Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава XI

Според Джонстън, по-подходящо име за обрулената от вятъра купчина паянтови постройки и обори наречена Сънфлауър, би било „Конекрадец“, защото му се струваше, че единствената що-годе правдоподобна причина човек да се навърта в гнезденце като това, може да бъде само желанието, при това без да си даваш особен труд да го прикриваш, да следиш движението на добитъка, който обикновено прекарваха някъде откъм Блу и спираха тук за кратка почивка. На това място всеки конник по един или друг начин беше свързан със занаята.

Всички знаеха, с какво се занимават тамошните приятелчета. В онези дни, преди да повикат Бърт Мосман от Ню Мексико, за да закове ковчезите на най-противните от тях, цяла Аризона беше рай за конекрадците. Навсякъде гъмжеше от господа, спасили се от други, по-добре поддържани места, които обичаха да стрелят и след това да изчезват. Може би влиянието на Къдравия Бил не се бе разпространило чак толкова далеч на север, но и без това имаше десетки други — от същия дол дренки — които не биха се спрели пред нищо, за да спечелят някой и друг долар. Животът на по-невнимателните не струваше и пробит цент.

Може би нещо подобно бе споменал сипаничавият на дебелото конте при тихия им разговор. Във всеки случай, когато след малко адвокатът избърза напред още веднъж, то беше за да обяви доста троснато, че се отказва от пощата си и че следващият им лагер трябва да бъде на Верде.

— На река Верде? — попита Джонстън смръщен.

— Сега пък какво има? Само не ми казвай, че и за реката имаш притеснения!

Джонстън дръпна юздите на мулето си.

— Не. Но ще ти кажа нещо друго. Писна ми да не знам къде отиваме. Няма да направя нито крачка повече, докато не ми кажеш къде, по дяволите, отиваме. Добре си го забий в главата!

Пълното лице на Макреди почервеня. Очите му се свиха и устните му се стегнаха като захлопната врата. Но изглежда беше усетил, че Джонстън този път няма да отстъпи.

Изгледа го злобно, почти с презрение, и каза:

— Точно там отиваме. На река Верде. Хайде.

— Там ли е мината?

— Там е мината.

— Къде на Верде?

— Ти трябва да я откриеш. Първо намери място за лагер.

Преди Джонстън да продължи да настоява, се обади момичето:

— Не мога повече за тази вечер.

Тя внезапно замръзна на мястото си и погледна Джонстън особено.

— Какво става с него? — попита тя Макреди.

— Иска да знае къде е мината.

— Не можеш ли да почакаш до сутринта? — попита тя. — И без това сега е тъмно и без светлина няма да видиш нищо.

— Добре тогава — отвърна Джонстън, — ще направим лагера тук. — После добави категорично: — Не съм се пазарил да гоня Михаля! Щом съм съдружник, значи имам някакви права!

Тя го изгледа объркано, освен това умората й личеше.

— Разбира се, че имаш права. Никой не го отрича. Но и аз имам права, а сега съм толкова… Разпъни ми палатката, моля те.

Тя му се усмихна унило.

— Утре, обещавам ти, всички ще разгледаме картата. Тогава ще знаеш, колкото и ние.

Джонстън, макар и да се съмняваше в последните й думи, започна да разтоварва конете, а дебелакът измъкна одеялата и отиде настрана, за да опъне палатката й. Той също не би могъл да издържи повече тази вечер и беше доволен, че са спрели. Сипаничавият погледна Джонстън и му смигна.

Това беше също толкова изненадващо, колкото и току-що демонстрираните нови езикови способности на Микаела.

Той извика на Макреди:

— Коя смяна ще стоиш на пост?

Адвокатът скръцна със зъби и каза ядосано:

— Не може ли поне веднъж да изоставим тези постове?

— Не съм го измислил аз — сопна се Джонстън. — Ти искаше да си играем на стражи, не аз.

Огледа се, за да види какво мисли по въпроса виртуозът на револвера, но Сами Дарлинг не се виждаше никъде. Той никога не спеше близо до тях, сякаш се боеше да не се зарази от нещо.

