Нелсън Най
Изоставената мина (14)

Глава XIV

Повика Макреди и останалите, показа им ги, за да ги видят със собствените си очи и забеляза, че страните на Микаела пребледняват.

— Но кой може направил такова нещо?

Погледът на Джонстън се плъзна по лицата им и се спря най-дълго върху това на Сами Дарлинг.

— Мислиш ли — каза сипаничавият, — че може да е Уиминуки?

— Мисля, че би одрал и баба си, ако това ще му донесе печалба.

— Но да убие наши caballos^[1] — момичето кършеше пръсти.

Макреди заоглежда подозрително ту единия, ту другия, след това пожела да узнае, за кого говорят.

— Приятелчето, дето го видя Сами преди два-три дни… или може би така му се е сторило — промърмори Джонстън. — Не съм много сигурен, но описанието съвпада… Нещо като надзирател е в „Планинска дева“…

— И за какво му е да идва чак дотук?

— За да види какво сме си наумили, така си мисля. Може да се е сдушил само с Кели, но не мога да се обзаложа, че няма и други… Ако е тръгнала мълвата, че сме напипали нещо…

Адвокатът се намръщи злокобно:

— Не е ли по-вероятно Кели да е тръгнал сам и да се е срещнал с него по пътя?

— Този коняр не е от тия, дето тръгват сами. Той е бизнесмен.

Последните думи на Джонстън прозвучаха така, сякаш обясняват всичко. Но Сами изръмжа:

— Кой го знае какви ги е надрънкал, докато обикаляше да купува нещата! Целият град сигурно вече жужи. Ако тези двамата бяха приятелчета, щях да ги видя заедно още там. Кой знае още колко са тръгнали! — Той хвърли убийствен поглед на Джонстън.

Гърмяния вдигна рамене:

— Не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата. Оплетохте ме в тая история пред очите на тоя дългоноско.

— Ако не му беше показал договора…

— Като плачем за разсипаното мляко, то няма да се върне в кофата — отбеляза Микаела. — Сега трябва да помислим как да стигнем до там без коне.

— С крачна кобила — изсумтя Джонстън и добави, понеже видя, че тя го гледа озадачено — Май ще трябва да използваме краката, дадени ни от Бога.

Това не се понрави на Макреди повече, отколкото на нея. В погледа й се четеше разочарование. Лицето на адвоката излъчваше бяс:

— Тя може да язди твоето муле.

— Не днес. Мулето ще го яздят храната, тенджерите, тиганите и одеялата. Ако иска да се държи за стремето, не възразявам.

Докато адвокатът оголваше зъбите си, за да се възпротиви, момичето каза:

— Нямам нищо против. Не бива да ме глезите, само защото съм жена.

Но погледът, който хвърли на Джонстън можеше да изсуши и дъбова дъска.

Дарлинг явно се забавляваше, защото се усмихна и на двамата. Джонстън порозовя около устата и беше готов да зареже приказките, но не всичко беше казано. Сами видя изражението на лицето му и не можа да се въздържи:

— Като си помисля, хич не съм сигурен, че не е с тях и сам не е убил кончетата.

Това вече беше прекалено. Джонстън полетя към него като стрела.

Само с едно бързо движение сипаничавият извади револвера си. Не по-бавно от него, Гърмяния направи финт настрани и докачи брадата му с юмрук, който направо го вдигна от земята. Главата му отлетя назад и тялото я последва. Револверът изхвърча от ръката, Сами се препъна в шпорите си и се строполи тежко по гръб.

Джонстън изрита оръжието в някакъв трънак.

— Стани и кажи това нещо още веднъж, ако се чувстваш късметлия!

— Стига! — изпищя Макреди. Пелерината му се вееше на вятъра, а очите му бяха издути като стиснати гроздови зърна. Един пистолет с къса цев, здраво хванат от месестата му ръка, направи властен знак на Джонстън да отстъпи назад.

— Ако вие двамата, жалки отрепки, не се разбирате помежду си както трябва…

— Аз съм дотук — каза Джонстън със свиреп поглед, но момичето не искаше и да чуе.

— Не можеш да ни изоставиш сега! — извика то с широко отворени очи.

— Кой казва, че не мога?

Дарлинг се изправи. Накърнената му гордост му придаваше отровен вид, като на настъпена змия. Оголи зъби подобно на кон, на който дивашки са дръпнали юздата, и каза:

— Никога повече не ме докосвай с ръка — в гласа му нямаше прошка.

— Ха, ха, ха — подигра му се Джонстън и отиде до денка, където беше бутилката. Извади я, и както беше изнервен, я пресуши наполовина, преди Микаела въобще да успее да си отвори устата. Гвоздеят беше, когато му се примоли, стиснала ръката му, сякаш никога нямаше да я пусне:

— На кого бих могла да се доверя, ако не на теб — моят съдружник?

Джонстън се вгледа в зелените очи и отчаяното лице, преглътна и се почувства загубен. Защото думите й бяха точни — ако той си тръгнеше, тя щеше да бъде, изложена на произвола на тези двамата. Разбра защо му е отстъпила половината мина — трябваше да има някой, който да я защити. Ако ги оставеше, тези мошеници щяха да я ошмулят до последния цент! А може би вече бяха свършили тази работа!

В светлината на тези нови мисли, той не можеше да не си задава въпроси относно конете. Наистина му се струваше, че е рано Уиминуки да бъде тук, ако се е връщал до Тумстоун. Макреди можеше и сам да е заклал животните — това му се струваше съвсем реално. Поне колкото и другите неща, за които не можеше да намери обяснение. Кой знае на какво е способно едно чепато дърво като него!

