Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lost Mine Named Salvation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vens (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Нелсън Най. Изоставената мина

Американска. Първо издание

ИК „Абагар“, Велико Търново, 1992

Редактор: Елена Михова

Коректор: Лилия Вълкова

ISBN: 954-427-046-9

История

  1. — Добавяне

Глава X

След като тези невероятни приказки го изпълниха до козирката, той пусна мулето в тръс, за да остави достатъчно разстояние между себе си и тях. Трябваше да даде възможност на развихрилата се в главата му вихрушка да се уталожи. Тези двамата, мислеше си той, ако имат шанс, ще придумат и крава да им даде телето си!

Но помия или не, това, което наистина събуди бесовете му и го накара да настръхне като котка на градушка, беше споменаването на Барни и мината „Силвър Кинг“. Ето това събуждаше жаждата му за мъст — Джонстън му беше продал находището, малко след като го откри, точно за пет хиляди нещастни долара!

Колкото повече умът му се въртеше из тези басни, толкова повече се объркваше. При толкова много дим не трябваше ли да има и огън? Колкото и невероятни да изглеждаха твърденията на Микаела, той вече не беше така сигурен, че в тях няма никаква истина. По този свят ходят далеч повече проклети глупци, отколкото можеш да си представиш! Добре му беше известно, че сам той беше постъпвал глупашки няколко пъти — следствие от полетите на фантазията му.

И ако в думите й имаше и грам истина, не беше ли напълно възможно това парче син кварц да е дошло от същата мина „Спасение“, за която говори?

Но пък… изоставена от триста години?

Трябваше му време, за да смели това. Беше чувал поне от три различни места за една друга изоставена и впоследствие открита отново мина. Как така точно тази не е била намерена?

Човек би могъл да разбере, ако погледне трезво на нещата. Всъщност, след като картата винаги е съществувала, местонахождението на мината не е било забравено нито за миг — просто тя не е била разработвана известно време… би могло да се каже. И съвсем не беше трудно да види как е могло да стане това, ако Пералта наистина са наследници на барона с дългото име.

Испанските крале — особено Филип V — имали навика да раздават земя, която никога не са и виждали, на хора, които могат да са им от полза. Съдилищата бяха пълни с подобни претенции за земя, макар че за първи път чуваше за нещо толкова тлъсто — да се опитваш да лапнеш цяла една територия.

Джонстън не вярваше, че ще успеят, без значение кой седи зад гърба им. Звучеше безумно. И, мислеше си той, дебелото конте не може да не е наясно с това, щом гребе с лопати злато от нагласени сделки за отказване от претенции, както твърдеше момичето. Боже! Та мазният му кучи син можеше да живее като бог, ако намереше достатъчно будали, които да изстисква по този начин!

Изражението на Джонстън стана навъсено, когато той си припомни предимствата и недостатъците на този договор, и съзря новите хоризонти, откриващи се пред него. Всеки човек с малко мозък в главата си би трябвало да намери начин да пипне тлъстия кокал в положение като това. В края на краищата, лесните пари са на този, който успее да стигне до тях.

Джонстън отново изостана, за да се изравни с момичето.

— Тази мина — каза той, — тази изоставена мина „Спасение“, която искаш да разработваш… Само тя ли ти е останала или имаш и друг имот, например земя?

Докато тя се опитваше да смели същината на думите му, напред излезе Макреди и с дразнещия си тон на проповедник обясни:

— Има много неща и разполага с добри възможности.

А Микаела добави:

— О, да! — и се усмихна лъчезарно на Джонстън. — На тях ние разчита!

Джонстън изтръпна и погледна дебелака подозрително.

Но адвокатът, без ни най-малко да се обезпокои, заяви с поверителен тон:

— Наследството на дон Мигуел не е толкова малко, че да не може да…

— Така ли е сега? — изръмжа Джонстън и погледна подигравателно. — От думите на Микаела, бях останал с впечатлението, че нейният старец е умрял с такава пачка дълг, че не е останала и тенджера…

— Драги приятелю — прекъсна го контето, — моля те внимавай как и кога хвърляш наляво-надясно думите си. Една млада дама като госпожица Пералта е била… — той остави тази тема, за да каже рязко: — Имах предвид неотчуждаемото наследство на Пералта. Дон Мигуел, ако говорим за пари в брой, без съмнение беше разорен. Но това далеч не означава, че беше останал без никакви средства. Той притежаваше земи, хасиенда, сто подчинени нему работници…

— Което според нея е било продадено, за да се плати на…

— Не съвсем всичко — Макреди се усмихна. — Има много други подробности, за които в момента не сме готови да разговаряме. Ти не трябва да смяташ госпожица Пералта за останала без средства и толкова. Значително по-малко от това, на което е свикнала — това да, значително по-малко, но едва ли за тях може да се говори по начина, по който говориш ти.

