Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава XVII

Когато се върнаха при мулето на Джонстън и провизиите, който не бяха принудени да изоставят, момичето — изпаднало в мрачно настроение след посещението в къщата на Клий — изведнъж заговори:

— Толкова път да изминем и какво? Цели триста години! От самото начало си знаех, че работата е абсолютно безнадеждна!

Изпълненият й с негодувание и упрек поглед, се отмести от адвоката, сякаш главата му беше покрита с индиански пера.

— О — каза той, — още не бих казал, че това е провал. Естествено, човек не може да не се чувства потиснат, след като мината е потопена под водата и отгоре й е построено това ранчо, но пътуването ни не е напълно безполезно. Само — той се ухили на Джонстън — вноската от „Силвър Кинг“ беше предостатъчна, за да се покрият всички разходи досега, а останалите договори за отказ от претенции, да не говорим за този с „Пасифик Импрувмънт“, са подсладили банковата ни сметка поне с още сто хиляди.

— От които не съм видяла и цент!

Макреди я погледна с такава болка, сякаш го беше обвинила, че ги е откраднал.

— Мила моя, разбира се, че не си — каза той. — Като изпълнител на бащиното ти завещание, аз съм натоварен от съда да се грижа за тези средства от твое име. Знаеш това. Говорили сме и друг път. Ти си облечена и нахранена, всичките ти нужди са задоволени.

— Искам да видя нещо конкретно…

Той я прекъсна с движение на ръката и каза с достойнство:

— Аз нося отговорност пред съда. Всички действия, които предприемам от твое име, са обект на най-внимателно наблюдение. Издирването на многото документи и факти, необходими за успешната защита на интересите ти, е свързано със значителни разходи, въпреки всичките ми усилия да ги избегнем. Но позволи ми да те уверя, че когато достигнеш до необходимата възраст, ще получиш подробен отчет за всеки похарчен цент.

Момичето се намръщи и извърна лице, без да отговори, а Макреди се обърна към Джонстън:

— Ако позволиш, не мога да не отбележа, че всички бихме се почувствали по-добре, ако в стомасите ни имаше малко храна.

— Смяташ да ядеш тук!

— Разбира се, че ще ядем тук.

Джонстън го дръпна настрана:

— Не смяташ да продължаваш с тази безумна работа, нали?

— Но не сме дошли чак дотук, само за да се върнем, веднага щом някакъв си глупак ни покаже пистолета си.

Джонстън го гледаше, без да вярва на ушите си.

— На времето съм имал вземане-даване с някои от тези босове-кравари. Този можеш да го гледаш отвисоко и да му се цупиш колкото искаш, но казвам ти, той не говори само за да слуша как кънти главата му!

— Добре — ухили се Макреди, — да си имаш работа с истински и добре гледани копелета е полезно за здравето. Така казват лекарите. — Той мушна Джонстън в ребрата и се изкиска. — Не се безпокой, не са ни почнали още. Поеми си въздух спокойно.

— Видя ли бараката, където спят? Има поне дузина хора, и ако те не са опасни, аз съм чичо на китаец.

Макреди хвърли на Джонстън поглед, какъвто повечето мъже не биха издържали, освен ако не е на жена им.

— Почвам да си мисля, че славата ти е била силно преувеличена — каза той.

Джонстън се изчерви.

Макреди сложи точка:

— Ако искаш да си вземеш нещата и да се махнеш, не мисли, че те спирам.

На смрачаване чуха как се завръщат хората на Клий. Джонстън искрено се чудеше, дали адвокатът си дава сметка на какъв риск се излагат, като стоят тук, пред очите на тези от ранчото. Остана буден, с пушка в ръце, дълго след като другите се бяха увили в одеялата. Беше сигурен, че ще имат неприятности още преди разсъмване.