— Добре. Ще остана още малко — изръмжа Джонстън, но го измъчваше необяснимо безпокойство. Тя пусна ръката му и той се дръпна настрана, за да си поеме дъх както трябва. Младите същества от нежния пол винаги успяваха да открият слабите му места, а тя — необикновената чужденка — беше доста по-красива от всички, които въобще беше виждал.

— Ето ти мулето — каза Макреди и му хвърли юздата. — Преди да си тръгнеш, не забравяй да ми върнеш договора. Нямаме полза от съсобственици, които не стоят при нас.

— Той промени решението си — каза момичето с отново изправена глава, а адвокатът попита сухо:

— Чудя се защо ли?

Той погледна Джонстън, сякаш виждаше през него, като човек, чийто ум е зает с нещо друго.

— Не виждам смисъл да убият конете ни, а да оставят храната и водата ни недокоснати — Макреди подсмръкна с раздразнение.

— Не ми харесва тази работа.

— Защо не пишеш на приятеля си Бартън за това?

Адвокатът не обърна внимание на тази любезност и каза:

— Ако са искали да ни спрат…

— Може да е било само предупреждение.

— Искаш да кажеш, намекват, че сме нежелани?

— Някои от тези люде не изпитват особена слабост към непознати. Може би искат да ни спрат. Да ни кажат, че ни чака по-лошо, ако не се махнем.

Макреди го погледна изпитателно:

— Мислиш ли, че е това?

— Не.

— И аз не мисля — излая адвокатът. — Ако този Уиминуки ти е приятелче…

— Мога да мина и без приятелчета като него — Джонстън опипа лицето си. — Обяснението е, че са искали да ни забавят. Така по-лесно ще ни държат под око. Не мисля, че са смятали да ни спрат. Сетили са се, че търсим нещо тлъсто и искат да го пипнат те.

Адвокатът захапа устната си.

— Въпросът е, можем ли да им попречим?

— Мислех, че затова си взел Сами.

Очите на дебелака се стесниха, но той каза само:

— Ще му кажа да ти помогне с багажа.

Завъртя се на пета, пелерината му се развя зад него и той се отдалечи. Сега някак си не изглеждаше толкова нелепо.

След десет минути напуснаха лагера — най-напред Джонстън с мулето, зад него Микаела и Макреди, най-накрая платеният пищовджия. На рамото на всеки висеше манерка, в ръцете си стискаха пушки. Както казваше Джонстън, по тези места човек никога не може да е сигурен. Споменът за закланите коне беше още пресен и те искаха да са готови за всякакви други изненади.

Човек може да е нащрек, за да не го безпокоят, но да внимаваш да не те убият, е нещо съвсем друго. Увереността, с която Джонстън обясни смъртта на конете, с нищо не повдигна духа му. Беше изпълнен с безпокойство, което не можеше да си обясни, някакво тревожно чувство, което се засилваше с всеки изминал час.

Не беше от хората, които се самозалъгват с илюзии. Беше убеден, че тревогите му са вкоренени по-дълбоко, че са по-сложни и не може да са резултат само от неприязънта, възникнала вследствие на спречкването им със Сами. Нямаше съмнение, че наемникът не ще преглътне лесно накърнената си гордост, но имаше и нещо друго, нещо много по-ужасно от това… нещо свързано с Макреди и мината.

Колкото беше в състояние да помръдне тлъстия адвокат от земята, толкова можеше и да му се довери. Освен протритата карта, която този дебелак му беше показал, несъмнено имаше и още нещо — как така момичето е поверило легендата и картата на него, вместо да ги държи у себе си? Дали не е било принудено да постъпи така? Дали Макреди не е сложил ръка на всичко?

Не беше трудно да си представи как е станало това. Адвокатът може да е попаднал на картата и описанието сред документите на баща й, докато е уреждал завещанието. Можеше да е всякакъв, но не беше от тези, които пропускат добрите възможности.

Колкото повече Джонстън мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че зад цялата безумна експедиция стои Макреди, защото е открил картата. Вероятно е дръпнал Микаела настрана и е запалил въображението й, придумал я е, че ако си възвърне забравената от всички мина, бъдещето й ще бъде напълно осигурено. Може би я е убедил, че няма как да защитава в съда претенциите й за онази земя в Аризона, ако не разполага със средствата, получени от мината. Тя беше млада, неопитна, оставена изцяло в ръцете му…

Да, така ще трябва да е станало. Поиска му се веднага да поговори на четири очи с нея, та макар и само за да разсее съмненията си.

Огледа се, все още замислен, но този път по-предпазливо. Теренът наоколо изглеждаше подходящ за минерализация. Повечето големи находища напоследък бяха открити именно на подобни места — настръхнали, почти непристъпни. Да се прокарат пътища би струвало много пари, да не говорим за докарване на нужните машини — ако, разбира се, си заслужава усилията.

Часовете минаваха и денят ставаше все по-топъл. Почти половината време прекарваха в почивки, за да поддържат силите си, макар че момичето се държеше учудващо добре.

По пладне стигнаха до мястото, където потокът Олдър ромони покрай склона на планината. Джонстън не изпускаше никой от тях от погледа си.

Почти беше оневинил Микаела в мислите си, но безпокойството му засягаше и нея. Преправеният говор — чуждестранният акцент, който ту използваше, ту не, когато вниманието й се отклони другаде — го караше да не й се доверява напълно.

Дори и момиче, възпитавано в манастир, може да има трудности с един чужд език, но няма как под напора на силните чувства изведнъж да проговори съвсем правилно.