Усмивката му самодоволно се разшири.

— Все още контролираме компанията „Каса Гранде Импрувмънт“, напоителната система в долината на Солената река, още няколко други доходоносни имота, включително и земите на Пералта, за които ще докажем в съда, че са значителна част от наследството й.

Джонстън се чувстваше, сякаш е преминал през огледалото и всеки миг ще срещне говорещите зайци на Алиса. Потри брадясалото си лице със загрубялата си от труд ръка, наду бузи и пришпори напред.

Слънцето бе слязло ниско — вече не се виждаше — и бързо спускащата се в пустошта нощ започваше да сгъстява тъмнината в каньоните.

По-добре, реши той, да впрегне ума си, за да ги изведе от това място. Но не можеше да не мисли, че ако Макреди не вярва искрено в думите, които казва, трябва да му се присъди кралската награда за актьори. Макар и да не беше готов да приеме всичките му приказки за чиста монета, той не можеше и да ги нарече отявлени лъжи. Нямаше как поне малка част от тях да не са истина.

Работата е — кои?

Той наду отново бузи, промърмори под носа си една-две псувни, пришпори стария Талоу Ай и раздразнено потърси с очи планината Пайн. Доколкото можеше да си спомни, оттук нататък каньонът, по който се движеха, беше прав като стрела — един, два завоя, може би, и няколко разклонения, но човек трудно можеше да се загуби, ако си отваря очите на четири. Най-малко от всичко сега му се искаше да се окаже, че се е заблудил в планината-убиец.

Мина полунощ и изгря луната, чиято сребриста светлина смесена с тази на звездите, направиха околността да изглежда дори още по-неземна. Джонстън продължаваше напред; спираше съвсем рядко, колкото да си починат конете — искаше му се да печели време. За всеки случай, каза си той, избягвайки да се задълбочава.

Мина първият час и зад тях бавно се завлачи вторият. Един летящ прилеп стресна Микаела и я разбуди напълно, някъде като измъчена душа изви койот.

Макреди се изравни с него и попита колко им остава до Сънфлауър.

— Ще мога да ти кажа по-точно, като стигнем планината Пайн — отговори Джонстън. — Предполагам, нямаш намерение да спираме в този град?

— Малко добра храна и чифт чисти чаршафи ще се отразят много добре на момичето.

— Там няма хотел, ако това те измъчва.

— Може да има някаква поща за мен — каза Макреди.

— Ако си казал там да ти изпращат пощата, значи си си търсил белята. Моят съвет е да я забравиш.

— И на това място ли му има нещо?

— Имам доста добра памет.

— Е?

— Последният път, като бях там, обстановката не беше, както се казва, здравословна. Получи се малък спор и като изстинаха патлаците, се наложи да се погребват трима. Падаш ли си по погребенията? В това градче се събират някои доста опасни индивиди.

За момента по този въпрос не се каза нищо повече. Макреди изостана назад, за да поязди известно време до Сами с разкопчания кобур, който се беше умълчал. Явно дебелакът не спираше да бърбори, но толкова тихо, че думите не достигаха до Джонстън.

Не че даваше пет пари. Това, което беше казал за Сънфлауър, макар и не съвсем точно, не беше далеч от истината. Може и никого да не са погребали тогава, но това не се дължеше на липсата на опити. Бяха трещели изстрели и цялата работа беше станала доста напечена. Истината беше, че Джонстън, далеч повече угрижен за собственото си оцеляване, не се беше задържал достатъчно дълго, за да отчете резултата. В себе си беше доволен, че бе повалил поне двама от тях — така поне си мислеше.

Макреди, ако решеше да спре там, щеше да види колко лошо може да е лошото. На места като това непознатите сто на сто се превръщат в обект на подозрение.