Нелсън Най
Изоставената мина (29)

Глава XXIX

След като напусна адвоката и новоизлюпения шериф, Джонстън, като някакъв властелин на планините тръгна нагоре по улицата, изпълнен с главозамайващото задоволство на добродетелността. Това светло и освежаващо еуфорично чувство продължи не повече, отколкото да замахнеш с десеткилограмов чук, защото в този момент той видя четири от конете на ранчото, завързани на гредата пред „Розовия слон“ и това събуди у него зловещите спомени за Уиминуки Бил.

Мислеше да се отбие и поприказва с Микаела, но неочакваната сухота в гърлото го накара да влезе в бара, където всяка солидна глътка сякаш си искаше другарче и след няколко питиета по-късно той се намери прегърбен над бутилката на една маса в дъното.

И преди беше давал празни обещания, но когато каза на дебелия адвокат, че ще се грижи за Микаела, той твърдо смяташе да удържи на думата си. Възвишените думи на този свят обаче невинаги вървят ръка за ръка с по-късните дела и той, гледайки от сегашното си положение, и да го убият, не можеше да види и най-малка възможност да доведе до край тази празна фукня.

Не разбираше как е могъл да бъде толкова глупав, че да каже такова нещо. Нещата толкова се бяха объркали в главата му, че му се струваше, че не може повече да различи къде е горе и къде долу. Въпреки това, имаше нещо, което му беше напълно ясно. Човек имаше повече шансове, ако влезе с голи ръце в меча бърлога, отколкото ако си има вземане-даване с подобните на Уиминуки. Съществуваха само две възможности да излезе от положението — да грабне момичето и да бяга, колкото му държат краката, или да причака Уиминуки, легнал зад приклад на пушка.

Първата не предизвикваше някакви особени надежди, а втората беше достатъчно само да се завърти в главата му, за да го докара до болест.

Шумно преглътна още една доза.

Въпреки тръпките, той продължи да мисли за това. Може би нямаше много, с което да се гордее, но пък и не можеше да си обере крушите, след като е заявил на всеослушание, че ще се грижи за Микаела.

Колкото повече мислеше, толкова по-тежък му се струваше проблема.

Искаше му се да си блъсне главата в някоя стена. Бутилката не му помогна, нито пък идеите, които му идваха. Само куршум щеше да спре онзи кучи син!

Минаха още два дни, без дилемата му да получи разрешение. Единственото разумно нещо беше да се качи на мулето и да зареже всичко, но нещо по-силно от разума го караше да се гърчи и пухти — всеки опит да вдигне седлото от земята завършваше с това, че го хвърляше отново.

Макреди, който спокойно можеше да загуби две трети от бързо нарастващите печалби, които му осигуряваше тази златна мина, продължаваше да върти мошеничествата си със смях и потупване по гърба, демонстрирайки най-прекрасно настроение. Ако нещо го тревожеше, човек никога не би си го помислил, като го види как се разхожда наоколо с Райе и Текс Рикърд и се шегува, и се хили. Досега не беше изкопчил от Рикърд обещание, че ще се премести тук. Богаташът беше купил два хубави парцела и беше довел предприемач, за да изчисли разноските по евентуално строителство, но засега само това се знаеше със сигурност.

И въпреки всичко, сега вече почти ежедневно идваха важни клечки — някои чак от Тонопах и Булфрог. Имаше няколко души от Баларат, двама господа от Корайд и половин дузина от Кейв Спрингс и Спанглър. Нито пък Райе, Рикърд и Никърброкър бяха единствените зарязали плюшения живот в Голдфийлд, за да видят какво може да им предложи мина „Спасение“.

Големия Нат Гудуин и комарджията Райли Гранън бяха казали вчера на Макреди, че смятат да купят парцели и да заложат на неговата карта. Сега имаше повече от хиляда и двеста души и всеки от тях се мъчеше да надхитри останалите. Градските парцели по протежение на улицата бяха утроили цената си и тази сутрин адвокатът беше продал един от тях за две хиляди. В края на улицата стояха дузина каруци за руда — чисто нови и блестящи, със знака на мина „Спасение“ отстрани и очакваха появяването на мулетата, които Макреди твърдеше, че е поръчал, а сам той слизаше до магазина по пет-шест пъти на ден и тормозеше продавачите с въпроси за помпите.