Джонстън изсумтя и се уви в одеялото си. Едва беше затворил очи, когато някакъв адски трясък го накара да изскочи от постелята като див заек от храст. Изстрели. Грабна револвера си и се заозърта наоколо в утринната мъгла.

За щастие никъде нищо не помръдна, защото ако беше помръднало, както беше полузаспал сигурно щеше да повърне.

— Какво става? — извика момичето от палатката, а адвокатът показа лицето си изпод одеялата и изпъшка:

— Оттам някъде се чу — той извади ръката си навън и посочи към конете.

Те всички си бяха на мястото и наострили уши, гледаха през мъглата към хребета, по който се бяха спуснали.

Джонстън прибра револвера в кобура, мушна краката си в ботушите и взе една карабина. Някъде в мъглата чу призрачни стъпки. Те ставаха все по-близки и безпокояха конете. Гърмяния бързо вдигна уинчестъра и го насочи.

— Няма нужда да стреляш — каза Сами Дарлинг и силуетът му се открои в мрака. — Сега има нужда само от лопата.

Той се ухили пред стъписаните им погледи.

— Добре, че реших да съм нащрек. Ония двамата най-накрая са успели да се докопат до хребета там. Очистих единия, но другия побягна като заек. — Той кимна на Джонстън: — Май е по-добре да дойдеш да погледнеш.

Фактът, че наемният патлак се обърна към него, а не към този, който му плаща надницата, можеше да се изтълкува като знак на уважение, макар и в такъв неприятен момент, но Джонстън и не помисли за това. Евентуалните последици от нежеланото събитие изпълваха мислите му до краен предел и в главата му нямаше място за странични неща.

Стиснал пушката, покрит със ситни капчици пот, Гърмяния закрачи в мъглата след Дарлинг и запсува под нос тъпата алчност, която бе накарала двамата глупаци да тръгнат по петите им. Не го вълнуваше факта, че единият е застрелян, а факта, че другият се е измъкнал. Тази недовършена работа твърде скоро щеше да им напомни за себе си — веднага щом побягналият се окопити.

Слънцето се показа над скалите и освети билото на хребета с ярки лъчи, а мъглата започна да се вдига. Там, където стоеше Сами Дарлинг и махаше с ръка, все още имаше бели валма, сякаш някой бе сложил вълна в криволичещите пукнатини.

Когато Джонстън застана до кльощавия пищовджия, той изплю една златиста тютюнева плюнка, преглътна и каза назидателно:

— Някои хора никога няма да се научат да познават, кое е добро за тях и кое не. Ако си беше продавал коне, сега можеше да закусва и да си мърда краката под масата.

Мъртвото нещо на земята с окървавена на гърдите риза, до преди съвсем малко беше Мозес Кели. Собственикът на конюшня бе сключил последната си сделка и повече нямаше да стане от там, където сега лежеше.

Джонстън потри лицето си с ръка и каза сговорчиво:

— По-добре да струпаме малко камъни отгоре му. Няма смисъл да хабим хубава лопата за такова нещо. Успя ли да видиш другия?

Сами цвръкна още малко сок:

— За това исках да говоря с теб. Първият изстрел беше за него. Хвана се за пистолета, веднага щом ме видя… Щях да го гръмна, само че този палячо тук се изпречи… — той бутна с крак рамото на Кели.

— Видя ли го добре? Ще го познаеш ли, ако го срещнеш?

— Ще го позная. Колкото мен на ръст, малко по-дебел в кръста… почти без врат. Тексаски панталони и тексаска шапка… южняк… кривоносо копеле… за малко можеше да ми види сметката. Синя каубойска кърпа, стегната високо на врата.

Премлясна с хапката тютюн в устата си и отново се изплю:

— Познаваш ли го?

Джонстън сякаш имаше проблем с преглъщането.

— Имал си късмет. Истински късмет. Този тип не е мухльо. Казва се Уиминуки Бил… Надзирател в мина „Планинска дева“.