Нелсън Най
Изоставената мина (24)

Глава XXIV

Издирването на изоставената мина „Спасение“, когато Макреди най-накрая се зае с това, отне значително по-малко време, отколкото можеше да се предположи. Коритото на изпразненото езеро не беше много голямо и никак не беше трудно да се намерят ориентирите от легендата. Гърмяния откри входа на галерията на не повече от двадесетина разкрача от мястото, където среднощният посетител се бе спуснал към тинестото дъно.

Входът беше затлачен с наноси. Тъй като Сами Дарлинг беше поставен с пушката си на едно възвишение извън оврага, откъдето можеше да наблюдава всички подстъпи, ясно беше, че за лопатата ще трябва да се хване Джонстън.

Той доста бързо освободи входа и предварителният оглед им отне само половин час. Галерията, чийто под беше обсипан с камъни, продължаваше направо около шестдесет фута, след това завиваше под прав ъгъл надясно и продължаваше на юг още двадесет фута, където завършваше с отвесна шахта, в която се спускаше стълба.

Стените бяха подгизнали от влага. Въздухът вонеше ужасно. Макреди вдигна факела, за да освети дупката и каза на Гърмяния:

— Слизай. По-добре да видим докъде е водата.

Гърмяния го стрелна с ядовит поглед. Подпря се на лакти и огледа стълбата без особено въодушевление. Наведен над ръба, той видя отражението си. Също и това на момичето. Микаела изглеждаше възбудена и нервна.

Стана и заотстъпва, докато гърбът му не опря в стената.

— Водата е на около десет фута под ръба. Ако искаш да измериш по-точно, можеш да слезеш по стълбата.

Макреди я огледа. Беше много стара — две обелени от кората стебла и стъпенки, привързани с ремъци от конска или говежда кока през шестнадесетина инча. При толкова много влага през годините едва ли щяха да издържат нещо по-тежко от жаба.

— Можеш ли да прецениш каква помпа ще ни трябва? — попита адвокатът.

— Някоя, която е по-близо — отвърна Джонстън. — Не ми се вярва да намериш помпа насам от Сан Франциско. Дори и тогава ще трябва да я превозват чак от Финикс. Мога да ти кажа, че ще струва много повече, отколкото ще изкараш от тази дупка.

Макреди се обърна към момичето:

— Ето ти тебе ентусиазъм.

Тя сложи ръка на рамото на Джонстън и почувства, как ядът му нараства.

— Какво има? — го попита тя.

Без да отделя поглед от дебелия, Гърмящия изръмжа:

— Искаш ли да знаеш истината? Не мисля, че помпата ще свърши някаква работа. Мисля, че тази мина си е изпяла песента. Изчерпана е.

В настъпилата поради стъписването тишина Макреди каза:

— Точно тези думи може да се очакват от човек, който от десет години гони опашката на мулето си. Та той не би познал истинското нещо, дори и да се спъне в него. — В гласа му имаше презрение. — Това е ясно, като се има предвид какво е направил с двете находища, които е открил. Достатъчно е да погледнеш стените на този тунел и ще видиш, че е истински удар — целите са в син кварц.

Джонстън сви устни и отговори:

— Това, което виждаш, наистина е кварц. При това син. Но в него няма злато… няма достатъчно, за да е от значение. Пералта не са били глупаци. Никой от тях не се е върнал тук, защото не е имало за какво!

Момичето, объркано, поглеждаше ту към единия, ту към другия.

— Добре — каза Макреди. — Ако наистина вярваш в тази проповед, ще си взема обратно договора. Дори ще ти платя, за да видя гърба ти.

Джонстън бръкна в джоба си, за да извади документа, но видя лицето на момичето и извади ръката си празна.

— Виждаш ли? — усмихна се Макреди. — Когато чиповете са на масата, нещата изглеждат по-различно.

Джонстън, все още раздвоен, измъкна геоложкия чук от колана си и започна да удря стените. Взе няколко парчета и ги хвърли с отвращение. Погледна отломките по пода.

— Дай малко светлина тук.

Взе няколко каменни къса, почисти ги и намръщен вдигна глава, за да види откъде са паднали. Подаде единия на Микаела и пусна останалите. Отново погледна влажната стена.

— Какво е това? — попита дебелият, без да откъсва поглед от парчето в ръцете на Микаела. Джонстън, който беше тръгнал към изхода, изръмжа:

— Нещо за спомен от тази дупка в земята. Може би ще можем да остържем към три-четири хиляди, ако се хванем здравата за работа, но си мисля, че отказите от претенции, дето тоя сладкодумец пробутва на леваците, ще му донесат пари много по-бързо.

— Мнение от първа ръка — въздъхна Макреди. — Като всеки артист-шарлатанин, той има право повече от всички да говори за измамване на леваци. — Пое си отново въздух, за да каже с още по-голяма злоба: — Ако някой по тия места е пипнал повече чужди пари от…

— Престани! — извика Микаела пламнала от яд. — Обидите няма да доведат до нищо! Ако положението е толкова лошо, колкото казва той…

— Но не е. Той не знае какво има на дъното на шахтата. За да разберем, ще ни трябва помпа, а поради факта, че макар и да му казах, той така изгодно за себе си забрави да поръча такава, съм склонен да мисля, че му е дошла на ум някаква хитрина. Това приятелче не е необразованият тъпак, за когото е успял да се представи пред хората. Микаела, преди да се съглася да го наемем, аз го проучих основно. Той е квалифициран геолог и е завършил минното училище в Голдън, Колорадо.

Той погледна хладно Джонстън:

— Познава и терените и скалните образувания, които подсказват къде се намира това, което търсим.

След това добави много възбудено:

— Когато си имаш работа с човек, който няма никакви скрупули, винаги към думите му трябва да добавяш щипка-две сол.

После я погледна в очите и каза:

— Кога съм те заблуждавал? Напълно уверен съм, че тази мина има стойност. Все пак има едно нещо, с което няма как да не се съглася — Пералта не са били глупаци. Ако мината е била изчерпана, те не биха запазили картата. Никой човек не би погодил такъв жесток номер на потомците си, кръв от кръвта му, деца на децата му. Не. Това е съкровището, което ще им остави, надежда за бъдещи тежки дни. Джонстън казва, че мината е изчерпана. Аз мога да ти кажа какво той си е наумил. Ако позволиш да те излъже и се махнеш, можеш да си сигурна, че ще се върне веднага щом ти види гърба и благодарение на доверчивостта ти, сам ще натрупа състояние от мината.

Момичето отправи изпълнен със съмнение поглед към Гърмяния, който с мушнат отново в колана си чук, беше преминал през малкия коридор и сега завиваше към изхода.

— Не мога да повярвам, че би направил такова нещо.

— Разбира се, че не можеш — каза мрачно Макреди. — Умът ти е оформен в манастирския двор, където си отраснала. Не си виждала света такъв, какъвто е, вълчите закони, от които се ръководят хората като Джонстън, за да изпреварят другите, да постигнат целите си. Намираш го различен, може би дори му се възхищаваш. Но мога да те уверя — в мислите ти той представлява нещо, на което би го накарало да се изсмее — нещо като съвременен рицар, безкористно отдаден на…

— Какво искаш да направя? — прекъсна го тя рязко.

— Просто да ми дадеш възможност да докажа, че съм прав. Искам съгласието ти да продължим и да спечелим състоянието, което съм сигурен, че тази мина може да ни даде.