-що се беше сетил, — приятелят ти Уиминуки мина оттук преди час-два. Много му се щеше да размени някоя и друга дума с тебе.

Джонстън се извърна на седлото, сякаш скорпион беше влязъл в крачола му, и заби пети в ребрата на уплашеното муле, което полетя сред прашна вихрушка нагоре по наклонения бряг над бараката, скриваща входа на мината.

Не му трябваше врачка, за да разбере, че здравето му ще бъде в много по-добро състояние, ако не попада повече на Уиминуки Бил. Но да се надява, че няма да срещне този твърдоглав убиец, който щеше да попита къде е собствеността му, беше прекалено. При всички случаи, колкото повече можеше да се отложи разговорът, толкова по-добре. Този приятел имаше темперамент, самата мисъл за който беше непоносима.

Джонстън се изкачи горе и се огледа нервно, докато вятърът повдигаше полите на жилетката му и свиваше периферията на шапката му. Без да забравя за споменатия от Уиминуки бинокъл, той знаеше, че бие на очи като синина върху цапардосан нос. И тук означенията за новооградени парцели бяха в изобилие, но той не забеляза никаква непосредствена опасност.

Нататък, отвъд безразборно разпънатите палатки, до вратата на кметството трима-четирима души все още очакваха реда си, за да напълнят джоба на Макреди. Той видя роклята на Микаела, която се беше запътила за нещо към оврага и си припомни какво беше почувствал, когато тя се притисна до него, за да го целуне.

Мръщейки се несъзнателно, забеляза една оживено спореща група пред отметнатите платнища на най-голямата палатка, докато тук-там из парцелите хора въртяха кирки и лопати в безплодни усилия да намерят руда.

Разбира се, можеше и да греши, като смята този труд за безполезен. Макар и теренът наоколо да не беше подходящ за минерализация в нужните мащаби, явно Пералта бяха успели поне да възвърнат разходите си. Но жилата беше изразходвана — той беше абсолютно убеден в това. Това беше най-вероятното, защото кой човек, който е с всичкия си, би изоставил мина, в която още има руда, дори и наполовина по-лоша от тази, която му даде Микаела?

Наетите четирима души се изкачиха запъхтени при него и той, без да слиза от седлото, им показа къде да копаят — не че имаше някакво особено значение дали няма да уцелят шахтата с няколко инча или с десет фута. Поставен тук, един скрипец за изкачване на руда и поставката му биха вършили точно толкова работа, колкото и ако ги поставеха върху бараката на кметството!

Джонстън взе юздите в ръце и каза:

— И помнете — никакви взривове. При терен като този може да се срути шахтата, а не искаме да рискуваме.

— Колко дълбоко мислиш, че ще трябва да копаем?

Джонстън вдигна рамене:

— Петдесет-шестдесет фута, може би. Но подпорите долу са изгнили — добави той мрачно, — затова прекратете, като ви останат десетина фута. Ако паднете в тази шахта, може и да видите повече белия свят.

Той препусна към палатките. Утре щеше да им трябва малко време, докато поставят макара и кофа за изваждане на пръстта. Може би щяха да минат още три или четири дни, докато достигнат на опасната дълбочина. Щеше да говори с Макреди да сменят подпорите в шахтата и след това, ако той още смята да продължава този фарс, можеше да поставят мрежи и да довършат свързващата шахта отдолу. Ако дебелакът беше и наполовина толкова умен, колкото се правеше, че е, би трябвало да вземе печалбата си и да се измете оттук, преди да разкрият измамата и да го окачат на въжето.

Но при всички случаи човек не можеше да не се тревожи, след като този главорез Уиминуки се навърта наоколо, да не говорим за краварите на Клий, които седяха в ранчото като апахи, набиращи злоба.