Но нямаха. Не се случи нищо. Изглежда никой не беше идвал да проучи лагера им, но му се струваше малко вероятно човек като Клий да ги остави дълго на спокойствие. Той им каза да се махат от ранчото му, а те не се бяха подчинили — бяха прекарали нощта тук. Тези кравари не са склонни да търпят подобни неща.

Клий нямаше вид на човек, който говори празни приказки, така че, какво го спираше? Приказките на Макреди за наследството на Пералта? Това не беше много вероятно и все пак, адвокатът явно имаше нещо предвид, за да е толкова самонадеян. Най-накрая, към десет часа, в двора на ранчото трима души се качиха на конете си и тръгнаха към тях.

Сами ги видя първи и намигна на Джонстън, преди да предупреди Макреди. Джонстън хвана мулето си и застана до Микаела, която кършеше ръце.

— Настрана от пушката — Макреди предупреди Дарлинг. — Това е техен ход. Нека го направят. Ще говоря аз.

Сами се ухили с кривата си усмивка, но ръката му остана да виси недалеч от дръжката на пистолета. Лицето на Джонстън не изразяваше нищо. Момичето приличаше на човек, който иска да избяга.

— Какъв хубав ден — каза Макреди на тримата, когато те спряха конете си до тях.

Не можеха да сбъркат тартора на групата. Седеше на коня си в средата, сякаш беше залепен за него — мъж с голяма челюст, бичи рамене и уста, чиято форма издаваше нрава му. Погледът му се впи в адвоката.

— Мисля, че ви се каза да напуснете това ранчо.

— Така ли? — усмихна се Макреди.

В базалтовите очи на мъжа просветна мрачно доволство:

— Казва ви се и сега. Събирайте си багажа и да ви няма.

— Струва ми се, че не ви е обяснено за какво става дума — каза адвокатът спокойно. — Аз съм Дан Макреди, изпълнител на наследството на Пералта. Не може да не сте чували за Пералта. Ранчото ви е построено на тяхна земя.

— Така ли? — твърдият поглед на оня премина по втренчените им физиономии. — Това — продължи той и се потупа по бедрото — е револвер. Най-доброто средство за уреждане на нечии претенции. Ако след три минути сте още тук, ще го накарам да заговори.

Устните на Макреди се стегнаха:

— Можем да получим съдебно нареждане.

— Получете, мистър — мъжът погледна часовника си. — Междувременно, ако ви е мило здравето, по-добре тръгвайте, докато още сте в състояние да се движите.

Джонстън реши, че този тип не се шегува и очевидно това беше разбрал и Макреди, защото показа зъбите си гневно и вдигна пръст:

— Кажи на Джубъл Клий, че скоро ще се върнем на земята си, и това ще е завинаги. Събирай багажа! — изрева той ядосано на Джонстън.

Тарторът кимна:

— Два фута дълбока и два широка — толкова земя ще ви се даде по тези места.

— Трябваше да ме оставиш да го продупча — каза Сами Дарлинг, когато тримата от ранчото вече не се виждаха.

— Шансовете не бяха на наша страна — каза Макреди, — но ще се погрижим да станат. — Лицето му показваше, че го мисли.

След три или четири мили, адвокатът неочаквано се усмихна и каза:

— Има повече от един начин да сготвиш заек. Спрете. Оставаме тук. — Дебелакът изръмжа, а Джонстън изпъшка.

— Дори не знаем дали наистина има мина!

— И за това ще се погрижим — каза сърдито контето, — нали още пазиш гърмящия прах?

Джонстън го изгледа слисано:

— Имам една кутия, но ако имаш предвид това, което си мисля, че имаш…

— Дойдохме тук, за да намерим и разработим една златна мина. Не можем да разработим мината, ако тя е под водата, нали? Ще трябва да махнем този вир.

— Мили Боже! — извика Джонстън и преглътна. — Да не мислиш, че онези ще стоят и ще те гледат как го правиш?

— Ще видим. Човек трябва първо да опита.