Нелсън Най
Изоставената мина (23)

Глава XXIII

Те проследиха с поглед ръката му и видяха какво го е обезпокоило и ядосало — дълбоките следи от нечии ботуши, започващи откъм двора на ранчото, спускащи се на зигзаг по сиво-кафявата тиня до дъното и изкачващи се по западния бряг след поредица подхлъзвания и падания, които не оставяха никакви съмнения у наблюдателите.

Макреди се мръщеше. Микаела изглеждаше уплашена. Сами Дарлинг, който беше дошъл, за да види какво е привлякло вниманието им, раздвижи хапката тютюн в устата си и каза с глас, пълен с отвращение:

— Сигурно е някой от ония песоглавци в ранчото. Било е по някое време през нощта. Иначе щях да го видя.

Джонстън се отърси от вцепенението си и с бързи крачки се запъти към мястото, където стъпките излизаха извън оврага. Според него Сами беше прав, но трябваше да се убеди. Ако следите не бяха на някого от хората на Клий, тогава може би бяха оставени от някое приятелче на Уиминуки, а в момента нямаше как това да се разбере със сигурност.

Той премина реката, при което водата стигна почти до кръста му, и излезе на отсрещния бряг. Доколкото си спомняше от картата, входът на мината би трябвало да се вижда оттук.

Той спря, засенчи с длан очите си и се огледа замислено. Нямаше нищо, напомнящо изход на минна галерия или пълна с вода шахта, но на едно място брегът беше почти отвесен и в горния му край имаше нещо като козирка с обратен наклон. На шейсетина ярда от там, на дъното на бившето езеро имаше издатина. Дали това не беше скалата, напомняща буре?

Изпълнен с вълнение, той вдигна поглед към обраслото с храсталаци възвишение. Никак не му беше лесно да се въздържи и да не отиде до козирката още сега, но неспокойните мисли за Уиминуки в края на краищата надделяха и го възпряха. Реши, че ще е по-разумно да почака. Нещата им не бяха много добре обмислени, при случай, че се наложеше да си имат работа с нарушители на собственически права.

Отиде до мястото, където излизаха дирите и започна да ги оглежда с присвити очи. Трябваше му време, за да разсъди, да подреди фактите в главата си, но мислите му идваха една след друга в главозамайваща вихрушка, докато накрая се сляха в общ поток и съвсем го объркаха. Сви цигара, запали я и после я хвърли с недоволно ръмжене.

Не че липсваха следи. Двама или трима души бяха изчакали на това място, докато другият излезе от оврага, и после всички се бяха запътили към някакви храсталаци, където тревата беше силно стъпкана от конски копита. После следите тръгваха на юг, покрай източния бряг на Верде.

В главата на Гърмяния се въртяха толкова много варианти, че не знаеше с кой от тях да се захване. Да тръгне по следата му се струваше най-доброто за момента решение, с което можеше да направи поносим броя на неизвестните, но въпросът кой точно е пресякъл тинята изглеждаше не по-малко съществен за определянето на бъдещите им действия.

Мястото, откъдето тръгваха стъпките, подсказваше, че може да има някаква връзка между Уиминуки и ранчото. Можеше и да няма. Може би хората му само са се опитвали да разберат разположението на силите, да видят кого имат насреща си. Но все пак, тези следи тръгваха от „Роумън Файв“; значи някой от хората на Клий е излизал, за да разговаря с шайката от Тумстоун. Може би за да се спазарят за нещо.

Дори и това не беше съвсем сигурно. Очевидно Уиминуки е пожелал да се срещне с тези от ранчото. Следите от чакащите на брега и конските копита можеше да означават, че някой от неговите хора е влязъл в постройката от друго място, свършил е каквото е имало да свърши и поради нещо непредвидено, което го е накарало да се прикрие, е бил принуден да мине през тинята.

Дойде Сами Дарлинг и също започна да оглежда внимателно.

— На какво ти прилича това? — попита го Джонстън.

— На неприятности — отговори Дарлинг и Джонстън кимна. — След тях ли да тръгнем или да видим какво можем да изкопчим от Клий?

Дарлинг се намръщи.

— Според теб откога са следите?

Джонстън клекна, прокара пръст през мръсотията, после взе едно конско лайно и замислено го разчупи.

— Три-четири часа. — Той се обърна към двора на ранчото, където двама от работниците бяха излезли и ги наблюдаваха.

— Хайде — каза Сами и тръгна към мястото, където следите слизаха в калния овраг. Когато стигнаха до портата на ранчото, той подаде пушката на Гърмяния, нахлупи ниско шапката си и с присвити очи проследи стъпките почти до входа на къщата. Тръгна нататък.

Двамата работници се приближиха.

— Търсите ли нещо?

— Кажете на Клий, че са му дошли гости.

Те се спогледаха и единият тръгна към постройката.

Другият ги изгледа войнствено и каза:

— Нещата са малко по-различни, отколкото когато идвахте последния път.

— Точно така — отговори Сами, като го изгледа с присвити очи. — Този път някой от вас може и да пострада.

На вратата се показа Джубъл Клий. Инвалидният стол буташе работникът, отишъл да го уведоми. Извади пура от джоба си, захапа я, драсна клечка кибрит, приближи я до края й и се загледа в гаснещия пламък. После вдигна поглед и попита кисело:

— Сега пък какво има?

— Ние сключихме споразумение — каза Сами Дарлинг тихо. — От опит зная, че на тия, които нарушават договореностите, им се случват неприятни неща.

Вратът под големите челюсти на ранчерото потъмня. Гневът проблесна в очите му и му трябваше немалко усилие, за да възвърне самообладанието, с което беше решил да посрещне наемника на Макреди. Пое дълбоко въздух.

— Не знам за какво става дума.

— Тогава ще ти го смеля — каза Сами. — Снощи някой е излязъл от този двор, пресякъл е оврага и се е сдушил като старо приятелче с онези, които са го чакали отсреща. — Той вдигна ръка и добави: — Преди да се опиташ да шикалкавиш, по-добре изпрати някой да види следите.

Клий заговори с тон на жестоко обиден човек:

— Искаш да ми кажеш, че не мога да разговарям, с когото си поискам?

— Слушай старче, с кого разговаряш изобщо не ме интересува. Нито пък какво правиш. Но всякакви пазарлъци с тая шайка от Тумстоун, дето клечи в шубраците, за Пералта ще означават абсолютно прекратяване на всякакви и на всички споразумения с вас.

Злобният поглед на скотовъдеца го прониза. Зад него изведнъж се появи Макреди и каза:

— Ни повече, ни по-малко, Клий. Ако по какъвто и да било начин ти заработиш срещу мен, ще ви считаме за незаконно настанили се в земите ни и ще се отнесем с вас по съответния начин.

Скотовъдецът изкрещя с разтреперан глас:

— Ако си мислиш, че можеш да идваш тук и да ме заплашваш така…

— Това не е заплаха. Считай го за обещание — каза дебелият, завъртя се мрачно и с жест подкани Джонстън и Дарлинг да го последват. След това спря и погледна назад през рамо:

— На това място има изоставена мина и ние ще я разработим отново. Тя е собственост на семейство Пералта от триста години. Предупреждавам те, че нашата дейност ще доведе тук тълпа скитащи нехранимайковци, които може и да не са привърженици на спокойствието и разбирателството. Ще направим всичко възможно, за да защитим правата ти… доколкото спазваш споразумението ни. И още един съвет. По шляещите се в наша територия ще се стреля без предупреждение.