Вече се говореше за телеграфна линия и бяха подали заявление за поща. Само едно събитие помрачаваше жизнерадостната картина на очаквания просперитет — четирима от „Роумън Файв“ предния ден бяха започнали свада, която едва не срути „Розовия слон“ на Алфред Геди. Преди Сами Дарлинг и хората му да успеят да се намесят и спрат побоя, вече летяха маси и столове, трошаха се огледалата, размахваха се юмруци и всеки се биеше с всеки.

Никой не можеше да каже какво е подпалило искрата, но Джонстън беше сигурен, че е било нарочно, за да се покаже на всички какво ще стане, ако не правят каквото им каже Уиминуки Бил.

Макреди, ако това изобщо го тревожеше, не промени достатъчно обичайния израз на лицето си, за да му проличи. Подтикнат от някои по-граждански настроени собственици на терени, той разреши да се наемат още трима помощник-шерифи. Но тези, които приеха да се заемат с работата, нямаше да бъдат, според Джонстън, от голяма полза, ако дебелоглавците на Клий наистина решат да поведат битка.

Микаела го объркваше напълно. Нямаше представа какво става с нея. Още откакто каза на адвоката да се оправя без него, Джонстън търсеше възможност да я заговори, освен, разбира се, в присъствието на Сами Дарлинг или на самия Макреди. Дори и тогава тя изглеждаше замислена, хладна, едва ли не неучтива. Кой знае какви лъжи й беше наговорил този мошеник!

Отвратен и с тихи ругатни, Джонстън Се качи на мулето си и се изкачи на едно възвишение над пътя, за да види кога ще се зададе Уиминуки със свещеника.

Хладният вятър изтръгваше виещи звуци от околните храсти.

Освен ако Макреди не успее да се отърве от всички парцели, записани на името на Микаела, когато бандитът се върне в лагера, ще го изрита направо навън не че Джонстън щеше да се разплаче от тази работа!

Не се беше заел с всичко това, за да облагодетелства дебелото конте. Единствената причина да дойде тук, беше острата нужда да посъбере малко пари, достатъчно, за да може да не му се слепне корема, докато намери някой друг „Силвър Кинг“ или „Бул Уивъл“.

Както сега изглеждаше, това едва ли щеше да се случи отново. Вслуша се във вятъра и се почувства дори по-зле, отколкото когато беше в Тумстоун. Всичко наоколо щеше да рухне всеки момент. Но Макреди можеше да вземе каквото е събрал и да отиде да търси нови пасища. Но момичето… то щеше да остане в развалините и с нея и Джонстън. Освен ако не остави тази донкихотовщина.

Защо да излага своя врат на опасност, за да я спаси? Тя беше хваната в чатал, обрасъл с тръни — от едната страна Уиминуки като пръчка динамит, от другата Макреди с хитрите си адвокатски трикове и авторитета на съда зад гърба си.

Дебелакът още веднъж мина с котешка стъпка през ума му. Абсолютно не можеше да повярва, че онзи ще удържи, ако му окажат натиск. Наистина, беше се изправил срещу Клий, но това стана, когато всичко друго беше в негова полза. Сега Макреди трябваше да играе срещу истински кент флош роял^[1] и Джонстън още не беше виждал стрелец, който да иска да свали картите си срещу Уиминуки Бил.

Независимо колко невъзмутим и самонадеян изглеждаше адвокатът, Джонстън беше сигурен, че отвътре трепери като желе. Разиграваше театър, мъчеше се да вдигне мизата, да блъфира успешно и да се омете със залозите, преди Уиминуки да успее да го спре. Иначе защо беше толкова гъст с Райе и Рикърд и този новия тип — Ганън?

Джонстън още веднъж се замисли за каруците за руда, така очебийно спрени в началото на улицата и за начина, по който Макреди ежедневно тормозеше магазинера за помпите, които въобще не бяха поръчани.

Да. Това беше. Явно смяташе да одере целия проклет лагер, ако го оставят на спокойствие да го свърши.

Съвсем вероятно беше дори сега копелето да е опаковало и последния цент и някъде да го чака оседлан жребец, с който да духне, веднага щом сключи последната сделка, преди Уиминуки да загрее за какво става дума.

Да, разсъждавам разумно, помисли си Джонстън. Наистина, ето това беше неговият дял. Нека Макреди смъкне кожите на тези леваци и да продължава да си мисли, че е много хитър. Накрая Гърмяния ще мушне револвера си в ребрата му и ще прибере всичко.

Такъв шанс човек получава само веднъж в живота си, няма съмнение в това.